— И аз така разбрах, тъй като си поговорих с нея. Как да ти кажа, тя вярваше, че ще я спася. Прекарваше много време тук и все ме разпитваше. Раждането й не мина трудно. Дадох й лауданум, за да намаля болката. Лорд Едмънд се роди за не повече от шест часа. А тя си стъпи на краката само за два дена. Дори й дадох билки, за да секне млякото й, защото не искаше да кърми.

— Имала е късмет, че вие сте били тук.

— Оня глупак, докторът, който негово благородие доведе от Лондон, не й даде нищичко. Смяташе, че жените трябва да страдат, че такава им е орисията. Дрън-дрън! Дадох й лауданум, щом той излезе от спалнята. След раждането кървеше прекалено много, а оня само поклати глава и каза, че се надява само да спре, защото той не знаел какво да направи. Аз се погрижих за нея. И тя оздравя бързо. Но това май се оказа без значение… Не искам да говоря повече за Мариса. Прости ми, че съм толкова откровена, но на моята възраст всеки миг е дар от Бога. Знам, че ти не желаеш да си тук. Бориш се непрекъснато със себе си. Питам се защо. Може би ще ми кажеш?

Еванджелин се вкамени.

— Вие сте вещица…

— Ох, може и да е така, но от теб усещам особено излъчване. Страхуваш се. А най-странното е, че принадлежиш на това място. Не е за вярване, нали?

— Вие знаете защо съм тук, госпожо Нийдъл. Съпругът ми умря и ме остави без пукнат грош. Така че сега съм зависима от добрата воля на негово благородие. Ще бъда бавачка на лорд Едмънд. Няма нищо странно в това. И не се страхувам от нищо.

— Безобразна лъжкиня! Направо безобразна! Нейно благородие ми е говорила за теб няколко пъти. Много те обичаше тя, лека й пръст. Щеше й се да може да те види колко си пораснала, но баща й и старият херцог не си говореха, а твоят баща трябваше да вземе страната на нейния. Лоша работа…

— Знаете ли каква е причината за отчуждението между двете семейства? Аз също тъгувах за братовчедка си.

Госпожа Нийдъл отпи от чая си и постави чашата на малката масичка до фотьойла.

— Не нейният баща прекрати връзката. На стария Ролф не би му и хрумнало да убие кравата, от която дои мляко.

— Не ви разбирам, госпожо. Бащата на Мариса беше почтен джентълмен, при това заможен.

— Ролф беше комарджия, мило девойче. Профука три състояния. Доколкото ми е известно, сега профуква и четвъртото, с което се сдоби, след като успя да ожени сина си за богата наследница. Горкото момиче… Да имаш такъв свекър като стария Ролф!

— Баща ми никога не ми е казвал подобно нещо! Сигурно грешите!

— Вярвай, ако искаш. Старият Ролф не изплати дори и петак от зестрата на дъщеря си на херцог Уилям! — Старицата се засмя.

— О, боже! Та това граничи с безочието, госпожо Нийдъл!

— Да, голямо безочие. И продължава да си прави каквото си знае, доколкото ми е известно. Ослушвам се, но нищо не научавам, откакто Мариса почина… Ами ти, мило девойче, защо не ми кажеш какво ти тежи на сърцето?

Еванджелин мълчеше като риба.

— И ти си огън и жупел като нея, но си познала друг живот. Английската ти майка е била твоето спасение, дете. Тя е уравновесила характера ти, изгладила е ръбовете. Горда си, но не чак толкова, че да изгубиш вярната посока. Да, и този твой баща… Красив мъж! Спомням си го добре от сватбата. Имаше и много изразителен смях. С прискърбие научавам за смъртта му. Много странно… Нещо просто не ми се връзва.

— Той беше зле със сърцето.

Госпожа Нийдъл й хвърли един изпитателен поглед, а после се обърна смръщена към огъня. Еванджелин се втренчи в нея.

— Откъде знаете каквото и да било за майка ми? И как е възможно да познавате толкова добре характера ми? Та до вчера вие не ме бяхте виждали!

— Много отдавна съм на този свят, девойко. Бързо познавам хората. А и на много хора душата се чете в очите. Ти си от тях, мадам.

Еванджелин навлажни устни.

— Казахте, че имам пламък в очите. Какво имате предвид?

Почти беззъбата уста на старицата се разтегли в усмивка.

— Май много те е развълнувало това, а? Не те коря. Хубаво нещо е да имаш пламък в очите. Скоро ще го разбереш. Животът ти току-що започва. Само ми се ще да ми кажеш какво не ти дава мира. Чувстваш страх и, което е още по-странно, огромна вина.

Еванджелин скочи.

— Не трябваше да идвам тук! — Трясна чашката и чинийката на масичката до госпожа Нийдъл. — Изобщо не трябваше да идвам в Челси! Моля ви, не казвайте за това на никого! Не е кой знае какво. Просто го забравете, госпожо Нийдъл.

— На никого няма да го кажа. Само на херцога. Той е моето красиво и гордо момче.

— Той е много повече от това. Няма абсолютно никакви задръжки. Възмутителен е. И забавен… — Еванджелин приглади косата си. — Не очаквах да е такъв.

Старицата наклони леко глава и се загледа изпитателно в нея.

— Негово благородие обузда буйния си нрав и успокои апетитите си. Стана добър човек. А сега очаква половинката на сърцето си, за да заживее в щастието, в което живя баща му.

— Говорите за любовта така, сякаш е съдба.

— За някои е.

— Изобщо не вярвам, че на този свят има един-единствен човек, предназначен специално за херцога или пък за мене. А дори и да има, прекалено малки са шансовете той или аз да го срещнем.

— Така ли мислиш? Е, има нещо вярно в казаното. Светът е огромен, в него има много повече хора, отколкото можеш да си представиш — старицата се усмихна и кимна. Клепките й се притвориха. На Еванджелин й се стори, че всеки момент ще захърка.

— Оставям ви на спокойствие, госпожо Нийдъл. Не ставайте. Благодаря ви за чая.

— Помисли си за онова, което ти казах. И пак ела.

— Ще дойда.

— Ще ми се да чуя повече неща за този съпруг, който казваш, че си имала. Не, сега не ми разправяй врели-некипели. — Очите на госпожа Нийдъл вече бяха широко отворени, проницателни и знаещи. — Мила девойко, лоялността понякога е мъчителен товар.

— Това няма нищо общо с мен. Довиждане, госпожо Нийдъл.

Докато притваряше тихо вратата, тя чу лекото похъркване на старицата. С какво толкова се издаваше, че още от пръв поглед се разбираше, че нещо при нея не е наред? Или тази жена наистина беше вещица? А Еванджелин никога не бе вярвала във вещици…



Дори сплете косата й на две дебели плитки и ги зави на главата. После дръпна няколко кичурчета около лицето и на тила. Прическата я промени неузнаваемо. Еванджелин се погледна във високото огледало, съзнавайки, че момичето стои зад нея и очаква реакцията й. Усмихна се на отражението си. Жълтата копринена рокля с висока талия се спускаше на меки дипли до пода. Дори бе махнала всички къдрички и украшения. Сега дрехата изглеждаше като шита специално за нея.

И двете знаеха, че изглежда прекрасно. А именно това й бе нужно. Госпожа Роли я бе уведомила преди час, че херцогът ще има гости и желае нейното присъствие. Очевидно бе предупредил и Дори, тъй като, когато влезе в стаята си, красивата рокля вече я очакваше.

Сърцето й подскочи, когато Басик й отвори вратата към големия салон. До ушите й достигна звънък момичешки смях и само след миг зърна елегантна млада дама, която продължаваше да се смее, поставила бялата си ръчица върху черния ръкав на херцога. Видя и една много по-възрастна дама с огромна диамантена тиара в стоманеносивата коса и със силни петна руж по бузите, която се бе разположила величествено край камината. От двете й страни стояха двама джентълмени.

— Мадам дьо ла Валет — обяви тържествено Басик с мощния си глас.

Всички в салона се извърнаха към нея. В какво, по дяволите, се беше забъркала? Какви бяха тези хора? Единственото, което искаше, бе да бъде оставена да мами херцога на спокойствие и да пази живота на баща си. Притвори за миг очи, после ги отвори широко и с величествена осанка закрачи към гостите.

Младата дама, чиято ръка все още стоеше собственически върху ръкава на херцога, вдигна глава и й се усмихна. Косата й бе толкова руса, че проблясваше като сребро под светлината на свещите. Очите й бяха бледосини. Еванджелин предположи, че усмивката е неин постоянен спътник.

— Заповядайте, мадам — каза спокойно херцогът и се приближи към нея.

Забеляза одобрението му. Искаше й се да му каже, че дори бе щипнала бузите си, за да им придаде цвят, нещо, което никога досега не бе правила. И тя самата не знаеше защо го направи. Прииска й се да се взре в лицето й и да кимне одобрително. Но погледът му се прикова отново върху гърдите. Усещаше го и той знаеше, че тя го усеща. Усмихна й се дяволито, пое ръката й, вдигна я до устните си и леко я целуна.

— Изглеждате прекрасно, но, разбира се, вие го знаете.

— Престанете да съзерцавате гърдите ми. Имам и други приятни части на тялото, които биха заслужили вниманието ви.

— Изобщо не съм сигурен, че точно това искахте да кажете. Кои други части? Надолу ли са тези чаровници? Или зад ушите ви? Надявам се, че по-късно ще ми разкажете всичко за тях. Може би ще се съглася с вас, а може би — не. Що се отнася до гърдите ви, те ми доставят огромно удоволствие. Изключително! Ще ми се да имах по-богат речников запас, за да мога да се изразявам по-точно, особено в толкова важни ситуации като тази… Но, както виждам, Дори се е справила великолепно с роклята. Ала преди да ми забраните да се отдавам и на други все тъй невинни занимания, позволете ми да ви представя на пралеля си, лейди Юдора Пембърли, и на нейната кръщелница, госпожица Фелиша Сторли. Джентълменът с буйната разрошена коса, който изглежда така, сякаш току-що се е сражавал с ураган, макар че целта му е да си предаде шикозен и романтичен вид, е Дрю Халси, лорд Петигрю. А това е сър Джон Еджъртън, който си въобразява, че е авангард на модната линия като фамозния Брамъл23. И двамата пристигнаха от Лондон преди не повече от час. Дами и господа, позволете ми да ви представя моята братовчедка Еванджелин дьо ла Валет, наскоро пристигнала от Париж.

Еванджелин кимна учтиво на всеки един от гостите, макар че не й беше никак лесно. Не можеше да повярва, че той е тук. Беше много рано, прекалено рано. Сърцето й буквално щеше да се пръсне. Прилоша й. Накрая застина и се втренчи с ням ужас в Джон Еджъртън.

Тринадесета глава

Той си беше все същият. Само сивите нишки по слепоочията на светлокестенявата му коса като че ли се бяха увеличили. Всъщност от последната им среща не бе изминало чак толкова много време. Лицето му бе слабо, дори изпито. Баща й някога бе отбелязал, че това е лице на естет. Сега той беше тук. Заради нея.

Еванджелин се надяваше да й отпуснат малко повече време. Усети как я завладява неистов страх, който сковава гърлото. Щеше й се да има пистолет, за да застреля мръсника. Проклетият измамник и предател.

Знаеше, че ще се свърже с нея. Но той не й бе оставил никакво време да се подготви. Оказа се голяма глупачка. Бе прекарала само няколко часа с херцога и вече забравяше защо е тук. Но сега реалността се стовари върху й прекалено болезнено. В този миг мразеше всичко, включително и себе си.

— Не е необходимо да ме представяте на Еванджелин — каза Джон Еджъртън със спокойния си плътен глас и пристъпи към нея. — Познавам мадам дьо ла Валет още откакто бе малко момиченце с щръкнали плитки, мрачен нос и протрити ботуши.

Поклони се дълбоко, пое изстиналата й ръка и леко я целуна. Устните му бяха сухи и хладни. Но очите, с които я погледна, бяха необичайно меки и топли, очи на мил чичо, който си спомня с обич за някогашното момиченце.

— Удоволствие е човек да види стари приятели, не сте ли съгласна с мен, Еванджелин? Надявам се, че сте добре. Изглеждате прекрасно! Копие на скъпия си баща, само очите са на майка ви.

— Какво става тук? — намуси се херцогът, като гледаше смръщено ту единия, ту другия. Еджъртън все още държеше ръката й. А тя като че ли се страхуваше да помръдне, което бе съвсем нелепо. — Познаваш ли я Джон?

Еванджелин издърпа ръката си и когато накрая успя да си отвори устата, гласът й излезе учтив и спокоен.

— Да, познаваме се. За мен присъствието ви е голяма изненада, сър Джон. Не очаквах да ви видя тук.

Двамата бяха почти еднакви на ръст. Очите й фиксираха неговите, но не забеляза нищо друго освен удоволствието, че я вижда. Изкусен лъжец! Целият му живот бе една голяма лъжа, която очевидно никой още не бе разбрал. Е, какво друго можеше да очаква? Да види думата „злодей“, изписана на челото му?

— Надявам се, че не всички изненади са лоши, Еванджелин — каза сър Джон, а този път топлите му и ласкави очи се насочиха към гърдите й.

Херцогът го забеляза. Червенина изби по бузите му. Изненада се от самия себе си. Какво му ставаше, за бога? Тази жена не значеше абсолютно нищо за него. Нищичко. Тя беше просто роднина и дори не чак толкова близка. Покровителственото му отношение вероятно се дължеше на факта, че все пак я призна официално и сега се чувстваше длъжен да я защитава. Явно на властната му господарска кръв се дължеше желанието да разбие носа на Джон Еджъртън, който има нахалството да се взира в гърдите й.