Херцогът кимна, а на Еванджелин обясни:

— Въпросната дама се омъжи за мой добър приятел. Нищо повече. — После се обърна към пралеля си: — Що се отнася до вас, милейди, информаторите ви биха вършили добра работа на Наполеон. Слава богу, че от тях повече няма нужда, защото мръсникът е на заточение. Източниците ви са наистина превъзходни. Ето, мадам дьо ла Валет пристигна едва снощи, а след по-малко от двадесет и четири часа вие се озовавате в Челси за вечеря.

Еванджелин изобщо не беше изненадана. Повече от сигурно бе, че Джон Еджъртън е отговорен за присъствието им тук, а не лейди Пембърли. Отправи поглед към херцога. Искаше й се да му се извини. За онова, което му бе сторила. За онова, което щеше да му причини. За онова, което тя не бе и никога нямаше да бъде.

— Старая се — усмихна се широко лейди Пембърли и разкри няколко липсващи зъба в задната част на устата си. После се изправи внушително. — Надявам се, че Басик се е погрижил да сложат още четири прибора. Лично аз съм готова за вечеря.

Внезапно се обърна и изгледа властно Еванджелин.

— Херцогът ме уведоми, че желаеш да останеш в Числи като бавачка на Едмънд. Очаквах да видя повяхнало невзрачно момиче с хладен темперамент и без никакви претенции за красота. А ти определено не си нито едното. На моята възраст неочакваното би могло да причини спиране на сърцето, а това е нещо, което никак не би ми се искало да стане.

— Нито пък ние го желаем — намеси се херцогът. — А що се отнася до Еванджелин, при пристигането си тя наистина приличаше на невзрачна мишка. След по-малко от двадесет и четири часа в моята компания вече е разцъфтяла като… ъ-ъм… нарцис. — Потърка демонстративно брадичка и запита с престорено недоумение: — Нали така се казваше онова жълто, доста жилесто цвете?

— Не бих определила мадам като жилеста — обади се Фелиша. — Напротив.

— Само от вас мога да се надявам на подкрепа, Фелиша.

— Подкрепа ли? — изсумтя лейди Пембърли. — Рисковано е да се очаква подобно нещо от госпожица Бърборана. Сигурно ще ме вкара в гроба, докато й намеря съпруг, за предпочитане — глух. Доведох само нея тази вечер, а не някоя от другите чаровни млади дами, които са под мое попечителство, за да не бъда обвинена от херцога, че си пъхам носа в неговите работи. Но ти все още не си женен, Ричард. Само един наследник изобщо не е достатъчен. Така че внимавай, момчето ми. Нито дума повече няма да излезе от устата ми по повод мрачното ти настроение през последните седмици. Горката ти майка вече се чуди какво да направи, за да те развесели.

Херцогът дръпна шнура на звънеца. Според Еванджелин твърде рязко. За какво мрачно настроение ставаше въпрос? Спомни си, че снощи, когато се появи в библиотеката, поведението му бе далече от представите за обаятелност. Какво ли се бе случило?

Много скоро й се удаде да разбере, защото лорд Петигрю прошепна:

— Съжалявам, Ричард. Все още не сме хванали човека, убил Роби Фарадей. Знаем, че в министерството има шпионин, но засега самоличността му остава пълна загадка. Ала всъщност кого се опитвам да заблудя?! Шпионите са вероятно много повече от един. Това побърква всички ни.

Еванджелин бавно изрече:

— Не ви разбирам, лорд Петигрю. Наполеон вече не е на власт. Защо все още има шпиони?

Усети, че Джон Еджъртън я наблюдава смутено. Защо? Защото забелязва, че навлиза във води, в които може да се удави? Или се страхува, че ще се обърне против него?

Дрю Халси се усмихна на изключително красивата жена, която бе висока почти колкото него.

— Когато има повече от един човек, мадам, има и повече от една идея. И щом идеите станат две, при това и двете ожесточено отстоявани, се поражда свирепо разногласие. Все още има хора, които искат Наполеон да се върне на престола. По тази причина в страната и до днес действа добре разработена шпионска мрежа.

— И един от тези шпиони е убил човек, познат на херцога?

— Да. Робърт Фарадей беше добър приятел на всички ни.

— А вие, лорд Петигрю, работите за правителството, така ли?

— Да. Както и Джон, а и херцогът от време на време.

Еванджелин не вярваше на ушите си. Как може Ошар да очаква от нея да свърши нещо, след като херцогът е толкова вътре в нещата? Бил е убит негов приятел. Вероятно — от Джон Еджъртън. И сигурно по заповед на самия Ошар.

— Всички правим каквото можем, не съм ли прав, Еванджелин? — Въпросът дойде от сър Джон.

— Достатъчно! — кресна херцогът.

Не искаше да мисли за Роби и за безсмислената му смърт. Защото го болеше. Защото така го разяждаше отвътре, че му идеше да завие.

— Крайно време е да отидем в трапезарията. — Кларъндън поведе гостите си.

Четиринадесета глава

— Ще се присъедините ли към мен за по едно бренди в библиотеката?

Беше късно. Огромният стенен часовник отдавна бе отброил единадесет. Нямаше никакво желание да отива с него. Искаше й се да пропълзи под завивките на леглото си и никога да не си покаже носа навън. Ала знаеше, че не трябва да му позволява да забележи, че нещо не е наред. Затова кимна усмихнато в знак на съгласие, като че ли точно това е чакала. И си спомни какво й бе казал Джон Еджъртън на път към трапезарията: „Винаги съм знаел, че ще ставаш все по-красива. Нали си спомняш колко много те желаех!“

„Аз бях само на седемнадесет“, му бе отговорила тя.

„Достатъчно голяма“, бе свил рамене той. „Жените са винаги достатъчно големи. Но ти ми обърна гръб. Каза на баща си, че съм прекалено стар. Не се и съмнявам, че онзи мръсник се е съгласил с теб. Бях сигурен, че някой ден ще ми падне в ръцете.“ — Бе погалил бузата й с кокалчетата на пръстите си. — „Както и ти, разбира се. Сега ще правиш точно онова, което аз ти кажа, Еванджелин!“

И беше прав. Стискаше и двамата в лапите си.

Тогава му се бе наложило да прекрати разговора, тъй като херцогът се бе обърнал към тях и ги бе изгледал смръщено. Забелязал това, Еджъртън бе направил следния коментар: „Е, не искам да го карам да ревнува. Радвам се, че той вече те желае. Това ще улесни доста нещата, ако случайно разбере за теб и твоята… ъ-ъм… мисия.“

„Съмнявам се, че би ги улеснило“, бе отвърнала тя. „Ти си убил един от приятелите му. Нищо не би го спряло да си отмъсти, още по-малко една жена, която просто е искал да вкара в леглото си.“

Щом влязоха в библиотеката, Кларъндън отиде до барчето и наля две чаши бренди.

— Ароматно е… Гъсто и греховно…

Чашите звъннаха. Кларъндън я наблюдаваше.

— Какво мислите за пралеля ми Юдора и за Фелиша?

— Лейди Пембърли бди над вас като орлица. А Фелиша никога не би отегчила някого.

— А за лорд Петигрю?

— Чаровен! Възнамерява да се ожени за Фелиша.

— Не викайте дявола! Той ли ви го каза?

— Естествено. Предположих, че вие вече знаете. Каза ми също, че ще я уведоми за късмета й, когато му дойде времето. Иска да я остави да си изкара един Сезон на спокойствие, преди да се оженят.

— Боже мой! — Кларъндън обърна на един дъх остатъка от брендито си и се вторачи в камината. — Боже мой! Неведоми са пътищата към човешкото сърце.

— Мисля, че те великолепно си подхождат.

— А сега ми кажете какво мислите за Джон Еджъртън.

Всъщност целият разговор бе заради него — нищо друго явно не го интересуваше. Прелюдията свърши. Сега нямаше търпение да узнае истината. И Еванджелин нямаше никаква причина да не му я каже — или поне значителна част от нея. Затова повдигна брадичка и заяви:

— Не го харесвам.

— Защо?

— Искаше да се ожени за мен. Бях само на седемнадесет. Сър Джон беше твърде стар и баща ми му го каза. Не очаквах да го видя тази вечер. Ала щом е ваш приятел, ще се държа учтиво с него, ако ми се наложи отново да бъда в компанията му.

Херцогът си отдъхна и остави чашата си. Почувства се значително по-добре, което бе абсурдно. Да се пали така само защото Джон я познаваше и се взираше в гърдите й!

— И Джон, и Дрю работят за правителството. Всеки от тях следва отговорното поприще на баща си. — Херцогът направи пауза. — Знам, че мразите Наполеон. За съжаление, наоколо все още се спотайват негови шпиони. Но не се тревожете. Тук сте в безопасност. Ще се погрижа лично за това.

Еванджелин се вторачи в него. После само кимна — много, много бавно. Накрая тишината стана непоносима.

— Уморена съм. Денят беше тежък и пълен с изненади.

— На всичко отгоре и пралеля ми! Непрекъснато се тормози за мен. Искаше да се увери, че няма да убиете Едмънд в леглото му. Повярвайте ми, ако имаше и най-малките съмнения, щеше да се нанесе тук без дори да чака разрешение, и да се настани на пода до леглото ви, за да ви държи под око.

— Явно наистина много ви обича.

Кларъндън се приближи бавно, закова се пред нея и сведе поглед към лицето и.

— Радвам се, че сте тук. — Каза го тихо.

После нежно погали лицето й с кокалчетата на пръстите си, както бе направил и Еджъртън. Но сега Еванджелин не се дръпна.

— Ще се грижа за Едмънд…

— Знам. Ако не го бях почувствал, щях да ви захвърля в някоя канавка. Смешно, нали? А сте тук само от двадесет и четири часа.

— Вече почти тридесет. Макар че имам усещането, че е минало много повече време. Радвам се, че дойдох. Надявам се, че нямате нищо против.

— Имам нещо против някои неща, но вие не сте едно от тях. — Кларъндън й се усмихна.

Изведнъж Еванджелин се скова. Ръцете й неволно легнаха върху гърдите.

— Отново ме гледате.

— Невъзможно е да не го правя.

— Не, имам предвид, че отново съзерцавате някои мои части.

— Невъзможно е да се въздържа.

— Лягам си!

Кларъндън отстъпи няколко крачки назад. Не го искаше, но го направи. Жадуваше да погали гърдите й. Затвори за миг очи и като че ли почувства мекотата на бялата й плът.

— Лека нощ, Еванджелин.



Отвори очи и се втренчи в тъмнината. Разтри влажното си чело и отметна падналата на лицето си коса. Поредният кошмар. Ала беше толкова истински! Все още чуваше жестокия и смразяващ глас на Ошар: „Прекалено си невинна за своите деветнадесет години, мадмоазел. Ще трябва много да внимаваш херцогът да не ти вдигне полите и да не те обладае без дори да осъзнаеш какво става. Внимавай неопитността да не подведе здравия ти разум. Животът на скъпия ти баща зависи от бистрата ти глава и от изпълнението на задачата.“ После леко бе потрил ухото й между пръстите си. Тя се бе дръпнала рязко, а той се бе изсмял.

Стана, облече вълнения си халат, нахлузи старите си домашни пантофи и излезе. Искаше да избяга от съня. Страхуваше се, че там пак ще се сблъска с Ошар. Реши да потърси в библиотеката нещо интересно за четене. Вдигна свещта високо пред себе си и тръгна по коридора.

Огромният замък тънеше в тишина. От време на време нещо проскърцваше или простенваше и Еванджелин се заковаваше за миг, но носле пак продължаваше. Големият часовник на най-горната площадка на централното стълбище възвести един. Струваше й се, че е много по-късно. Тъкмо слизаше, когато вратите на главния вход внезапно се отвориха с трясък. Замръзна.

Беше херцогът. Луната разля светлината си по него. Кларъндън затвори вратите с ритник и се насочи с не особено уверена стъпка към обширното фоайе. Еванджелин промълви:

— Ваше благородие?

Той извърна рязко глава и прикова поглед в нея. После прокара пръсти през разрошената си коса и промърмори някакво проклятие. Накрая каза:

— Еванджелин? Какво, по дяволите, правите тук? Защо не сте в леглото си?

— Имах кошмар. Отивах до библиотеката, за да си избера някоя книга. Съжалявам, че ви стреснах.

— Ще дойда с вас! — Кларъндън се приближи и пое свещта от ръката й. — Ако искате, можете да ми разкажете този кошмар.

Беше пиян. Защо ли е ходил да пие навън? И къде ли е бил? Какво ли го тормозеше толкова много? Дали е само смъртта на приятеля му?

Последва го в библиотеката. Кларъндън рязко съблече палтото си, издърпа ръкавиците и се тръшна на фотьойла пред камината. От огъня бе останала само тлееща жарава. Еванджелин се приближи.

Херцогът мълчеше. Направи още една крачка и нежно докосна рамото му.

Топлината на ръката й го прониза. Обърна се бавно и я сграбчи в своята.

— Защо ме докосваш?

— Защото сте тъжен и сте много далече оттук. Не искам да сте нещастен.

— Аха…

Стисна още по-силно ръката й.

— Моля ви, не я чупете, ваше благородие. Как ще контролирам Едмънд само с една?

Сведе поглед, а после рязко я пусна.

— Простете ми, Еванджелин. — Облегна глава на фотьойла и притвори очи. — Виждате, че съм пиян.

— Да. И се питам защо. Какво ви тревожи?

Тъмните му очи се втренчиха изпитателно в нея.

— Често ли имате кошмари?

— Не. Просто последните седмици бяха доста трудни за мен. Къде сте ходили толкова късно? И защо изобщо е трябвало да излизате, за да пиете?