— Освен това си и силна! За момиче.

Едмънд обаче не го свърташе. Оглеждаше се безцелно наоколо и погледът му се спираше на всичко друго, само не и на картончетата с букви, разпръснати по бюрото.

Еванджелин въздъхна дълбоко и сключи ръце на сърцето си.

— Добре де, ако научиш буквите, аз ще се направя на разбойник и ти ще ме преследваш.

— Мога ли да те застрелям, щом те хвана?

— Да.

Едмънд се усмихна и изправи рамене.

— Добре. Ще ги науча.

— „А“ е за „агънце“, което блее кротко по зелената морава. — Хвана ръката му и му показа буквата. — Сещаш ли се за друга дума, която започва с „А“?

Детето отговори почти без да се замисля:

— „А“ е за „абдал“. Татко винаги нарича Филип Мерсьоро абдал. Но не мога да ти кажа как пък Филип нарича него. Татко казва, че думата не е красива, особено за чувствителния слух на една дама. Съветва ме никога да не я изричам на глас, освен ако не съм сам или с моето пони.

— Добре. „А“ е за „абдал“. Да, „абдал“ е отлична дума.

Продължиха по-нататък. Еванджелин не си позволи да се усмихне, когато Едмънд обяви, че „Г“ е за „горд“, също като баща му. Когато привършиха и тя погледна часовника, с изненада установи колко бързо е минало времето. Тогава прегърна детето, което накрая с гордост бе изписало името си. В този момент вратата на детската стая се отвори и вътре влезе един много висок мъж, толкова слаб, че чак мършав. Бе го виждала няколко пъти, но все още не се познаваше с него. Бе облечен целият в черно.

Едмънд скочи, втурна се към него и сграбчи крака му в прегръдката си.

— Бъниън! Дошъл си да ме спасиш!

— Не съм много сигурен точно кого трябва да спасявам. — По тънките устни на Бъниън пробяга лека усмивка. — Простете нахлуването ми, мадам. Негово благородие предложи да ви освободя от задълженията ви, преди лорд Едмънд да ви е превърнал в окаяна развалина. Аз съм Бъниън, камериерът на негово благородие.

— Виж, Бъниън, вече мога да пиша! Ето, това е моето име. Сам го написах!

За разлика от Елън, най-голямата поклонничка на Едмънд, Бъниън изобщо не се впечатли. Всъщност не удостои детето дори с поглед. Тъмните му очи не се откъсваха от лицето на Еванджелин.

Тя се усмихна и стана от стола.

— Все още съм далече от разрухата. Едмънд се съгласи да научи буквите и се справи доста добре. Ето, тук написа името си.

Сега вече Бъниън разгледа големите печатни букви с голямо внимание.

— Негово благородие ще остане много доволен. Справихте се добре. — Стисна ръката на Едмънд. — А сега е време да се насочите към леглото си, ваша светлост, и да затворите за малко очи поне за час.

— Ева ми обеща, че ще ми позволи да стрелям по нея, ако науча буквите. Ще ми помогнеш ли да си разработя стратегия, така че да мога да я хвана?

— За мен ще бъде чест да бъда използван за такава мисия! Знае ли мадам какво я очаква?

— Кажи му, Ева! Ти ми обеща да бъдеш разбойник. Аз ще те хвана, а после ще те застрелям.

— Подкуп. Чисто и просто подкуп. Моля те, Бъниън, разработи добра стратегия. Не ми се ще да бъда застреляна след някакво подобие на преследване. А сега да извикам ли Елън?

— О, не, мадам. Аз ще го завия. Той върти Елън на малкото си пръстче.



Херцогът яздеше лениво към Челси, доста доволен от себе си. Беше купил страхотен кон, при това на цена, която го устройваше. Дори бе проявил известно скъперничество. Наследство от баща му. Когато навлезе в двора пред конюшните, зърна Еванджелин, потънала в задълбочен разговор с Маккоумър. В очите му блеснаха весели пламъчета — тя жестикулираше така ожесточено, че не можеше да има и съмнение за какво приказва.

— Тази сутрин не можах да раздвижа Доркас, Маккоумър. А виж Императора. Изглежда направо величествено!

„Интересно“, помисли си Маккоумър и в този миг забеляза херцога. Затова прочисти гърлото си.

— Аз я раздвижих днес рано следобед, мадам. Няма да ви създаде никакви неприятности.

— Здравейте, Еванджелин! Както виждам, вече сте готова — Кларъндън се приведе, за да потупа коня по шията. — Моят приятел е уморен, така че можете да забравите за каквото и да било състезание. Днес няма да ви се предостави възможност да ми натривате носа.

— Тревлин би могъл да ви доведе Бискит, ваше благородие.

Погледна бялата й шия над дантелената якичка и сви юмруци.

— Мисля, че подобни думи не могат да останат ненаказани.

— Знам какво си мислите, но няма да стане. Аз съм много силна. Едмънд лично се увери в това.

След няколко минути херцогът я водеше на юг по един тесен, крайбрежен път. Тъкмо й разказваше за коня, който бе купил, когато се чу изсвирване на рог от приближаващия се пощенски дилижанс.

— Дръпнете се, Еванджелин — херцогът отби Императора встрани.

Еванджелин дръпна юздите на Доркас точно в момента когато дилижансът с трополене се показа иззад завоя. Кочияшът наду още веднъж рога си. Доркас се уплаши, изправи се на задните си крака, дръпна рязко глава и измъкна юздите от ръцете й.

В следващия миг Еванджелин се строполи на земята. Остана неподвижна, неспособна да реагира.

Херцогът скочи от коня си.

— Добре ли сте? Къде се ударихте?

— Ще се оправя. — Потърка бедрото си. — Ударих се там, където е най-меко.

— Не съм съгласен напълно с вас, но смятам, че е поне достатъчно меко.

— Съществува ли нещо, което би могло да ви е достатъчно.

— Вероятно… — Изправи я на крака.

Ръцете му се насочиха към бедрата й, за да ги разтрият, но си даде сметка какво се кани да направи, прокле се наум и ги дръпна.

— Колко нелепо! — Изобщо не го погледна, а остана втренчена в прахта след дилижанса. — Някакъв си глупав пощенски рог и аз политам от коня.

— Щом сте се приземили на задните си части, тогава защо перото на шапката ви е счупено?

— Нямам никаква представа. — Смъкна шапката си и косата й се разпиля.

Кларъндън се вторачи в разкошния водопад, който обливаше раменете и гърба й, дори челото, а един дълъг кичур си играеше с устните й. Вдигна ръка, за да приглади този немирник, а вероятно и за да притисне тялото й към себе си, но пак се прокле наум и я дръпна.

— Пощенският дилижанс ви е засипал цялата в прах. Може би трябваше да вземете Бискит. Тя надали щеше да ви хвърли — прекалено е ленива.

— Осмелявам се да отбележа, ваше благородие, че и вас щеше да хвърли. Доркас просто се уплаши. Очевидно е много чувствителна. А с тези нейни дълги силни крака…

— Да се надяваме, че вече се е успокоила. Хайде, нека се прибираме вкъщи.

Осемнадесета глава

— Бъниън показва по много специфичен начин неодобрението си — отбеляза херцогът по време на вечеря, надвесен над огромното парче печено говеждо, което в замъка приготвяха само за тържествени случаи.

— Не мога да си представя, че някой ще се осмели да ви покаже неодобрението си.

— Смятате ме за тиран?

— Не точно. По-скоро за безспорен господар.

— Разбира се, че съм безспорен. Кой друг би могъл да ръководи всичко тук?

— Никой, естествено. Просто си спомних как се отнесохте към мен, когато ме открихте в библиотеката. Държахте се като истински владетел на замъка, за когото аз съм само едно досадно дразнение.

— И все още сте. — Свъси вежди и отправи поглед към нея през дългата маса. Тъмносинята рокля на Мариса, която Дори също бе преправила, й отиваше невероятно. Плитките й бяха вдигнати на главата. Две нежни къдрави кичурчета галеха ушите й. — Знаете много добре какво имам предвид.

Знаеше. Но не смяташе да си го признава. Кларъндън се втренчи смръщено в чашата си с вино — не беше много разумно да гледа тази жена.

— Оня ден бях в мрачно настроение. А вие ме изненадахте. — Сви рамене. — Но трябва да ви призная, че още първия път, когато ви видях, разбрах, че се налага да бъдете поставена на място.

— На място ли? — запита го с измамно сладък глас.

Той се втренчи в чинията си и се засмя.

— Да, мястото ви не е по-различно от това на която и да е дама. — Вдигна чашата си за наздравица. Забавляваше се страхотно. Очакваше да я види как почервенява, залива го с виното си, промърморва нещо и накрая се засмива. — А дамата трябва да се грижи за съпруга си, да се прекланя пред всяко негово желание и, най-важното, да пази за себе си мнения, които се различават от неговите.

Не му се наложи да чака дълго реакцията й. Еванджелин тутакси захапа стръвта. Не хвърли обаче по него чашата си с вино. Просто метна салфетката на масата, скочи и едва не преобърна стола. Гневът й изригна неконтролируемо.

— Надут арогантен задник! Имам добре обосновани мнения по много въпроси, защото съм чела и учила. А за теб мога да се обзаложа, че си прекарал много часове в лекомислие и нехайство, загрижен единствено за собственото си удоволствие!

— Значи арогантен задник, а? — Усмихваше се. — Е, ако в момента обучавахте Едмънд, бихте могли да кажете: „А“, като „арогантен задник“.

— Откъде знаете това?

— Разговарям със сина си, Еванджелин. Вие надали можете да се похвалите с големи познания в областта на лекомислието. А що се отнася до удоволствието, може би ще трябва да се срещнете с някои от познатите ми дами. Никога не съм поставял собственото си удоволствие над тяхното. — Приведе се напред. — Не си ли спомняте какво се случи снощи в библиотеката? Егоист ли бях?

— Отказвам да си спомня, защото в момента съм ви доста ядосана. А дори и да си призная, че си спомням, вие няма да спрете да ме дразните. Ще ми натяквате непрекъснато, че ми е било приятно да ме докосвате, да ме целувате и… О, боже! Пак много се разприказвах. Сменям темата! Мога да го направя. И не искам да чувам повече за вашите метреси!

— Но именно вие повдигнахте тази тема, Еванджелин. Аз просто се опитах да ви обясня.

Забеляза, че цялата гори. Прииска му се да я притисне силно, да я завърти, после бавно да я постави на пода и да я целува, докато отмалее в ръцете му. Пое си дълбоко дъх. Стига! Тогава се сети да каже нещо, с което се надяваше да не я предизвика да го нарече „задник“ и което всъщност щеше да й достави удоволствие.

— Доколкото си спомням в началото на вечерята започнах да ви разказвам как Бъниън ми показа неодобрението си.

— Виждам, че наистина искате да смените темата. Много разумно от ваша страна. Вече съм спокойна. Та какво направи Бъниън?

— Заплаши да ме удуши с шалче.

— Боже господи! И защо?

Херцогът разклати тъмночервеното бургундско вино в кристалната си чаша.

— Смята, че не трябва да оставя единствено вас отговорна за Едмънд. Грижата е огромна.

Разговорът вземаше насока, която не й се понрави особено.

— Не ви разбирам.

Възможно ли е да се интересува толкова от мнението на камериера си?

— Бъниън мисли, че Едмънд е достатъчно голям да ме придружи до Лондон. Освен това не е на мнение, че трябва да му позволявате да стреля по вас, за да го накарате да научи буквите. Накратко — смята, че сте прекалено мила и прекалено млада, за да бъдете отговорна за крайно своенравния ми син.

В гърдите й се надигна паника. Приведе се напред. Гласът й затрепери.

— Но ако вземете Едмънд с вас в Лондон, за мен няма никаква причина да оставам в Челси!

— Именно. Следователно, Еванджелин, двамата с Едмънд тръгвате утре с мен.

— Не-е!

Кларъндън примигна. Тя пребледня, изчерви се, пак пребледня. Херцогът свъси вежди.

— Какво казахте?!

— Беше само една дума. Не може да не сте я разбрали. При това я изкрещях.

Не можеше да е истина! Тя не трябваше да напуска Челси! Бъниън я бе вкарал в беда, макар и от най-благородни подбуди. Трябваше да се срещне с Джон Еджъртън след по-малко от два часа. Бе й казано съвсем недвусмислено, че е длъжна да остане в Челси. В противен случай Ошар щеше да убие баща й.

— Мисля, че е най-добре да ми обясните тази простичка дума, Еванджелин. Тази единствена думичка, която така изкрещяхте, че едва не съборихте полилея.

Беше отчаяна, но не можеше да му позволи да го разбере.

— Не исках да ви крещя. Просто не желая да ходя в Лондон. Моля ви, ваше благородие, позволете ми да остана тук! Ще се справя с Едмънд. Няма да ви разочаровам. Какво от това, че ще се опитва да ме застреля? Пъргава съм и ще му създам доста трудности, докато ме залови. А трудностите са най-доброто предизвикателство. Знам как да се справям с малки момченца. Моля ви! Аз трябва да остана. Трябва!

— Мисля, че малко прекалявате, Еванджелин.

— Знам и съжалявам. Но онова, което най-много искам, е да остана тук, в Челси. Няма да ви разочаровам, ваше благородие. След месец Едмънд вече ще чете семейната библия. Ще го карам всеки ден да ви пише и всяко следващо писмо ще бъде поне с едно изречение по-дълго от предишното. Моля ви, ваше благородие!

Странно… Какво значение имаше за нея дали ще остане тук, или ще замине за Лондон? Всеки друг на нейно място несъмнено би предпочел Лондон. Изобщо не я разбираше. Реакциите й бяха прекалено крайни. Необичайни. Първоначално предположи, че ще й бъде неудобно да се натрапва в качеството си на бедна роднина. Но толкова искаше да я вземе със себе си, да й покаже забележителностите и да я запознае с майка си. Изобщо не беше наясно какви намерения има спрямо нея. Та той я познаваше само от два дена! Със сигурност обаче знаеше, че никога досега не е срещал жена като нея. Тя го очароваше непрекъснато. Желаеше я повече от всяка друга. Тя събуждаше сетивата му. А да не говорим пък за похотта, която предизвикваше у него без ни най-малко усилие.