— Скъпи, защо не ми кажеш какво не ти дава покой?

Извърна се рязко, когато чу гласа на майка си, и автоматично поклати глава. Нямаше намерение да се издава. Но майка му го познаваше толкова добре! Не желаеше обаче да я притеснява, затова се усмихна.

— Няма нищо, майко! Просто денят е отвратителен. Толкова мрачен…

Мариан Клотилд изгледа замислено красивия си син. Също като баща си, и той все се опитваше да я защитава и предпазва от неприятности. Върна му усмивката.

— Как се справя Едмънд?

— Мадам дьо ла Валет предполага, че скоро ще започне да пише първия си роман — толкова е талантлив. Изпраща ми уводния параграф на многообещаващата му словесна симфония.

Подаде на майка си един лист. Почеркът на Едмънд впечатляваше с изключителната си обиграност за толкова малко дете. Мариан зачете на глас:

— „Беше тъмна и бурна нощ. Без луна. Звездите блещукаха. Предстояха още много неща. Търпение!“

Разсмя се.

— Великолепно е! Мисля, че мадам дьо ла Валет е истински гений.

— Вероятно тя му е казала какво да пише. Не смятам, че е нещо особено.

— Не гледай толкова скептично на нещата, Ричард. Сигурна съм, че идеята е изцяло на Едмънд. Мадам само е добавила няколко щрихи. Още днес трябва да му пиша и да го похваля. Ще го помоля да ми изпрати продължението на историята. Ще му кажа, че е трудно човек да бъде търпелив при такова великолепно начало.

— Значи е добро? — В гласа му се усещаше такава гордост, че майка му едва не се разплака.

— Да, а от началото на обучението му са изминали само три седмици. Очевидно, мадам дьо ла Валет е постигнала изключителен напредък. Детето ми липсва. И то много.

Взря се в красивите очи на сина си и забеляза там някакъв необясним глад. Реши да опипа почвата.

— Знаеш ли какво си мисля в последно време, скъпи? Едмънд вече не е бебе. Ще има все по-голяма нужда от напътствията и помощта на баща си. Не може ли да дойде в Лондон с братовчедката на Мариса? Любопитна съм да се запозная с нея.

Херцогът изгледа подозрително майка си. Тъмните й очи, така приличащи на неговите, бяха открити и честни, което го притесни още повече. Нищо не й убягваше, както някога и на баща му. Като беше момче, все не успяваше да пробута някоя лъжа нито на единия, нито на другия.

— Имам чувството — започна начумерено той, — че си разговаряла с Бъниън. Този човек непрекъснато си пъха носа, където не му е работа.

Херцогинята прие гневния изблик на сина си с усмивка. Естествено, че бе разговаряла с Бъниън, но той не й бе казал почти нищо, за което тя му се възхищаваше, тъй като смяташе лоялността за изключително важна добродетел. Ала откакто се върна от Челси, синът й бе станал по-затворен и по-замислен откогато и да било. Първоначално бе решила, че настроението му се дължи на тъгата по приятеля му Роби Фарадей, но очевидно не беше това. Нямаше и нищо общо със Сабрина Евърсли, която бе станала съпруга на Филип Мерсьоро. Синът й изглеждаше сам. Болезнено сам. Не знаеше с какво да му помогне и това много я потискаше.

„Може би има нужда от нова метреса“, помисли си тя. Беше реалистка, не можеше да си позволи да не бъде. Синът й беше точно толкова страстен и похотлив, колкото и баща му. Но баща му бе намерил нея, Мариан Клотилд, дъщеря на обеднял граф, и от този момент нататък цялата му страст бе останала при нея вкъщи — в леглото или където и да се намираха. Усмихна се при този приказен спомен. Ала въпреки огромната прилика с баща си, синът й все пак беше друг човек. Когато се бе подчинил на желанието на съпруга й и се бе оженил за Мариса, тя напразно се бе надявала, че ще улегне. Никога не бе казал нищо лошо за младата си съпруга. Не бе изрекъл и думица дори против тъста си, който бе достоен за презрение. А после смъртта…

Мариан Клотилд въздъхна. Вече започваше да се пита дали синът й някога ще намери подходяща за него жена, която изцяло да го допълва. Как ли изглежда тази братовчедка на Мариса?

Кларъндън й бе обърнал гръб. Отново се взираше в мокрия парк.

— Знаеш, че Бъниън никога нищо не ми казва. Ще ми се обаче да не беше така, защото ти си затворен като мида в черупката си.

— Не се опитвай да го прикриваш. Ще заведа този мръсник… Извинявай! Ще заведа Бъниън в боксовия клуб „Джентълмен Джаксънс“ и хубавичко ще го натупам.

Осъзна, че той изобщо не бе отговорил на въпроса й. Усмихна се.

— Знаеш ли, скъпи, това бездействие започва да ме отегчава. Може би все пак ще решиш да доведеш мадам дьо ла Валет и Едмънд в Лондон. — А после добави с леко хленчеща нотка: — Много ми липсва единственото ми мило внуче! Така искам да го видя, преди болестта окончателно да ме е надвила… Не можеш ли да го доведеш тук заедно с мадам дьо ла Валет? Заради единствената си скъпа майка…

Херцогът се обърна. Измъченият му поглед моментално я накара да забрави преструвките.

— Мадам няма желание да идва в Лондон. Когато я уведомих за моето решение, тя ме заплаши, че ще напусне Челси. Когато й казах, че няма къде другаде да отиде, ми заяви, че не е моя работа какво ще прави. Накрая, доколкото си спомням, ме прати по дяволите.

Мариан Клотилд примигна.

— Ти си я уведомил? От онова, което Бъниън все пак ми каза, разбрах, че тя е приятна млада жена, но и изключително горда. Освен това е бедна роднина, зависима от теб. Вероятно си се държал твърде високомерно.

Тъй като единственият му отговор беше втренченият в далечината, невиждащ поглед, тя продължи:

— Как се казва, скъпи? Не мога непрекъснато да я наричам мадам дьо ла Валет.

— Еванджелин. — Произнесе го тихо и мрачно.

И в този миг майка му разбра всичко. Едва не изгуби ума и дума. Но бързо се овладя. Искаше да знае толкова много неща, ала не беше глупава да упорства. Затова се задоволи само да каже:

— Прекрасно име!

После стана от стола и оправи полите на роклята си. Беше висока жена, с все още елегантна фигура, въпреки петдесетте си години. Приближи се до сина си и го целуна леко по бузата.

— Винаги съм смятала, че ти си най-красивият джентълмен на света.

— Приличам на теб, майко, така че с тези си думи просто демонстрираш високо самочувствие.

— Не приличаш изцяло на мен. Баща ти беше мъж с великолепна осанка и красиво лице.

Знаеше, че и синът й бе непрекъснато преследван от напористи млади дами, госпожи и жени, които изобщо не бяха дами. Запита се дали причината да не се е влюбвал досега, не се дължеше на факта, че откакто навърши шестнадесет, жените доброволно скачаха в обятията и леглото му. Съпругът й бе неописуемо горд със сексуалната мощ на сина си. Подозираше, че дори бе обичал него повече, отколкото нея. Ядосваше се на необуздаността му, но в същото време се пъчеше. Ала ето, че синът се бе преклонил пред желанията на баща си, бе се оженил, бе дарил света с наследник, после бе овдовял и сега водеше значително по улегнал живот. И душата му бе пълна с нещастие и горчилка.

Мариан се въоръжи с най-безразличния глас от репертоара си.

— Беше ми споменал, че Еванджелин е наполовина англичанка?

— Да.

Не можеше да си представи как ли би реагирала майка му, ако й каже, че изгаря от страст към Еванджелин, че му се иска едновременно да я удуши и да я притисне нежно, заспивайки до нея.

— Струва ми се — херцогинята приглади прекрасната си бледосиня муселинена рокля, — че скоро ще пристигне мосю Посет. Той прави чудеса с косата ми. — Насочи се към вратата, но на прага се спря и добави безгрижно: — Кой знае… Може пък Еванджелин скоро да дойде до Лондон. Ако аз я поканя… Какво ще кажеш?

Кларъндън я изгледа като подплашено животно.

— Недей, майко! Моля те, недей!

След като остана сам, отново се втренчи в дъжда. Изведнъж я видя — извиваше гърба си, докато той обсипваше кожата й с целувки.

— Да те вземат дяволите, Еванджелин!

Спомни си за метресата си, Моргана. Странно, но въпреки че му липсваха остроумието и забележителните й умения, не я пожела. Желаеше една-единствена жена!

Душата му се изпълни с ожесточение и ярост. Помисли си за Бъниън и потри нетърпеливо ръце. Днес следобед ще отидат до клуба „Джентълмен Джаксънс“. Всеки удар на ринга ще го кара да се чувства по-добре, независимо от това кой ще бъде потърпевшият.

Двадесет и първа глава

Еванджелин с изненада видя госпожа Роли да подтичва по дългия коридор към северното крило на замъка. Ключовете на кръста й дрънчаха като обезумели.

— Госпожо Роли? Мога ли да помогна с нещо?

— О, мадам, добро утро! — Икономката беше задъхана. Лицето й бе поруменяло. — Да ви призная, мадам, тревожа се за госпожа Нийдъл. Всяка сутрин си яде кашата в трапезарията на слугите точно в седем. Но днес никой не я е виждал. А вече минава осем. Нещо не е наред, усещам го. Тя е доста стара. Отивам да я видя.

— Ще дойда с вас. Вероятно се е залисала с някоя нова отвара и е изгубила представа за времето.

Когато стигнаха до стаята на върха на кулата, Еванджелин потропа на вратата.

— Госпожо Нийдъл, ние сме — мадам дьо ла Валет и госпожа Роли! Добре ли сте?

Никакъв отговор. Еванджелин пак извика. Нищо.

— Знаех си, че нещо не е наред — загрижено прошепна госпожа Роли. — Сигурна съм, че е болна.

— Вероятно е отишла в горичката за гъби. — Еванджелин вече натискаше голямата месингова брава. Изобщо не си вярваше. Незнайно защо, но не й се влизаше в билковата лаборатория.

Въздухът бе напоен със силния аромат на сухи рози.

— Госпожо Нийдъл! — Еванджелин започна бавно да обикаля из стаята.

Госпожа Роли, която я следваше по петите, внезапно си пое дълбоко дъх.

— О, боже! О, боже!

Еванджелин побягна към малката ниша, където се намираше спалният кът на госпожа Нийдъл. Старицата лежеше свита на топка до леглото си. Разбра, че е мъртва, още преди да приклекне и да опипа пулса й. Тялото вече беше изстинало.

— Беше доста стара — промълви госпожа Роли. — Но все пак случилото се е потресаващо. Сигурно е сърцето… Дано смъртта да е настъпила бързо. Боже господи, толкова ми е мъчно, че е била съвсем сама!

Еванджелин се отпусна на колене и притвори очи. В съзнанието й изплува спокойното лице на майка й — бледите устни, извити в усмивка, безжизнените сини очи, втренчени в небитието… Първата й реакция тогава бе отказ да разбере — застиналата неподвижно фигура, която доскоро бе нейна любяща майка, й бе напълно чужда. Мъката настъпи по-късно.

— Да — успя да промълви накрая и вдигна поглед към госпожа Роли, — беше стара… много стара… Доведете Басик. Той знае какво трябва да се направи.

Госпожа Роли кимна и припряно излезе. Постепенно лекото потракване на ключовете й заглъхна.

Еванджелин се вгледа в лицето на госпожа Нийдъл. Дълбоките й бръчки се бяха загладили. В смъртта си не изглеждаше толкова стара. Протегна ръка и докосна студената буза. Горката! Починала е сама, без жива душа край себе си. Погледът й попадна на голия врат над старата вълнена нощница. И тогава ги видя. Двете виолетови петна. Всяко с размерите на мъжки палец. Отново се отпусна на колене и притвори очи. О, не, само това не, господи! Насили се да погледне пак, този път по-внимателно. Кошмарните следи от палци си стояха там — жестоки и смъртоносни. Госпожа Нийдъл не бе починала сама — някой я беше удушил!

Закри лице с ръцете си. Тя бе виновна за всичко! Тя бе казала на Джон Еджъртън за старицата. Вероятно бе споменала и името й, макар че вече не си спомняше със сигурност. Бе му казала, че я подозира. Бе я споменала само защото… Изхлипа. Истината бе, че се бе разприказвала пред Еджъртън само за да го сплаши. Бе използвала горката жена, за да сложи край на тази лудост. А той просто я бе премахнал, както човек бръсва неканена прашинка от ръкава си. И сега госпожа Нийдъл бе мъртва, тъй като Еванджелин бе пристигнала в замъка Челси.

Басик я завари да се люшка напред-назад над тялото на старицата — с невиждащи очи и лице, обляно от сълзи, сгърчена от неописуема болка.

— Мадам — постави ръка на рамото й, — трябва да излезете оттук. Съжалявам, че смъртта й ви причинява толкова мъка. Някои преживяват много дълбоко шока…

Еванджелин изхлипа:

— Тя е мъртва, Басик. Не разбираш ли, мъртва е!

Басик приклекна и внимателно притисна длан към сърцето на госпожа Нийдъл.

— Да, разбирам. А сега си вървете. Аз ще се погрижа за всичко. Тя беше стара, много стара. Просто сърцето е спряло… Сигурно така е станало. Отишла си е мигновено, мадам. Изпратих за доктора. Скоро ще дойде. Вие вървете!

— Не, Басик, не е било сърцето. Не си е отишла безболезнено! — Еванджелин докосна виолетовите петна. — Някой се е промъкнал тук и я е удушил!

Басик усети как кръглата стая се завърта около него.

— Невъзможно! Не и тук, в Челси!

После разгледа внимателно петната. Веднага му стана ясно от какво са, но разумът му отказваше да приеме фактите.