— Но защо? — Чувстваше се безпомощен, неспособен да реагира, макар че с част от съзнанието си усещаше, че трябва да действа и да оправи някак си тази злокобна ситуация. — Защо?

Еванджелин отговори с глас, безжизнен и студен:

— Не знам, Басик. Не знам…

Накрая мъжът все пак се овладя. Изправи се и й помогна да стане.

— Чуйте ме, мадам. Най-добре да не я докосваме. Трябва да извикаме мировия съдия, барон Линдли — стар глупак, но за съжаление нямаме друг избор. Елате с мен. Да се подкрепим с по едно бренди.

— Госпожа Нийдъл не е причинила зло никому — шептеше като насън Еванджелин, докато Басик я извеждаше от стаята.



Барон Линдли, който бе дарен от природата с огромна белокоса глава и приведени рамене и чиято подагра бе единствената тема в домакинството му, пристигна след час. Намери младата братовчедка на херцога, мадам дьо ла Валет, неестествено затворена в себе си. За него бе истински ужас, че именно такава чувствителна млада жена е открила мъртвото тяло на старицата. След надлежен разпит на цялата прислуга в замъка, той се върна в гостната при мадам дьо ла Валет, тъй като нямаше кой друг да го приеме. От все сърце му се искаше херцогът да е тук. Чувстваше се неудобно с тази млада братовчедка. Десният крак го болеше. Щеше му се да помоли, за затоплена кърпа, но когато зърна безизразното лице на самотната млада дама, се отказа. Не беше сигурен дали тя въобще го слуша. Запита се дали пък не е малоумна. Прочисти си гърлото. Басик не помръдна от поста си до вратата. На мировия съдия се наложи да си прочисти гърлото още два пъти, преди младата дама най-накрая да го забележи.

— Стигнах до извода, че човекът, удушил старицата, е някой, на когото тя е дала цяр. В последствие той се е отразил зле или на него, или на някое любимо негово същество. Смятам, че е отмъщение.

— Отмъщение?

Думата премина през съзнанието й, лишена от всякакъв смисъл. Как е успял баронът да стигне до подобен извод?

— Да, отмъщение. Тя не е притежавала никакви ценни предмети. От стаята й не липсва нищо. Всичко е абсолютно непокътнато. Наситено е с остър аромат на рози. Предполагам, че е подсилил тъмните страсти на човека. Може това да е било любимото цвете на жената, която е пострадала от отварата на госпожа Нийдъл. Сигурно е било любовно биле. Да, човекът се е побъркал от мъка и я е убил. Съмнявам се да го открием. Въпреки това ще разпитам всички местни хора, на които старицата е давала от билките си. А сега трябва да се прибирам. Кракът ме боли. Нужно е да го вдигна и да пийна бренди. Вече едва издържам. Довиждане, мадам.

Еванджелин знаеше, че никого няма да открият. Съмняваше се дори дали ще си направят труда да разпитват местните. При всички случаи това щеше да е чиста загуба на време. Когато барон Линдли напусна гостната, следван по петите от Басик, тя се отпусна на стола. Смъртта на госпожа Нийдъл щеше да си остане пълна загадка и скоро всички щяха да забравят за случилото се. Тя не бе толкова важна личност, че дълго да се тревожат за нея.

По-късно Еванджелин каза на Басик:

— Беше съвсем прав за барона. Но дори и да не беше пълен глупак, едва ли щеше да направи нещо. Трябва да пиша на херцога. — Направи пауза. — Моля те, Басик, провери всички ключалки на замъка.

Басик видя страха в очите й. Не я обвиняваше — самият той се страхуваше.

— Разбира се, мадам, веднага. Ще поставя и лакеи при всички входове. Човекът, сторил това ужасно нещо, може да се върне. Пишете на негово благородие. Той ще бъде шокиран. Беше много привързан към госпожа Нийдъл. Познава я, откакто се е родил. Все й носеше разни стръкчета.

— Да, знам, че е бил привързан към нея. Но наистина ли й е събирал растения?

— О, да! Даже миналия месец един морски капитан му донесе цял куп от Индия. Негово благородие ги подари на госпожа Нийдъл и й каза, че иска да му забърка отвара, с която да го направи най-добрия ездач в страната. Доколкото си спомням госпожа Нийдъл отвърна на негово благородие, че тъй като той вече е най-добрият любовник в страната, би било прекалено да иска още. Старата жена много се смя на тези си думи. Негово благородие също.

Еванджелин отиде в библиотеката, седна на бюрото на херцога, разстла лист хартия пред себе си и потопи перото в мастилницата. Вече нямаше значение как се бяха разделили преди три седмици. Трябваше да го види. Имаше нужда от него. Но какво да му напише? „Убих старата ти дойка. Не, не я удуших със собствените си ръце, но казах на Джон Еджъртън и той заповяда да я убият.“ О, боже! Знаеше обаче, че трябва да го види. В противен случай щеше да полудее. Накрая написа:

Ваше благородие, съжалявам, че ще ви съобщя такава трагична вест. Госпожа Нийдъл почина. Причината за смъртта й не е естествена.

Перото й застина за миг.

Някой се е промъкнал в замъка, качил се е в кулата и я е убил. Неизвестно кой.

Моля ви, върнете се в Челси!

Ваша братовчедка

Двадесет и втора глава

Херцогът пристигна късно на следващата сутрин. Беше взел разстоянието от Лондон до замъка за по-малко от шест часа. Беше мръсен, уморен, потресен от начина, по който бе умряла старата му дойка, и обезумял от притеснение за Еванджелин.

— Благодаря на бога, че вече сте у дома, ваше благородие! Добре дошли!

Басик почувства такова облекчение при завръщането на господаря си, че едва не се хвърли на врата му. Чак се препъна в един стол в бързината да поеме палтото му.

— Дойдох колкото можах по-бързо, Басик. Къде е мадам?

— При лорд Едмънд, ваше благородие. Опасявам се, че смъртта на госпожа Нийдъл й се отрази много зле. Настоя да се заеме с подробностите по погребението. Разположил съм лакеи на пост. Всички ключалки са или сменени, или укрепени. Много се радваме, че дойдохте толкова бързо!

— Да, вече съм тук и тя няма за какво да се тревожи — каза херцогът и се отдалечи с широки крачки, оставяйки Басик загледан замислено след него.

Отвори тихо вратата на детската стая и пристъпи вътре. Огънят в камината пламтеше. Беше много топло. Тя седеше на килимчето до канапето. Едмънд беше седнал до нея и държеше в ръка английски дървен войник. Тъкмо казваше:

— Не знам, Ева. Казваш, че си добре, но Басик ме помоли да не те преследвам и да не стрелям по теб. Добави още, че няма да ми е много весело с теб.

— Вероятно е прав. Прости ми, Едмънд, но днес наистина няма да ти е особено весело с мен. Чудя се Басик винаги ли знае всичко?

— Предупреди ме и да не ти говоря високо. Да се отнасям към теб така, както бих искал да се отнасят към мен, когато ме боли коремчето. Налагало се примирие.

„Да, примирие“, помисли си тя, обърна се усмихната към него и му подаде ръка.

— Нека да е примирие, Едмънд. Ще подновим преследването утре.

Тогава Едмънд вдигна глава и зърна баща си.

— Татко! — Моментално се хвърли към него. Херцогът го грабна в обятията си и го разцелува. — Да видиш Ева ли си дошъл, татко? Тя изобщо не е на себе си. Тъжна е. Госпожа Нийдъл умря, нали знаеш? Чух как госпожа Роли го разправя на всички прислужници.

— Знам, Едмънд. Ето че Бъниън стои точно зад мен. Изобщо не съм го усетил. Той ще те изведе малко на езда. А аз ще се погрижа за братовчедка ти Ева.

— Но няма да я преследваш и да стреляш по нея, нали, татко?

— В никакъв случай.

— Добре. Само аз мога да го правя. Накарай я да се усмихне, татко. Обичам да я гледам как се усмихва.

Еванджелин чу гласа на Бъниън, но не го видя. Само след миг Едмънд вече беше изчезнал и тя бе сама с херцога. Той не се приближи. Затвори вратата и остана там, без да откъсва поглед от лицето й.

— Дойдох колкото можах по-бързо. — Протегна ръце към нея и прошепна: — Ела тук.

И тя го направи. След миг беше в обятията му.

— Вече всичко е наред. — Галеше гърба й. — Аз съм тук. Всичко е наред.

Болката и вината избухнаха в душата й. Разрида се неконтролируемо на рамото му. Кларъндън мълчеше. Просто я държеше, а големите му ръце продължаваха бавно да галят гърба й. Тя плачеше ли, плачеше.

Когато риданията й се превърнаха в хълцания, нежно целуна главата й.

— Всичко свърши, Еванджелин. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— Не! — Отдръпна се от него. — Нищо не е наред! Абсолютно нищо!

Ако не се бе появила тя, госпожа Нийдъл щеше да е жива. Не може да му го каже. Защото Едмънд ще умре. Започна да го удря в гърдите. Искаше й се някой да убие и нея. Херцогът продължаваше да я държи здраво. Целият гняв, с който се опитваше да се въоръжи срещу нея, се бе изпарил заедно със смъртта на старата му дойка и молбата на Еванджелин да пристигне по-бързо. Успя да заключи дълбоко мъката си и се зае да я утешава.

Накрая в душата й не остана нищо — нито сълзи, нито гняв. Само празнота. Херцогът отслаби прегръдката си и пъхна в ръката й кърпичка. Еванджелин не направи нищо с нея, затова той я взе и изтри лицето й. Тогава осъзна, че обича това лице. Мисълта го разтресе до мозъка на костите. Очите й бяха подпухнали. Бледността й плашеше. Много странно как се бе привързала толкова към госпожа Нийдъл за толкова кратко време!

— Много съжалявам, ваше благородие! Радвам се, че дойдохте. Вече не знаех какво да правя.

— Свършила си много повече, отколкото е необходимо. Аз съм този, който трябва да се извини, че сама си понесла целия товар. — За миг зърна в очите й страдание и още нещо, което не разбра. Придърпа я по-близо до себе си. — Не е необходимо да говорим за това. Не искам да те наранявам повече.

Поклати глава и се опита да се овладее. Беше си позволила да покаже чувствата си, а това можеше да бъде опасно.

Бавно се отдръпна от него.

— Вие трябва да знаете какво се случи, за да можете да действате. Барон Линдли е толкова мирови съдия, колкото Едмънд — ловец на дракони.

— Ловец на дракони? Мислех си, че преследва само разбойници?

— Веднъж му прочетох приказка за ловец на дракони. Развълнува се много. Само не е сигурен дали ще мога да бълвам огън, докато ме преследва.

Засмя се, но смехът й рязко секна. Искаше й се да умре.

— Чудесно! Смехът ти помага да забравиш поне за миг. Хубаво е, че се смееш.

Подаде й стол. Тя седна и приглади роклята си с дългите си бледи пръсти. Кларъндън остана прав, облегнат на полицата на камината. Съзнаваше, че в този момент я вижда с нови очи.

Еванджелин вдигна поглед към него. Изведнъж той се бе превърнал в център на вселената й. Синът му й бе станал толкова скъп, че ако нещо се случеше с него, тя просто щеше да умре. Истината затрептя на устните й. Тези думи щяха завинаги да я превърнат в негов враг и да предизвикат презрението и жестоката му присъда. Тези думи останаха неизречени. Не защото бе страхливка. Отново я възпря заплахата над Едмънд. Сега вече нямаше никакви съмнения, че Джон Еджъртън ще изпълни заканата си и ще убие момчето, ако тя го предаде. Вече бе донесла една смърт на този дом. Налагаше й се да лъже, но лъжите бяха за предпочитане пред друга смърт.

— Барон Линдли смята, че убиецът е човек, на когото госпожа Нийдъл е дала любовно биле. Отварата била убила негова възлюбена. За мен в подобно предположение няма никакъв смисъл, но баронът изглеждаше доста доволен от себе си. Болен е от подагра. Затова стигна бързо до заключението и се прибра вкъщи да се лекува с бренди и възглавничка.

— Нищо ли не е откраднато?

Еванджелин поклати глава.

— Добре, че не се е опитал да скърпи нещо още по-глупаво. Благодаря ти, че си се справила с него. По дяволите, аз трябваше да съм мирови съдия! Можех много лесно да стана преди две години, но тогава времето ми бе ангажирано с прекалено много други неща. — Поклати смръщено глава — очевидно го възприемаше като провал.

— Но зад това престъпление не се крие никакъв мотив! Кой ще иска да убива госпожа Нийдъл?

Отвърна поглед от него. В тъмните му очи се четеше болка. Тази болка я измъчваше. Но тя осъзнаваше, че има начин да отмъсти за безобидната старица.

— Благодаря ти за всичко, за което си се погрижила. — Забеляза бледността й и някаква странна неумолимост в очите. — Уморена си. Двамата с Бъниън ще се погрижим за Едмънд. Ще се заема и с всичко останало.

— Не, моля ви! — скочи на крака. — Не искам да съм сама! Не искам да почивам. Моля ви, нека остана с вас!

Не разбра и тази нейна реакция.

— Не искаш да оставаш сама?

Грешка! Той не пропускаше нищо от реакциите й, което беше доста обезпокоително.

— Вероятно… — Бавно се изправи, без да го поглежда.

Постави ръка на рамото й.

— Остани с мен, щом желаеш. — Направи кратка пауза. — Смъртта винаги шокира. Спомням си какво преживях, когато разбрах за Роби. Бях поставен на колене. Отне ми доста време, докато отново започна да осъзнавам безценното богатство, което имам в лицето на сина си, докато отново започна да се смея и да забелязвам женската красота, без да чувствам непоносима ярост и безпомощност. Всичко ще мине, Еванджелин — и шокът, и мъката. Ала ти никога няма да забравиш. Никога. Това вероятно е за добро.