— Негово благородие не би трябвало да знае тези неща.

— Да, прав си, но ето, че знае. Веднъж пък разбра, че си съблякох ризата, за да покажа на Бетси белега на дясното си рамо — Мърдок дълбоко въздъхна. — А тя направо се влюби в този белег.

— Тогава защо се омъжи за сина на месаря в Истборн?

„Този въпрос ще остане без отговор“, помисли си херцогът и се усмихна, ала лицето му отново притъмня, когато погледна смачканото писмо в ръката си. Проклятие! А бяха толкова близо! От два дена очакваше вест, че най-сетне са успели.

— Джунипър — извика Кларъндън, — Басик ще помоли госпожа Нийдъл да се погрижи за теб. Прави каквото тя ти каже. Това е заповед.

Джунипър простена, а Мърдок го потупа окуражително по гърба.

Басик заговори по типичния си бавен и достолепен начин:

— Госпожа Нийдъл го стряска, ваше благородие. Тя има излъчване на вещица с тази сива разрошена коса, през която прозира розовият й череп. Дори си има гърне, което все къкри на огъня. Ако е малко по-голямо, спокойно минава за магьоснически казан. Отварите, които приготвя, са доста по-миризливички от обичайното. А на всичко отгоре си говори сама. Това е твърде изнервящо за по-необразованите от нас, ваше благородие.

— Във всеки случай няма да накърни мъжествеността му — отвърна херцогът. — А това е единственото, което тревожи Джунипър. Що се отнася до госпожа Нийдъл, майка ми смята, че тя е върнала много повече хора към живота, отколкото Господ би успял.

Басик прочисти достопочтеното си гърло и каза:

— Доколкото ми е известно, в момента госпожа Нийдъл възхвалява възстановителната мощ на смес от греяно вино, пикантна френска горчица и щипка пресни водорасли. Не съм сигурен обаче дали се пие, или се маже.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разберем.

Басик каза „Амин“ и хвърли поглед към втория етаж на северното крило. Стори му се, че усеща непоносимата воня от билковата лаборатория. Херцогът се обърна и се заизкачва по извитото каменно стълбище. Дори не дочака икономът да го настигне, за да поеме палтото и ръкавиците му. Без да се обръща назад, продължи по мраморното фоайе. Хесенските му ботуши15 отекваха силно. Искаше по-скоро да се усамоти. Искаше да размисли и да състави нов план. Този път щеше да включи в него и самия себе си. Ако трябваше примамка, той щеше да стане примамката.

— Ваше благородие! Един момент, ако обичате! Забравих да ви кажа нещо важно!

Черните вежди на херцога се смръщиха. Без да се обръща, той извика:

— Може да почака, Басик. В момента съм в отвратително настроение. Над главата ми е надвиснал градоносен облак. Остави ме на мира! И за известно време дръж далече от мене всички останали.

— Но, ваше благородие, това е нещо, което наистина трябва да знаете!

Херцогът разпозна в гласа на Басик признаците за надвиснала опасност. Ако сега се поддаде, едва ли би могъл да се отърве от него чак до полунощ.

— Остави ме на мира! Ще те извикам, когато поискам да узная важното ти съобщение. Ако си наел две нови прислужници — добре. Увеличавай персонала. Защо пък да не наемем всички работоспособни хора в графството?! — Извърна се леко и махна с ръка, за да отпрати стареца, който бе иконом на замъка Челси още отпреди раждането му. — Никой да не се приближава до библиотеката! Ако наистина се тревожиш за мен, това е единственото, което можеш да сториш в момента, за да ме направиш щастлив.

— Но, ваше благородие…

Неприятно предчувствие прониза сърцето на херцога и той рязко запита:

— С лорд Едмънд всичко наред ли е?

— Разбира се, ваше благородие. Негова светлост прекара следобеда на понито си. А сега е в детската стая и вечеря с Елън.

— Отлично. Не искам да знам повече. Ако госпожа Дент бие миячката на чинии, погрижи се за този проблем сам.

С тези думи херцогът се завъртя на пети, светлокафявото му палто се изви около глезените му и той пое с широки крачки през фоайето, покрай средновековните гоблени, които покриваха като дебели завеси древните каменни стени. Басик остана зад него с непристойно отворена уста, не успял да изрече думите, които толкова го притесняваха. Сините му воднисти очи издаваха силно смущение.

„Стига толкова!“, мислеше си херцогът. Не само че прекара цели два часа с приятеля на баща си, барон Уислекс, който очакваше храбро смъртта, докато синът му потриваше ръце, нетърпелив да наследи фамилната титла, ами и получи тази проклета новина от Дрю Халси, лорд Петигрю!

Изведнъж болка прониза крака му и го закова на място.

Сега пък и камък в ботуша! Седна на един тежък стол в стил „Тюдор“, поставен под портрета на негов далечен предшественик с перука — някакъв пра-прачичо от миналия век — и издърпа ботуша си. Изтърси виновното камъче, разтри ходилото си и, без да си прави труда отново да се обува, стана и тръгна по коридора. Малко по-късно пъхна ботуша под мишница и отвори вратата на библиотеката.

Библиотеката на замъка Челси беше любимото му място. Това мрачно помещение със своята строгост и тайнствени сенки ухаеше винаги на восък и стари книги. Кларъндън хвърли поглед към стените — вградените рафтове се издигаха осем метра нагоре, а тесните прозорци бяха покрити с пищни завеси от светлокафяво кадифе, окачени от баща му преди по-малко от две години. В дълбоката камина приятно гореше огън. Един свещник отблъскваше тъмнината на спускащата се нощ. Както винаги Басик бе предвидил скорошното му завръщане и бе създал всички необходими удобства.

Библиотеката имаше мъжко, изключително успокояващо излъчване. Скоро херцогът усети, че започва да се отпуска — дивата ярост и чувството за безпомощност полека-лека отшумяваха. Смъкна ръкавиците и палтото. Хвърли ги на облегалката на един стол в тъмносин брокат. Седна и започна да си нахлузва ботуша. Тъй като обаче рядко му се случваше да се занимава сам с тази работа, осъзна, че проклина собствената си непохватност.

Изведнъж от мрака долетя тих, музикален смях. Херцогът се извъртя рязко и съзря една жена в сенките до камината, обгърната от глава да пети в тъмна пелерина.

— Благородникът и неговите ботуши! — Тя поклати глава. — Чудя се как ли се справят простосмъртните. Нека ви помогна.

Дамата очевидно се забавляваше.

Четвърта глава

Херцогът скочи. Едва не се спъна. Добре, че си беше обул вече ботуша.

— Можех да ви убия! Много глупаво от ваша страна да се криете там.

— Така ли? И как щяхте да се отървете от мен? Вероятно като ме замерите с ботуша си?

— Ако имах пистолет, сега щяхте да лежите на килима е куршум в гърлото. Понякога наистина нося оръжие. Днес не, обаче разполагам с ръцете си и несъмнено красивото ви вратле щеше да се окаже много лесно между тях.

— О, добрият иконом не би позволил под носа му да се извършват убийства.

— Не ви съветвам да разчитате много на това.

— Той е удивителен! Ако носеше бяла роба, щеше да прилича на библейски пророк.

— Но не е. От него се очаква само да пази моите владения. Та, коя, по дяволите, сте вие? Как се вмъкнахте тук?

Тя не отговори, а продължи да си стои там — като призрак с черно наметало. Постепенно гневът започна да измества изненадата му. Бе мечтал да остане сам, а някаква непозната особа се бе промъкнала в библиотеката му.

Усети как ръцете го засърбяват. Внезапно всичко му се изясни.

— Главата на Басик ще изхвърчи заради това! Проклятие! Входът за прислугата е в северното крило. Ако искаш да запазиш работата си в Челси, съветвам те в бъдеще да използваш именно него и да не припарваш в тази част на замъка! Кажи на Басик, че не желая да те интервюирам. Махай се! Веднага! Искам да остана сам!

— Интересни неща казахте. Чух всичко, но не ви разбрах напълно. Бихте ли повторили? Но този път ви моля да сведете мисълта си само до най-важното.

Тази жена имаше безочието да звучи едновременно развеселена и обидена. Но като че ли в тона й преобладаваше иронията? Ръцете го засърбяха отново.

Изпъна рамене и като че ли се извиси още повече — същински господар в най-заплашителния си вид. Беше видял да го прави дядо му, а на баща му се удаваше най-добре. Заел родовата поза, херцогът заговори с ледено надменен тон:

— Достатъчно, момиче! Изнасяй се моментално оттук! Не желая да бъда притесняван, без значение какво би могла да ми предложи една проститутка. А икономът ще трябва да отговори на доста въпроси.

— За първи път през живота ми ме наричат проститутка. Винаги ли сте толкова груб? Или просто това се дължи на факта, че е сряда — може би средата на седмицата ви обижда по някакъв начин? Или е от времето? Аз самата си отдъхнах, когато дъждът спря. Имах чувството, че ако бе продължил, щях да се превърна в желе.

— Млъкни, по дяволите!

Тя замълча, но не свали поглед от него. Молеше се да не го е преценила погрешно.

Тогава нещо неочаквано като че ли просветна в съзнанието му. Беше се превърнал в затворник на чернилката в собствената си душа. Проклятие! Това не можеше да е прислужница, очакваща господаря си в библиотеката за интервю! Говореше твърде изискано. И май се усещаше някакъв много лек френски акцент? Но каквото и да е тя не трябваше да е тук. В неговата света я светих! В душата му се надигна безсилен гняв.

Пристъпи към нея. Тя не помръдна дори на сантиметър. Пък и, ако го беше направила, щеше да падне в огъня.

— Ти ме наричаш груб, така ли? — Просъска го през зъби, съвсем близо до потъналото й в сянка лице. — Груб, а? Имаш наглостта да ме наричаш груб? А какво ще кажеш, пачавро, ако нашаря задника ти с една дряновица?

— Ще кажа, ваше благородие — отвърна бавно тя, пристъпвайки встрани и развързвайки връзките на пелерината си, — че вероятно допускате някаква грешка. Защото аз не съм нито проститутка, нито пачавра.

Обърна се към него и смъкна качулката си. Свещта озари лицето й. Херцогът се дръпна като попарен. Имаше чувството, че нечий огромен юмрук се е стоварил в корема му.

Не бе много сигурен какво бе очаквал, но младата дама, която се взираше в него с високо вдигната брадичка, представляваше пълна загадка. Втренчи се в бялата й кожа, високите скули, поруменели от огъня, и в гордия й прав нос. Косата й не беше нито кестенява, нито руса, а нещо средно със силен, наситен цвят и пищна и мека като руно. Беше я прибрала на грозен кок на тила си. Пред лицето й падаха само няколко освободили се кичурчета. Много нежни… Беше красива. Е, не чак толкова красива като някои жени, на които се бе възхищавал и които бе вкарвал в леглото си. В никакъв случай. Едва ли биха я поканили за кръстница на кораб. Ала бе много странна. Лицето й криеше безброй загадки и неизмеримо богатство от изражения и нюанси, които просто настояваха да бъдат изследвани. Очите й бяха тъмнокафяви — твърде обикновен и напълно безинтересен цвят. Ала в необятните им дълбини се криеха толкова тайни! Бадемовидната им форма му се стори смътно позната.

Но това бе абсурдно! Стоеше втренчен в нея и я гледаше, както прегладнял човек поглъща с очи богата трапеза. А само преди четири дена се бе насладил на такова разкошно угощение в Лондон. Моргана бе най-вкусното и пищно блюдо. Без да усети, Кларъндън вдигна отново поглед към лицето на непознатата. Пълните й устни се извиха бавно в усмивка. Показаха се прекрасни бели зъби.

— Надявам се, че скоро ще приключите с огледа си, ваше благородие. Вече имам усещането, че съм на тържище за роби. Да продължа ли да се усмихвам?

— Да, имате чаровна усмивка. Навярно се чудите дали ще реша да ви купя?

Върна й го. Обаятелните й очи се разшириха едва забележимо. Но тя изобщо не се смути и почти без колебание изрече:

— Всъщност питах се дали поддържате убеждението на титулуваните си предшественици, че всяка жена, която пристъпи тези владения, е длъжна да изпълнява вашите прищевки?

— Разбира се!

— Какво се разбира?

— Естествено, че поддържам това убеждение. Може би е малко старомодно, но не мога да не се запитам защо някоя жена ще настоява да влезе в моята територия, ако не желае да ми стане любовница.

Осъзна, че изобщо не се държи като джентълмен. Всъщност поведението му си бе съвсем мръснишко. Ала дори и да се бе притеснила от опипващия му поглед й грубостта му, тя с нищо не го показа. Просто си стоеше и го наблюдаваше. Какво ли си мислеше за него, по дяволите?

Заговори бавно, опитвайки се да звучи не чак толкова заплашително:

— Крайно време е да ми кажете коя сте и какво правите в моята библиотека.

Тези нейни очи… Формата им… Защо му се струваха толкова познати?

Осъзна, че го оглежда така внимателно, както допреди малко той бе оглеждал нея. Не се бе променил. Все така едър и внушителен, както и преди шест години. Вярно, че контурите на тъмните му черти се бяха изчистили, а лицето му бе отслабнало и добило волево изражение, но си бе все така неустоимо. Явно през тези шест години очите му бяха видели много. Бе страдал…