— Как вървят продажбите на недвижими имоти? — попита Сабрина, сякаш отгатнала мислите й.

— Нещо не вървят напоследък. — Стефани се зае да подрежда дрехите си.

— Но ти не се отказваш, нали? Знаеш накъде вървиш.

— Знаеш ли, неудобно ми е да кажа на хората, че това, което предлагат, не струва толкова, колкото те си мислят. За да се презастраховам, обикновено им давам някаква оценка и добавям, че ще поискам мнение и от други специалисти. Опитвам се да им подскажа, че цената на имота всъщност може да се окаже по-ниска. Те обаче не го разбират и решават, че не мога да си върша работата. Този пуловер върви ли с онази пола? Боже мой, чувствам се като повлекана!

— Изглеждаш много добре. Няма да излизаме до довечера.

— А довечера?

— Има интересна премиера и след това тържество с автора и актьорите.

— Сабрина, не мога да дойда. Няма какво да облека.

— Ще вземеш някоя…

— Няма да стане. Нося два пъти по-голям размер.

— Ще измислим нещо. Смятах, че ще ти бъде интересно да се срещнеш с моите приятели, да разгледаш Лондон.

— С удоволствие…

— Ще правим това, което ти поискаш. Хайде да хапнем и ще решим какво да правим по-нататък. Но ти не ми каза как е минала годината.

Заслизаха надолу по стълбите.

— Беше доста лоша година. Нищо не вървеше както трябва. Накрая се примирих.

— А Гарт?

— Той все така работи денонощно в лабораторията си. Понякога след вечеря се връща отново там. Стана член на някакъв декански съвет и когато не е в лабораторията, заседава в съвета или дава консултации на студентите.

— Не е нужно Гарт да е до тебе, за да поиграеш тенис, да си направиш косата и изобщо да мислиш малко повече за себе си.

— И какво от това? Искам да кажа… Разбира се, че не се харесвам в момента, но дори и да отслабна, дори ида си направя косата, кой ще забележи? Гарт ли? Та аз не помня откога не е спирал поглед върху мен. Децата са на десет и на единайсет години и напълно са погълнати от себе си. Мислиш ли, че забелязват как изглежда майка им, когато след училище си хвърлят чантите и се втурват навън? Ние никъде не ходим, Сабрина, освен у няколко приятелски семейства, с които се познаваме от години. Е, да, от време на време ходим на кино. Подобен живот едва ли си заслужава усилията на строги диети и средствата за хубави дрехи. Кой ще обърне внимание на промяната?

— Аз. Не си справедлива към себе си. Ако Гарт те пренебрегва, трябва два пъти повече да се занимаваш със себе си.

— Толкова съм затънала в сивото ежедневие, че съм забравила колко е хубаво да сме заедно. — Стефани поклати глава. — Защо не дойдох в Лондон по-рано?

— Парите, доколкото разбрах, са ви все още проблем — напомни й Сабрина. — Защо отказа да ти купя билета?

— Не искам да поемаш част от моите разходи, каквито и да са те. Но ако Гарт приема поне част от поканите за конференции в Европа, ще мога да идвам често и да пътувам на половин цена. Може и да се преместя при тебе! Нали ти казах вече, че си осъществила моя идеал за къща.

— Извинете. — Сабрина се обърна към Мишел Бернар, докато Брайън й подаваше списъка със съобщенията, после погледна бегло листа и му го върна.

— „Да“ на Оливия Чейсън, „не“ на Питър и Роуз Радисън, „да“ на дукесата, но й предай, че ще мога да започна работа по проекта едва след месец, „не“ на Никълъс и Амелия Блекфорд, но им кажи, че ще ми бъде приятно да се видим някой уикенд през следващия месец. Какво ти каза Антонио? В осем, вместо осем и половина? Добре. След като свършиш с телефонните разговори, можеш да си отидеш. Аз ще заключа — Тя се обърна към Мишел: — Докъде бяхме стигнали?

— Искам да напиша статия. Караш ме да се чувствам като ленивец. Винаги ли работиш над една дузина проекти едновременно?

— Напоследък е така. Невероятно, нали?

— Ти си невероятната. С Джули трябва да напишем обзорна статия за антикварния бизнес и събираме материал из цяла Европа. Навсякъде чуваме името „Амбасадор“.

Мишел и Джули бяха единствените приятели на Сабрина, които като нея трябваше да работят, за да се издържат. В тяхно присъствие тя можеше да се отпусне, да даде воля на своя ентусиазъм. С богатите клиенти не можеше да си го позволи, защото очакваха от нея да се отнася към парите равнодушно като тях.

— Наистина ли? — засмя се щастливо тя. — Знаеш ли, Мишел, миналата седмица ми се обадиха от Париж и Брюксел. Как трябва да постъпи човек, когато види, че всичките му мечти стават реалност едновременно?

— Да им се наслаждава. Ти си извоюва този успех. Изработи го сама.

— Понякога се страхувам, че всичко стана много бързо. Има едно старо китайско поверие, че ако гледаш в нещо много красиво, то може да изчезне. Понякога се страхувам да погледна открито живота си. Страх ме е да не изчезне.

Мишел сви рамене. Поверията нямаха място в съвременната журналистика.

— Ти си една от най-преуспелите жени в Лондон. Не ми се вярва това да изчезне току-така, само от гледане. Кой е Антонио?

— Моля?

— Антонио. „Осем, вместо осем и половина.“ Може би не бива да любопитствам.

— А, един приятел.

— А-ха. И тъй, имаш успех, слава и много добри доходи. Какво повече можеш да искаш от живота?

— Работа. Но и това имам предостатъчно. Обичам работата си и зная, че я върша добре. Това е може би най-хубавото нещо в живота ми.

— Най-хубавото нещо — присъедини се Джули, докато влизаше в кабинета на Сабрина — според мен е твоята независимост. Особено след годините, в които беше омъжена за онзи малък диктатор.

— Най-хубавото нещо в живота са парите — възрази Мишел.

— Иди и си купи нещо от бакалницата срещу известно количество независимост.

— О, Боже, не започвай пак… Входната камбанка иззвъня.

— Продължавайте в същия дух, само не хвърляйте предмети из кабинета ми, докато клиентът ми си замине — подхвърли Сабрина и излезе.

В меката светлина на галерията стоеше мъж с прошарени коси и разглеждаше прехласнато един френски стенен часовник с порцеланови ангелчета.

— Прекрасно, милейди! — Той се поклони церемониално. — От имението на контеса Дьо Верн, нали?

— Винаги съм се удивлявала на познанията ви, господин Кар — усмихна се тя.

— Познавам семейството от години, милейди. Миналата седмица ги видях в Париж. Младият граф ви изпраща поздрави. Днес обаче идвам при вас по работа. Искам да ви покажа нещо наистина специално. Може ли? — Отвори кожения си куфар и извади някакъв пакет. Рори Кар бе шоумен, но разбираше от изкуство и през последната година бе продал шест порцеланови фигури от XVIII век, с които Сабрина се гордееше. За разлика от други експонати те се продадоха почти мигновено.

С благоговейно изражение господин Кар постави на масата китайска композиция от порцелан във формата на пагода с извита стълба, в подножието, на която четири деца с китайски сламени шапки носеха кошници с ягоди и мрежи за лов на пеперуди.

— Люк — прошепна жената и я вдигна, за да види емблемата. Готическо „F“ с корона удостоверяваше, че е произведена от Франкентал. Спомни си как преди години в берлинския музей Лора им бе показвала работи на Люк и други майстори, произведени за порцелановата фабрика на Франкентал през 1750 — 1760 година.

— Кои са собствениците? — попита тя и пое свитъка, който й подаде. — Само трима?

— Така излиза, милейди. Предполагам, че обстоятелствата са ги принудили да го продадат. Както виждате, изработката е изключителна.

— Колко? — Тя внимателно изучаваше порцелановата група.

— Малко е скъпичко. Четири хиляди лири.

На лицето й не трепна нито един мускул.

— Три хиляди.

— О, милейди, аз наистина. Добре, заради вас нека бъде три хиляди и петстотин.

— Утре ще ви изпратя чек.

— Прекрасната лейди Лонгуърт! — Рори Кар се поклони. — Защо всички не решават бързо като вас? Желая ви приятен ден.

— Често ли имаш работа с него? — попита Мишел, щом вратата се затвори зад Кар.

— От миналата година. Срещаме се по работа. Познаваш ли го?

— Рори Кар, нали? Виждали сме го.

— Наскоро ли?

Той кимна. Сабрина усети хлад и бавно прокара пръст по порцелановата група. Великолепни цветове, фина изработка.

— Неговата фирма, „Уестбридж Импортс“, внася първокласни неща от целия свят, антики и съвременна изработка, и ги продава чрез средни и малки галерии като твоята. Оказва се обаче, че в кошницата имало и развалени ябълки.

— Фалшификати?

— Засега са открити седем фалшификата и всички улики водят до „Уестбридж Импортс“. Но имай предвид, че това е все още секретна информация.

— Но това не означава, че Рори Кар…

— Точно така. Той самият може да е бил излъган, но е малко вероятно, защото не е глупак. Неговата фирма е единствената връзка между галериите. В момента наблюдаваме касиера и още няколко галерии в Европа и Америка. Единственото, което успяхме да установим досега, е, че на хартия „Уестбридж Импортс“ е собственост на някой си Иван Ласло.

— Чувала съм това име, но не помня кога и къде. Дали не беше във Франция или Италия? Не помня.

— Ако си спомниш, моля те веднага да ни позвъниш. И внимавай какво купуваш от Кар. Какво ти е продал досега?

Сабрина затвори очи.

— Всички предмети имаха сертификат за собственост. Керамичните печати бяха истински. Аз винаги, както ти казваш, „си отварям очите“ Ако клиентите ми се усъмнят и за миг, с мен е свършено!

— Хей, успокой се. Не исках да кажа, че…

— Милейди, на телефона е сеньор Молена — обади се Брайън.

— Приятелят! — Мишел стана и я целуна по бузата. — Тръгваме.

Антонио Молена провеждаше най-малко двайсетина телефонни разговора на ден. По телефона управляваше своя бизнес в Бразилия, уреждаше срещи с финансисти, приятели, любовници из цяла Европа. Бе тръгнал от нулата и сам бе постигнал всичко. Съчетал португалската безцеремонност на баща си и индианската мистичност на майка си, Антонио бе успял да натрупа огромно състояние. И през всичките петдесет и една години от живота си не бе преставал да търси жената, която да украси неговата финансова империя. Със Сабрина се бе запознал на новогодишния прием в имението на Оливия Чейсън. Десет минути по-късно вече бе решил, че след няколко месеца ще бъде женен, а най-късно до края на идната година ще се роди и първият му син. Той веднага скъса с всички свои любовници, на които изпрати разкошни подаръци, и се зае да ухажва Сабрина. Пет месеца я преследва с упоритостта, която му бе донесла няколко огромни кафеени плантации в Бая и половин дузина животновъдни ферми из вътрешните щати на Бразилия. Според плана му досега отдавна трябваше да е женен, а Сабрина да чака в напреднала бременност първото им дете в Рио де Жанейро. Вместо това обаче бе принуден да живее в мъгливия Лондон и да се съобразява с нейната ежедневна заетост. За негово голямо изумление се оказа, че тя не може да се среща с него, когато той поиска, и нещо повече — още не бе решила дали да приеме предложението му!

Приятелите й я убеждаваха, че Антонио е всичко, което една жена може да си пожелае — несметно богат, съвременен принц, който кръстосва света с частния си самолет и от време на време разказва по някоя от народните приказки на племето на майка му и баба му.

— Това, че още не ме обичаш, е добре — казваше той. — Гуараните имат една поговорка: „Любовта е последното нещо, не първото.“ Тя се ражда бавно, в съвместния живот. Когато заживеем заедно и създадем семейство, любовта сама ще дойде.

Обществото бе в очакване на втория брак на Сабрина. Антонио й се обаждаше всеки ден, за да й напомни, че чака нейното решение, ала тя все още не искаше да мисли за брак.

— В края на краищата едно време мислех, че да се омъжа за Дентън е добра идея и какво излезе? — казваше на Александра тя.

— Това е било отдавна — мръщеше вежди принцесата. — Била си млада, невинна и много зависима. Сега си силна, независима жена. Имаш свой бизнес, свой дом и мен като съветник. Това малко ли е?

— Добре тогава, посъветвай ме. Защо трябва да се омъжвам за Антонио?

— Защото като всяка жена и ти ще бъдеш по-щастлива, ако имаш до себе си мъж.

— Кой да е мъж, така ли?

— Скъпа, твоят бразилец съвсем не е кой да е. Той е рядка птица.

Антонио работеше върху проект за изграждане на селище от еднофамилни къщи, училище и болница за индианците в една от най-големите си плантации. Целта на начинанието беше да предотврати бунтове срещу самия себе си. Разбира се, представяше това като загриженост за работниците. Искал да осигури за бедните достоен живот. Проектът често бе изтъкван като още една причина за брака им. Освен че щяла да отглежда децата им и да бъде негова стопанка, Сабрина щяла да му помогне да подобри живота на десетки хиляди хора.

— Крал Антонио Първи — шегуваше се тя, докато разговаряше за него с Александра.

Когато за пръв път спа с него, Сабрина бе изненадана от нежността и деликатността му. Антонио я галеше бавно и настойчиво, в чувствен ритъм, който предизвика у нея такъв копнеж, че тя сама го притегли към себе си. Антонио я остави да определи темпото и само следваше движенията на тялото й, докато накрая събуди оргазма, който Дентън бе потискал, принуждавайки я да се съобразява с него. За пръв път през живота си тя изпита сексуална признателност.