— Ако се омъжа отново, няма да е от благодарност, а от любов — заяви тя пред Александра.

Вече знаеше какво е любовта, защото я бе видяла у Стефани. Откакто живееше сама, търсеше човек, способен да я обича и закриля, един истински приятел, а не зрител, готов да аплодира успехите и уменията й. Мъж, който няма да иска от нея да зачеркне досегашния си живот, за да стане част от неговия. Уви, Антонио никак не приличаше на този тип мъже.

Той позвъни точно след като Мишел я бе предупредил за Рори Кар. Може би в това имаше пръст съдбата, помисли си Сабрина. Може би беше време да сподели проблемите си с Антонио и да поиска помощта му? Тя нетърпеливо грабна слушалката.


Гарт отвори прозореца на своя кабинет. Беше краят на май и въздухът бе изпълнен с миризмата на приближаващото лято. Искаше му се да излезе, но имаше среща. Извади от чекмеджето папката на Вивиан Гудман и тъкмо се канеше да я прелисти, когато телефонът иззвъня.

— Гарт, трябва да говорим. Става дума за Клиф — каза Стефани.

— Имам среща с декана. Ще ти се обадя…

— Не, Гарт. Сега съм сама. После няма да мога да говоря.

— Е, добре, щом въпросът не може да почака до довечера.

— Мисля, че Клиф краде.

— Краде ли? Не мога да повярвам. Защо мислиш така?

— Намерих транзистор и два калкулатора в гардероба му. Бяха скрити под дрехите му. Съвсем нови, не са вадени от кутиите.

— Не вярвам. Не ги е откраднал.

— Откъде ги има?

— Може да са на някой негов съученик.

— Гарт, той ги е скрил вкъщи!

— Според тебе какво точно е станало?

— Някой спомена, че децата крадат вещи и после ги продават.

— За какво му е да ги продава? Клиф получава дневни пари, освен това спечели достатъчно през лятото, когато почистваше мазета и тавани. За какво са му пари на един шестокласник? Дори и най-богатите му съученици чакат да станат седмокласници, за да получат от бащите си първите си мерцедеси.

— Гарт, престани! Не е смешно!

— Не е смешно, Стефани. Клиф е разумно дете, не е крадец. Мисля си обаче, че може би малко завижда на богаташките синчета от училище, като гледа, че имат всичко, което едно момче на тяхната възраст може да си пожелае. Питала ли си го как се чувства сред тях?

— Ти питал ли си го?

— Не, защото зная какво ще ми отговори. Стефани, извинявай, но деканът ме чака.

— Искам тази вечер да си дойдеш по-рано. Ти изобщо не разговаряш с него. Не знаеш дори какво си мисли, за какво мечтае.

— Клиф трябва да има свои тайни. Аз поне имах, когато бях на неговата възраст и възприемах родителите като шумни и досадни натрапници. Как ще му обясним, че сме ровили в гардероба му?

— Ти ще измислиш нещо до довечера. Кога ще си дойдеш?

— Около шест.

Той затвори телефона и хукна към кабинета на декана. Уилям Уебстър го чакаше сред облак тютюнев дим й с неизменната лула в устата.

— Бил, искам да отмениш решението на съвета относно Вивиан Гудман.

— Досетих се, че за това ще искаш да разговаряме. Два пъти заседавахме заради нея. Чете ли статиите и книгата й за лабораторната техника? Чете ли оценките на останалите биохимици? — Гарт кимна и деканът продължи: — Съветът гласува с единайсет срещу девет гласа против подновяването на договора й. Следователно тя е уволнена от факултета. Гарт, знаеш, че едно назначение на преподавателско място е като брака. Може да продължи цял живот. Трябва да сме напълно сигурни в качествата на даден човек, преди да го назначим като преподавател.

— Или преподавателка.

— Доколкото разбрах — продължи Уебстър, преструвайки се, че не е чул забележката, — статиите на госпожа Гудман са доста повърхностни, а книгата й не казва нищо ново. Най-горещите й поддръжници са, изглежда, само студентите й. Което, разбира се, не значи нищо. Боже мой, в този университет няма по-обичан преподавател от тебе, момчето ми, но ти никога нямаше да подпишеш безсрочен договор като преподавател, ако научната ти работа не беше на ниво. Ние, разбира се, се гордеем, че ти си един от нас. Студентите те обичат, а колегията те уважава. Струва ми се, че ако беше малко по-амбициозен, досега отдавна да си заел мястото ми. За мой късмет се оказа, че предпочиташ лабораторията си пред кабинета на декана. Е, радвам се, че можахме да си поговорим. Съжалявам, че госпожа Гудман ще трябва да напусне, но тя ще си намери друга работа, а ние ще се оправим и без нея. Радвам се, че се отби.

Уебстър стана от стола и тръгна към вратата, но Гарт не помръдна от мястото си.

— Моля те Бил, седни — тихо каза той. Деканът се намръщи и след секунда колебание седна обратно в креслото. — Вивиан е добра биоложка. С нищо не е по-лоша от всички останали в тази катедра. Статиите й не са повърхностни, напротив, те са добросъвестно и дори прекалено педантично написани. Вярно е, че не е откривател на нови направления в науката, но колко от останалите колеги са такива? Повечето разнищват отдавна остарели идеи. Истината е, че Вивиан бе уволнена, защото е жена.

— О, не! Засрами се, момчето ми! Съветът гласува с мнозинство срещу назначението й.

— Бил, единайсет мъже гласуваха срещу кандидатурата на жена, която по нищо не им отстъпва като изследовател, но е по-добър преподавател от тях. — Гарт се мъчеше да говори спокойно и овладяно. — Не бих нарекъл това стандартна процедура. Правя формално възражение от името на деветимата, които гласувахме за Вивиан. Ето папката с нашия доклад. Направили сме и списък на жените, на които през последните дванайсет години са отказвани безсрочно договори с кратки резюмета на научната им работа. Оставям го и ще се обадя след седмица да поговорим отново.

— Съжалявам, но няма да мога да прочета доклада ви. Утре заминавам в командировка. Искрено съжалявам!

— В такъв случай ще трябва да го предам на вицепрезидента. Нали разбираш, че нямам друг избор. Бил?

— Боже мой, какво те е прихванало? Искаш да си играеш на каубой ли? Само не ми казвай, че между тебе и тази жена има нещо! Трябва да си пълен глупак, за да пращаш доклади до началството през главата ми. Стигне ли се до сражение, мога да изпратя срещу тебе доста военна сила и техника.

Гарт се облегна на бюрото и се надвеси над декана. Очите му горяха, но гласът му все още звучеше спокойно:

— За по-малко от минута ти ме нарече каубой, глупак, лъжец и прелюбодеец. Това трябва да е някакъв рекорд в историята на факултета. Приятно пътуване, Бил!

— Момчето ми… — извика след него Уебстър, но той бе излязъл.

Изтича по стълбите, влезе в кабинета си, грабна захвърлената в ъгъла ракета и започна да нанася удари по някаква въображаема топка.

— Магаре! Проклет идиот!

— О, извинете ме — обади се зад него уплашен глас. Лицето на Рита Макмилън, една от неговите студентки по генетика, бе порозовяло от притеснение.

— С какво мога да ти бъда полезен, Рита? — усмихна се Гарт и свали ракетата. — Седни, моля те. Не съм опасен.

— Става дума за… курсовата ми работа. — Тя седна на края на един стол.

— Предпочиташ да представиш курсова работа, вместо да се явиш на изпит, така ли?

— Ами да, мислех, че ще е по-лесно, ако напиша курсова работа, защото на изпит се притеснявам и забравям всичко, нали?

Гарт кимна. Защо студентите имаха навика да представят съжденията си като въпроси?

— Обаче сега и с курсовата работа нещо не върви.

— Значи трябва да се явиш на изпит. Избери това, което е по-лесно за теб.

— Мисля, че няма да мога да направя нито едното, нито другото. — В очите й блеснаха сълзи.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да завериш условно и да завършиш през есента?

— Не. Тогава няма да мога да се дипломирам и родителите ми… — Тя заплака и не довърши.

— Не разбирам какво всъщност искаш.

— Помните ли как с вас веднъж пихме кафе и говорихме за онова изследване, което аз трябваше да проведа? — Рита го погледна напрегнато. Очите й бяха още мокри. — А освен това няколко пъти пихме чай в студентския съюз и говорихме, говорихме. Тогава си мислех, че ме харесвате и… но, както и да е. Момичетата ми казаха, че… Ама не от нашия факултет, от един друг. Та те ми казаха, че техните преподаватели, нали разбирате… Искам да кажа, че пак можем да пием кафе. Само че този път ще дойдете в моя апартамент… После ще ви покажа работата си… Какво като не е довършена? Пак можете да ми пишете една тройка. Стига ми. Ще мога да се дипломирам… о, не ме гледайте така!

Гневът, който Гарт бе потискал още в кабинета на декана, избухна.

— Малка празноглава глупачка! Малка… проститутка! — Скочи от стола и започна нервно да кръстосва кабинета. — Искаш да се продадеш заради една оценка. Знаеш ли, че има жени, които работят по шестнайсет часа, за да си извоюват постоянна работа, аспирантура, по-добра заплата? Значи вече си разбрала как можеш да получаваш това, което искаш! Няма нужда нито от мозък, нито от труд. Трябват само няколко сълзи и… вагина! И работата е готова! — Той отвори вратата и пое дълбоко дъх. — Напусни кабинета! Ако не се явиш на изпит и не представиш курсова работа, ще ти дам условна заверка за следващия семестър. Сега се махай. Вън!

Тя изтича покрай него с разширени, от изненада очи. Значи бе очаквала съвсем различна реакция. Дали не й беше дал основание да мисли, че…

Телефонът иззвъня.

— Професор Андерсън? Един момент, моля. Ще разговаряте с господин Кален.

Кой, по дяволите, беше този Кален?

— Професор Андерсън, на телефона е Хорас Кален, президент на „Фостър Лабораториз“ в Станфорд, Кънектикът. Миналата година участвахте в семинара в Чикаго, който ние спонсорирахме.

— Господин Кален, след пет минути имам лекция.

— В такъв случай няма да ви задържам. Следващата седмица ще бъда в Чикаго. Какво ще кажете да обядваме заедно.

Гарт се заслуша по-внимателно. Президентите на международни компании не разговаряха с университетски преподаватели лично. Обикновено оставяха подобни задължения на секретарките си.

— Защо не? Но ако става дума за друг семинар…

— О, не! — В слушалката прозвуча тих смях. — Искаме да обсъдим с вас, дали не бихте желали да постъпите на работа при нас, в Станфорд, като директор на новата изследователска лаборатория. Планираме да интервюираме няколко души и вие сте на първо място.

— Кога ще пристигнете?

— Във вторник. Можем да се видим в един часа в хотел „Риц — Карлтън“.

— Добре, ще се видим във вторник.

Докато седеше на кушетката в кухнята и разказваше за разговора с Кален, Гарт крадешком наблюдаваше жена си, която режеше зеленчуци на плота.

— Преди една година изобщо не бих си губил времето с подобни разговори, но сега, особено след скандала с Бил…

— Колко ще ти плащат?

— Не зная. Наистина ли искаш да се преместим в Кънектикът?

— Готова съм да тръгна още утре.

— Но нали обичаш Евънстън? Тук имаме приятели, децата са в добро училище, имаш своя работа.

— Работата ми е тъпа, нови приятели винаги можем да намерим, а училищата в Станфорд сигурно не са по-лоши от тукашните. Колко хубаво ще бъде да имаме поне малко повече пари! Освен това ще бъдем по-близо до Ню Йорк.

Гарт се почувства неудобно. Бе приел поканата за обяд единствено заради скандала с Уебстър и глупостите на Рита Макмилън. Нямаше причини да напуска университета. Но Стефани изведнъж се въодушеви. Не знаеха нищо за естеството на работата и въпреки това тя вече изреждаше доводи в нейна полза, докато той, забравил за гнева си към декана, все повече губеше интерес към предложението. Все пак щеше да отиде на обяда, поне заради нея.

— Ще видим какво ще каже Кален. Не ти разказах за Рита Макмилън.

— Ще приемеш ли предложението му?

— Той още не ми е предложил нищо конкретно.

— Ако ти предложи, ще приемеш ли?

— Не зная. Ще видим. Бях започнал да ти разказвам за Рита Макмилън.

— Мамо! — Пени се втурна в кухнята и застана зад масата. — Гладни сме!

— Сложихте ли масата?

— Днес е ред на Клиф!

— Е, добре, Клиф сложи ли масата?

— Сега ще я слага.

— Гледай да не забрави салфетките. Измихте ли си ръцете?

В кухнята настъпи тишина. Гарт почака няколко секунди, после сви рамене и взе вестника. Стефани извади картофите от фурната.

— Мамо, ние…

— Добре, Пени. Гарт, ела да вечеряме.


— Стефани?

— Сабрина! Колко пъти ти звъня!

— Бях в провинцията. Пуснах госпожа Търкъл в отпуск за целия юли.

— Страхувах се да нямаш проблеми.

— Нима най-лошите ми сънища са стигнали вече до Евънстън?

— Значи все пак имаш проблеми.

— Нямам. Но по едно време се страхувах, че съм купила фалшив порцелан. Проверих. Оказа се оригинал. Край на кошмарите. Как върви твоята работа с недвижимите имоти? Намери ли ми някакви интересни антики?

— Не. Изобщо не съм търсила. Вече не се занимавам с имоти. Постъпих в университета. Не е много интересно, но все пак е доход. С него изплащаме ипотеката. Може би отново ще отворя кантора за недвижими имоти, като се преместим. Гарт получи предложение да стане директор на една фармацевтична компания в Кънектикът.