— Какво? Гарт ще напусне университета?

— Аз го карам да напусне. Ще получава деветдесет хиляди годишно.

— О, Стефани, толкова се радвам! Край на финансовите проблеми! Той щастлив ли е?

— Мисля, че няма да приеме.

— Защо?

— Не зная. Имаше среща с президента преди две седмици. Все още обмисля предложението, но не е много въодушевен. Искат да се преместим в Станфорд. Гарт обаче казва, че е твърде зает.

— Защото там няма да седи по цял ден в лабораторията, доколкото разбирам.

— Точно така! Може даже да му остане и някой свободен уикенд за съпругата и децата. Кой знае, ако това стане, може и да спре поглед на жена си, най-малкото, за да забележи колко е отслабнала.

— Наистина ли?

— О, да. Отворих нова страница и ако сега застанем пред твоето огледало, няма да познаеш коя е дизайнерката и коя домакинята.

— Стефани, не говори така. Защо постоянно се подиграваш с живота си? Знаеш ли колко пъти съм искала да вкуся малко от него?

— Малко — да, но не и цялото ястие, предполагам?

— Какво друго не е наред?

— О, имаме и проблем с Клиф, но Гарт не желае да го обсъжда. Пени иска да взема уроци по рисуване. Тя наистина ги заслужава, защото дарбата й е очевидна, но те са ужасно скъпи. И това отново ме подсеща за новата работа на Гарт. О, Боже, толкова съм… безпомощна! Знаеш ли какво направих? Но обещай, че няма да се смееш. Кандидатствах за виза за Китай! Международният съюз на антикварите организира екскурзия през септември и аз реших, че…

— И аз ще ходя на нея!

— И ти ли ще ходиш?

— Да. Трябва да чакам два месеца за виза.

— Но това е прекрасно! Ще се видим там!

— Имаш ли пари?

— Нямам, разбира се. Искам да кажа, че в спестовните ни книжки има някакви пари, но те не са за екскурзии. Просто ми беше приятно да попълня формуляра и да си представям как обикалям антикварните магазинчета из Китай. Вероятно няма да замина. Още не съм казала на Гарт.

— И аз не съм сигурна, че ще мога, защото септември е доста натоварен месец. Ако можехме някак си да го уредим!

— Да можеше! Каква невъзможна мечта!

След като затвори телефона, Сабрина се замисли. Не след дълго телефонът отново иззвъня.

— Моя Сабрина! Прости ми! — започна Антонио. — Знаех, че не спиш, защото телефонът ти даваше заето.

— Мислех, че вече пътуваш за Бразилия, Антонио.

— Точно така. В момента съм в Ню Йорк. След два дни ще бъда в Рио. Обаждам се да ти пожелая приятни сънища. А като се върна на 15 август, искам да чуя твоето решение, за да можем да планираме бъдещето си.

Тя въздъхна с облекчение. Значи най-после бе заминал. Четири седмици без неговото настойчиво присъствие!

Ала седмиците минаваха и тя тъкмо свикна с новопридобитата си свобода, когато една вечер телефонът отново иззвъня и Антонио предупреди, че след два дни ще бъде при нея. На другия ден Джули и Мишел я завариха да гледа скръбно календара.

— Дойдохме да си вземем довиждане. Заминаваме за Берлин, оттам за Ню Йорк. Историята става все по-сериозна. Внимавай с Рори Кар.

— Онази порцеланова група на Люк се оказа оригинал. Моля да ме разберете. Той може да продаде уникатите си на Адамс или друг по-голям антиквар и да вземе по-добри пари за тях. Благодарна съм му. Не вярвам, че е способен да пробутва фалшификати. Мисля, че няма нищо общо с тази история.

— Има и още как! — разпалено размаха ръце Мишел. — Колко неща си купила от него?

— Седем. Продала съм всичките, освен китайската лятна къща.

— Сабрина — поде Джули, — ние искаме само да ти помогнем. След малко трябва да излетим и нямаме време за дълги разговори. Проследихме пътя на пет фалшификата. Минали са през Кар, Ласло и „Уестбридж“. Продадени са чрез малки елитни галерии като „Амбасадор“.

— Пет ли? Сигурна ли си?

— Така изглежда. Някои от тези галерии, изглежда, са в комбина с Кар. Купуват предметите много евтино, защото са фалшификати, а ги продават като уникати и правят куп пари. Засега сме стигнали дотук. Историята е доста объркана. Провери още веднъж дали нещата, които си купувала от него, са оригинали. Моля те! Трябва да тръгваме. Ето нашия телефон в Париж. Защо не ни се обадиш довечера?

— Моля? Извинявай, не чух какво каза. — Сабрина чувстваше, че й прилошава. Искаше й се двамата по-скоро да си тръгнат. Бе продала порцелановите фигури на Кар на някои от най-богатите си и влиятелни клиенти. Главата й кънтеше.

— Довечера ще ти се обадим. Сабрина, чуваш ли ме? Провери още веднъж дали нещата са оригинални и после ни се обади за резултата.

— Ще се опитам. — Тя стана да ги изпрати. — Не зная точно как, но ще опитам.

Докато Джули махаше на такситата от тротоара, Мишел я запита някак между другото:

— Ти сети ли се откъде си чувала името на Иван Ласло?

— О, да. Преди седем години, струва ми се, го срещнах на една обиколка из Средиземно море. Беше секретар на Макс Стайвесънт.

— Стара история — подхвърли Джули. — Секретарят му сега се казва Денис някой си. Запознах се с него, когато правих репортажа за колекцията на Макс.

— Добре — отвърна с безразличие Мишел. — Вероятно нищо особено. Ще ти се обадим довечера.

Сабрина се скри от яркото августовско слънце в прохладния сумрак на своята галерия. Шест предмета със съмнение за фалшификация и на всичкото отгоре Антонио пристигаше утре.

Тя седна на масичката от черешово дърво. Телефонът иззвъня и се показа Брайън.

— Милейди, сеньор Молина.

— Не! — отвърна тя. — Няма да разговарям с никого.

— Той каза, че за съжаление ще се забави още една седмица. Пристига в Лондон след 22 август. Тази вечер щял да ви се обади по телефона.

„Слава Богу“ — помисли тя. Как й бе хрумнало, че може да се омъжи за човек, чието отсъствие я радваше?

Не знаеше как да започне проверката. Да поиска от лейди Оливия Чейсън порцелановата фигурка, която неотдавна й бе продала, просто така, без обяснение, бе невъзможно. Можеше да признае страховете си единствено на Александра. Как обаче да провери останалите пет фигури?

— Брайън — извика, — затваряме! Денят е петък, лято е и твоята отпуска започва от утре. Ще се видим след две седмици.

Тя се прибра пеш. Още преди да извади ключовете, госпожа Търкъл отвори външната врата.

— Милейди! Нима вървяхте дотук в тази жега!

Сабрина сякаш не я чу. Погледът й бе втренчен в месинговата лъвска глава на вратата. Сертификатите! Имаше копия от всяко удостоверение за собственост, което Рори Кар й бе представял. Можеше да провери тях.

— Милейди, трябва да си починете!

— Баня… И съвсем лека вечеря. Тази нощ ще работя.

Тя се върна в „Амбасадор“ и изготви списъци на телефоните от Бон, Париж, Женева, Милано и Брюксел. На следващия ден трябваше да се свърже с всеки от тях.

Оказа се нелека работа. Всички бяха заминали на почивка. За щастие секретарките и прислугата имаха телефонните номера на всички курортни зони и туристически забележителности из Европа и благодарение на това след ден-два се добра до бившите притежатели на антиките. През следващите дни успя да проследи правата за собственост на пет от предметите, които Кар й бе продал. Всички бяха напълно автентични. В четвъртък сутринта извади от папката последния сертификат. Той удостоверяваше собствеността на един щъркел от старинен майсенски порцелан. Всички имена в списъка на предишните собственици се оказаха фалшиви. Такива хора никога не бяха съществували. В продължение на три дни проверява правописа на имената буква по буква, на адресите им в различни градове и резултатът винаги бе един и същ. Такива хора нямаше. Всяко едно от имената беше фалшиво. Фалшив бе и щъркелът.

Тя стоя втренчена в някаква точка повече от час. Бе постъпила безотговорно. Красивите изделия, неотразимо чаровният Рори Кар и неговите връзки с аристократичните фамилии на Европа бяха приспали бдителността й. Успехът й зависеше от вниманието, с което купуваше и продаваше антики. Една грешка можеше да се окаже фатална, защото онези, които харчеха цели състояния за една красива вещ, не понасяха грешките и провалите.

У кого ли бе отишъл щъркелът? Сабрина потрепери. Трябваше бързо да го откупи обратно, и то на пазарната му цена. Ако се наложи, Александра би могла да помогне за част от сумата, помисли тя. Но не в парите бе проблемът, а в шума, който ще се вдигне. Не можеше да го откупи, без да даде обяснение. Отново отвори папката. На обратната страна на сертификата бе забодена фактура, подписана от Оливия Чейсън. Най-влиятелната й клиентка! Лейди Оливия харчеше средно около петдесет хиляди фунта стерлинги годишно за обзавеждане на къщите си и за подаръци на многобройните си приятели. Често изпращаше в „Амбасадор“ свои познати, които веднага ставаха клиенти на галерията. Бе една от най-сигурните привърженички на Сабрина в обществото. Тя можеше да създаде, но и да унищожи едно име за една нощ, ако се усъмни, че е била измамена.

Телефонът отново иззвъня. Антонио съобщи, че се връща три дни по-рано. Щял да я вземе за вечеря в осем вечерта.

Сабрина с учудване установи, че мисълта за среща с него я радва. Присъствието му бе толкова завладяващо, че всяко от пътуванията му оставяше след себе си вакуум, който трудно можеш да бъде запълнен. За съжаление Антонио не можеше да й даде, това, от което имаше нужда — приятелство и разбиране. Тя с огорчение си спомни как от няколко месеца се опитваше да му каже за съмненията на Мишел относно Кар, но той винаги сменяше темата и накрая тя се отказа.

Тази вечер обаче щеше да опита отново. Усети, че й олеква. Оливия я познаваше отдавна и нямаше да даде гласност на случилото се. В края на краищата „Амбасадор“ не беше някоя новоизлюпена галерийка, имаше изградено реноме, а Сабрина се смяташе за една от най-добрите специалистки по антики в цял Лондон.

Докато седяха на любимата маса на Антонио в „Льо Гаврош“, тя разсеяно слушаше как е прекарал последните седмици, проблемите му с банкери и изкупвачи на кафе, с американските ограничения върху вноса на телешко и със спедиторските фирми в Ню Орлийнс. След час вече нямаше желание да говори за нищо друго, освен за времето.

— Да, да, може и да завали, моя Сабрина — отвърна на забележката й Антонио. — В Рио никога няма да те вали дъжд!

Последните му думи я накараха да избухне в смях.

— Ах, колко си прекрасна! Като кралица. Аз се върнах, за да чуя твоя отговор, Сабрина. Ще станеш ли моя кралица, за да сложа целия свят в краката ти?

Тя си спомни как Дентън й бе обещал по едно късче от света за всеки рожден ден. „Защо постоянно ми предлагат вещи, а не чувства?“ — запита се тя.

— Антонио, трябва да ти кажа нещо — започна Сабрина и преди той да успее да я прекъсне, му разказа накратко за съмненията на Джули и Мишел, за Рори Кар и фалшификата, който бе открила, без да обръща внимание на все по-навъсеното му лице.

— Аз, разбира се, веднага ще откупя щъркела от Оливия и ще й разкажа всичко. Сигурна съм, че тя няма да разгласи случая. Защо би го направила? Би ли ме посъветвал как да започна разговора с нея?

— Сабрина — направи дълга пауза, — твоите приятели казват, че досега са се добрали до пет фалшификата, нали? И са открили, че някои от галериите са съучастници на „Уестбридж“? — Антонио я гледаше в очакване и тя кимна. — Предупредили са те, че ще публикуват разследването си, за да разобличат „Уестбридж“?

— Разбира се — отвърна изтръпнала тя, защото знаеше какво ще чуе по-нататък. — Ще опишат всеки един от предметите, може би ще публикуват и снимките на фалшификатите, продадени чрез малките галерии. Включително и „Амбасадор“.

— Ах, какво дете си, Сабрина! — отвърна той и направи знак на келнера да вдигне чиниите и да донесе кафе. — Нима мислиш, че Оливия ще излъже, когато приятелите й отидат при нея с вестника и й покажат снимката на щъркела? Щастлив съм, че накрая сподели с мен проблемите си. Възхищавам се на смелостта ти, но това, което една жена може да постигне сама в света на търговията, има граници. Няма да позволя да страдаш. Ще наема адвокати, които ще се заемат с „Уестбридж“. Ще затворим твоя малък магазин и ще отлетим далеч. Там, където ще забравиш всичките си проблеми.

— Там, където ти можеш да откупиш и облаците, за да не вали?

— Моля? Това пак ли е шега, моя Сабрина?

— Извинявай. — Тя вдигна чашата с коняк и се загледа в кехлибарената течност. Можеше още сега да каже „да“ и да замине в една страна, където Антонио наистина беше като крал, а тя щеше да има сигурността на кралица. Но винаги в неговата сянка и без своя „малък магазин“.

Не, не можеше да се реши. Антонио трябваше да почака още малко. Не искаше да взема решения под натиска на обстоятелствата. Ако търпението му свършеше, тя щеше да понесе и този факт.

Антонио чакаше. Тя промени темата и се впусна в лек, приятен разговор, който толкова пъти й бе помагал да преодолее напрегнатите моменти. Накрая тихо му призна, че е изморена и трябва да се прибира.