— Отвори кутията — извика Пени.

В голямата кутия имаше още три. Едната с красива торта с изписано „С“ в центъра. В другата бяха поставени два гладки камъка, завързани със златна верижка. На единия бе изрисуван нейният портрет, а на другия — един смешен клоун.

— И двете служат за преспапиета — подсказа й разтревожен от мълчанието й Клиф. — Не ти ли харесват?

— Прекрасни са! Благодаря ви! — Сабрина ги прегърна през раменете. — Ще ги показвам на всички.

— Мога да нарисувам и още по-хубави — засия Пени.

— И аз — заяви брат й. — Все пак на Пени е по-хубаво от моето. Няма ли да отвориш татковия подарък?

Сабрина внимателно развърза панделката на елегантната кутия и извади изящна порцеланова птица. Майсенска изработка! Дълго се взира във фигурата, сякаш не искаше да повярва на очите си. Как е могъл да си го позволи? После я обърна обратно. Не, не се лъжеше. Печатът на производителя бе съвсем оригинален. Осемнайсети век.

— За твоята колекция — каза момиченцето. — Ще я сложиш при другите, които леля Сабрина ти изпраща. Не е ли красива? Ние помагахме на татко да я избере.

— Много е красива! — Гледаше Гарт с благодарност. — И много рядка. Благодаря ти.

Подаръкът й напомни неприятностите, свързани с друга порцеланова птица. „Не, те не са мои неприятности, а на Сабрина Лонгуърт. Стефани Андерсън не бива да се притеснява от тях. Гарт е избрал подаръкът с много любов. Как ми се иска да го бе направил наистина за мен“ — помисли си. Време бе да тръгват към семейство Голднър.


Тя седеше върху тапицирания с бяла кожа диван и разказваше за Китай. На масичката лежеше пакетът със снимките. Бе изключително напрегната. Освен семейство Голднър на вечерта присъстваха Линда и Мартин Талвия, приятели на Гарт и Стефани от дванайсет години. Трябваше да изглежда спокойна и щастлива. Тя даде на Линда и Долорес копринените шалове, които Стефани бе купила за тях от Шанхай. Постоянно наблюдаваше себе си и реакцията на другите към това, което разказваше. Господи, какъв театър!

— Снимките са чудесни — забеляза Мартин Талвия. Сабрина го помнеше от градинското увеселение преди седем години. — Сама ли си ги правила?

— Редувахме се — промълви тя, докато разглеждаше втората половина в ръцете си.

— Кои се редувахте? — полюбопитства Линда.

— Ами… няколко души — отвърна Сабрина и замръзна. Бе стигнала до снимките, които Никълъс Блекфорд им бе направил със Стефани пред хотела. Ако Гарт научеше, че в Китай са били и двете, веднага щеше да се сети. Всичките й грешки щяха да се подредят като в детска мозайка.

— Дай останалите. — Линда протегна ръка да ги вземе, но тя ги дръпна към себе си. — Хей, какво толкова казах? Исках да видя останалите снимки.

— Извинявай, но тези не са хубави. Станали са много тъмни. — Пръстите й бяха побелели от усилието, с което стискаше снимките. Лицето й бе почервеняло.

— Не бъди толкова чувствителна, Стефани. Ще ти простим една-две по-тъмни фотографии.

— Не мога, Линда. Друг път, когато не съм толкова чувствителна към неуспехите си, ще ти покажа и тези.

„Вече видяха първия ми неуспех“ — помисли си и се опита да се успокои. Имаше толкова много начини, по които можеше да се разкрие и да развали всичко. Тя огледа изисканата всекидневна на домакините, обзаведена в бяла кожа, хром и стъкло. Никога повече не биваше да се отпуска и да забравя коя е.

— Заповядайте на масата — подкани ги Долорес и тръгна към трапезарията.

Сабрина спря на прага, поразена от красотата и многобройните букети, очевидно набрани от градината на домакинята. Всяка от композициите бе чисто произведение на изкуството. Ах, ако Оливия Чейсън можеше да види тази стая, веднага щеше да уволни своя дизайнер, с когото впрочем се гордееше, и да открадне дизайнера на Долорес.

— Те са направо невероятни… — започна тя.

— Тя спечели още една награда, докато ти беше в Китай — прекъсна я Натан Голднър. — Обаче е прекалено скромна и затова мълчи.

— … които някога си аранжирала — довърши Сабрина и отправи мислена благодарност към Натан. — Каква е наградата?

— Първо място в конкурса на Средните щати — обясни Долорес, докато слагаше на масата печено пиле с ориз. — Мисля, че ти бях споменала за него.

— Прекрасно хоби — забеляза Мартин Талвия и се обърна към жена си, спретната и елегантна нисичка жена, чиято късо подстригана черна коса изглеждаше като каска. — Защо и ти не опиташ нещо подобно? Когато се постараеш, можеш да направиш нещо наистина оригинално.

— А когато не се старая? — студено го изгледа Линда.

— Когато не се стараеш, в къщата настава хаос.

— Не виждам нищо оригинално в това да чистиш постоянно една къща. Изпитвам само отегчение от това. Тъпо е.

— Тъпо като брака, нали?

Тя сви рамене.

— Още вино? — попита Натан.

— О, да! — Сабрина протегна чашата си. Чувстваше се неловко.

— Или като мене? — не спираше да разпитва Мартин.

— Не зная — отново сви рамене жена му. — Не зная колко интересен може да бъде човек, който постоянно пише книги за някакви корпорации.

— Че откъде ще знаеш? Никога не слушаш, когато говоря за работата си.

— Защото не се интересувам от корпорации.

— Но ако си дадеш труда да се вслушаш, сигурно ще ти стане интересно. Днес например обобщих статистическите данни върху прелюбодействата сред жените на ръководния персонал в най-големите американски корпорации. Не е ли това точно по твоята специалност?

— Каква отвратителна забележка! Защо направо не започнеш да ме обвиняваш, ами се криеш пак зад поредния си учебник или статистика, или каквото беше там?

— Искаш ли? Искаш ли да започна направо?

— Хей, стига! — извика Натан. — Карате ни да се чувстваме неудобно. Особено Стефани, която за две седмици в Китай сигурно е забравила как живеете двамата. Променям темата на разговора. Не с ортопедията, разбира се, защото тя, изглежда, се харесва единствено на мен. Ще говорим за едно от многобройните ми хобита. Кое предпочитате? Последния ми ловен трофей от горите на Уисконсин, или последния венециански бокал от стъклената ми колекция?

— Бокала — бързо му подсказа Сабрина, благодарна, че прекъсна неприятната съпружеска препирня, въпреки че, доколкото успя да забележи, никой не се впечатли, сякаш това беше нещо нормално.

— Правилният избор! — похвали я той. — Особено добре се свързва с твоята разкошна огърлица. За пръв път я виждам. Откъде си я купила?

— Н-не зная. — Погледна го с широко отворени очи.

— Швеция — тихо й подсказа Гарт.

„О, значи подарък от Гарт, който по някакви причини Стефани никога не е носила. Значи сега Гарт е доволен. Дали не си мисли, че съм го сложила заради него?“

— Къде я намери, Гарт? — попита Натан.

— В Стокхолм. Бях там на конгреса по генетика преди две години.

„Две години. Защо ли Стефани не е носила огърлицата?“ Сабрина изведнъж осъзна, че всички я гледат.

— Досега не бях забелязала колко е красива — отвърна бързо тя. — Едва тази сутрин, като отворих кутийката, ми се стори като наниз застинали капки от есенно слънце и се почувствах щастлива, че притежавам нещо толкова прекрасно. Реших да я нося.

Изражението на Гарт се смекчи. Тя отклони поглед към Линда и Долорес, които миеха чинии, и тръгна към тях.

— В никакъв случай! — спря я Долорес. — Ти имаш рожден ден и, следователно, днес си в почивен ден.

Всички изпяха „Честит рожден ден“. Мъжете внесоха подаръка — кухненски робот, от всички присъстващи.

— Внимавай с тази машинка — предупреди я Линда. — Иначе всичко, което пуснеш в нея, се смила като бебешка каша. Ако знаеш на какво приличаше лукът ми, когато за пръв път пуснах моята!

— Линда имаше намерение да накълца лука с машинката — започна да разказва Мартин. — Което става точно за две секунди. Но тъй като тя се забави с още две, докато я изключи, лукът стана на рядка каша и след това — на сок. Цялата къща се изпълни с фина мъгла. Една седмица плакахме вкъщи.

Двамата с Линда избухнаха в смях заедно с останалите. Кавгата им явно бе отминала. Сабрина разряза тортата, а Долорес наля кафе. Разговорът се завъртя около борбите на квартала за инсталирането на допълнителен светофар на кръстовището до училището.

Сабрина ги наблюдаваше крадешком. Тиха, приятна вечер сред дългогодишни приятели. Без лицемерие, без преструвки. Дори една семейна свада бе приета като нещо нормално и незначително. И никой не подозираше, че тя не е Стефани Андерсън. Нима бе възможно? Та тя няколко пъти се издаде! Не можа да отговори на няколко най-прости въпроса, свързани с ежедневието на Стефани. Нима никой не виждаше, че нещо не е наред?

„Защото хората са склонни да приемат желаното за действително, те винаги виждат онова, което им се иска да видят. Никой няма причини да мисли, че аз може и да не съм Стефани. Каквото и да направя, те ще намерят начин да си го обяснят, или просто да го забравят, защото иначе то би било безсмислица. Когато хората повярват в нещо, те полагат всички усилия, за да го превърнат в дело.“

— Беше много мълчалива тази вечер — забеляза Гарт, докато се прибираха. — Да не си притеснена от нещо?

— О, не. Просто ми беше приятно да ги слушам. Хубава вечер.

Той я изгледа, но не каза нищо. До входната врата я хвана за ръката, но почувствал напрягането й, веднага я пусна. Сабрина усети усилието, с което той сдържаше желанието си.

— Извинявай, още съм малко объркана. Дай ми няколко дни.

Докосна огърлицата й.

— За мен означава много, че тази вечер я сложи. Стефани, искам да те разбера. Ако не желаеш да говорим сега, ще изчакам, няма да те притеснявам. Ще стоя далеч и от нашето легло, ако ти искаш това. Но все някога ще трябва да поговорим къде сме и накъде отиваме. На много въпроси не сме дали отговор. В нас има много натрупан гняв. Какво има, защо плачеш?

— Не плача — отвърна шепнешком тя, но очите й бяха пълни със сълзи. — Извинявай. Дай ми само още няколко дни.

Той я целуна по челото.

— Ще постоя тук още няколко минути. Защо не се прибереш горе? Аз ще заключа.

— Лека нощ, Гарт — кимна тя и леко докосна ръката му. — Благодаря ти за този прекрасен рожден ден.

В четвъртък сутринта Сабрина изпрати всички и се качи на третия етаж. Имаше три стаи, едната, от които служеше за килер, другата очевидно бе подредена като стая за гувернантка или резервна спалня за гости. Третата обаче сякаш я притегли и Сабрина влезе. Беше тъжно, почти празно помещение, чиято мебелировка се състоеше от едно прашно бюро и стол. Някой бе прикрил грижливо всякакви следи от своя живот тук и бе затворил завинаги вратата след себе си. Сабрина седна на бюрото и отвори първото чекмедже. Прилежно подредени папки, надписани с имената на кварталите в северната част на града. Подробни записки на сделките, над които Стефани бе работила две години, списъци с мебелировката и подобренията, с цената, която им определила, сумата, за която ги бе продала и нейната комисионна. В следващото чекмедже бяха фотографиите, които бе направила на всяка от къщите. Отделни снимки илюстрираха ценни мебели и аксесоари. Докато ги разлистваше, Сабрина мислеше колко изгодно би ги продала на някои от своите клиенти и какъв чудесен екип са могли да бъдат двете. Веднъж бе споменала за това на сестра си, но тя бе отговорила уклончиво. Може би вече е виждала как бизнесът й запада. „По времето, когато тя тъжно и грижливо е подреждала за последен път тези чекмеджета, свърши моят тежък период и аз постигнах първите си успехи. Стефани, защо не ми каза? Можехме да работим заедно! Щяхме да спасим бизнеса ти! А аз нищо не подозирах и постоянно ти разказвах за успехите си. Какво ли си изпитвала, докато си ме слушала? Трябваше да се досетя. Трябваше да те разпитвам, докато признаеш как всъщност вървят нещата.“

Някой долу позвъни. Сабрина скочи и в този момент осъзна, че плаче. „Още щом се върна вкъщи, ще говоря с нея! Двете можем и трябва да работим заедно“ — мислеше, докато слизаше по стълбите и изтриваше сълзите си с опакото на ръкава.

Долорес Голднър влезе и тръгна към кухнята, без да дочака покана на Сабрина. „В Англия дори дългогодишни приятели чакат да бъдат поканени, за да влязат в дома ти. В Америка, където съвсем непознати хора се обръщат един към друг по име, приятелите очевидно не чакат покана, за да влязат“ — помисли с ирония тя, докато вървеше след гостенката. Долорес седна на един стол и се огледа.

— Тъкмо щях да правя чай — поде.

— Чай ли? Китайците, изглежда, са те повредили. Няма ли да пием кафе?

Сабрина веднага се зае с кафеварката. Стори й се забавно да си поиграе с истината.

— Няма да повярваш, но аз наистина вече предпочитам чай, сякаш никога не съм пила кафе.

— Е, слава Богу, че поне не ходиш в онези униформи от син док, или каквото там ги карат да обличат. Много си впечатлителна, Стефани. Всъщност дойдох да поговорим за Линда. Двамата с Марта имат проблеми. Трябва да направим нещо.