Сабрина наля кафето. Не обичаше хората, които се опитваха да уреждат личния живот на другите. Като Антонио. Впрочем Долорес беше много мила и наистина се тревожеше за своите приятели.

— Стефани, чуваш ли ме? Изглеждаш на хиляди километри оттук. Какво ще кажеш да уредим един обяд следващата седмица, а после да разгледаме изложбата на кристал в Палмър Хаус? Линда има нужда да излезе от къщи и да разговаря. Имаш ли възможност да си вземеш един ден отпуск?

„Аз няма да съм тук, но Стефани би се съгласила с удоволствие.“

— Не съм сигурна. Може ли да ти кажа в понеделник?

— Разбира се. Без тебе няма да тръгнем. — Жената стана и тръгна към изхода. — Ще дойдеш ли на мача днес следобед?

— Разбира се. — Беше обещала на Клиф, че непременно ще отиде да го гледа на стадиона.


Защитата на „Лейкърс“ се събра и препречи пътя на Клиф към вратата. Единият от играчите го спъна и изби топката.

— Браво! — извика съотборникът му, засили се и с шут вкара победния гол в мрежата.

В началото Клиф изобщо не искаше да разговарят за мача.

— Треньорът ме направи на салата — най-после каза той, когато влязоха вкъщи. Сабрина извади задушеното, което приготвяше на бавен огън целия следобед. Гарт искаше да я попита откога ходи на футболни мачове, но си представи какво би му отговорила — че ако прекарва поне малко време със семейството си, може би ще забелязва и промените, които се случват.

На вечеря момчето бе мрачно като облак.

— Наказание, или помилване? — попита накрая баща му.

— Това не е твоя работа! — отвърна малкият, без да вдига очи от чинията.

— Клифърд! Как смееш! — извика Сабрина. — Погледни ме! Погледни, ме, казах! Кой си ти, че да разговаряш с баща си по този начин? Мислех да поговорим за мача, за това какво се случва, когато забравиш, че си част от един отбор, но първо ще се извиниш на баща си! Сега!

— Не съм забравил. Опитах се проста…

— Чакам да се извиниш.

— Мамо, аз щях да вкарам гол!

— Клиф!

Усети, че Гарт я наблюдава. Очевидно бе отишла твърде далеч от представата му за Стефани. Но това не я интересуваше. Не искаше да го вижда оскърбен от собствения си син. Не и след миналата вечер, когато й бе дал обич, разбиране и време да реши.

— Съжалявам — измърмори Клиф.

— Не чух добре — отвърна рязко тя.

— Съжалявам! — изкрещя малкият. — Оставиха ме на пейката за следващия мач.

— Жалко — отвърна баща му. — Според мен едно полувреме е достатъчно като наказание?

— Да-да, иди го кажи на треньора.

— Може и да му го кажа.

— Не, татко, благодаря. Ако се застъпиш за мен, той ще стане още по-гаден. Кой знае какви лайна ще ми наговори!

— Клиф! — обади се Сабрина.

— Някои изрази не вървят с яденето. — Гарт потисна усмивката си.

— Извинявайте. Ти откъде знаеш толкова много работи за футбола? — обърна се към нея момчето.

— Прочетох една книга. — Тя се обърна към Пени и заговори за контролното по история, за което двете заедно бяха преговаряли сутринта.


— Татко каза, че ако ти разрешаваш, той няма да има нищо против — започна Пени в събота сутринта. — Искаме да отидем на пикник с колелата. Моля те, мамо, нали може? Аз ще събирам листа за моя хербарий, а Клиф иска да намери жаба за урока по биология.

— Защо не?

„Не съм карала колело от години. Казват, че щом веднъж си карал, вече никога не забравяш“ — помисли тя.

След малко тримата започнаха да опаковат хляб и студено месо, сирене, ябълки и няколко кутии с бира.

— Ами десерт? — попита момичето.

— Ще си купим шоколадчета по пътя.

— Значи не си забравила! Клиф каза, че сигурно ще забравиш.

Какво ли е забравила Стефани?

— Защо очакваш да забравя?

— Ами защото напоследък постоянно забравяше разни работи и ние с Клиф все ти напомняхме. Тръгваме ли?

— Хайде! — Сабрина й подаде кошницата. — Ще помогнете ли на татко си да я закрепи на велосипеда?

— Защо, ти няма ли да дойдеш?

— Ще тръгна веднага щом почистя.

Тя сложи остатъците от закуската в хладилника, избърса плота и излезе.

Не беше забравила как се кара колело през всичките петнайсет години, откакто не се беше качвала на велосипед. Вдигна лице към синьото небе и остави тялото си да намери своя ритъм. Чувстваше, че може да кара до края на света. Мислите й се връщаха към разговора с децата. Как й беше дошло на ума за шоколадчетата? И за нощницата, и за онова кресло, в което се настани да чете, сякаш винаги го е правила? Дали Стефани не й внушаваше тези неща от разстояние? Нали бяха близначки. Двете не пропускаха нито една научна или популярна статия за близнаци и често се смееха на глупостите, които авторите им пишеха. Никой досега обаче не беше правил такъв експеримент — да накара две близначки да разменят местата и ролите си. Дали Стефани нямаше подобни преживявания в Лондон? Трябва да я попита, като се видят на аерогарата в понеделник.

Понеделник… Вдругиден. Седмицата изтече толкова бързо. Никога нямаше да има възможност да опознае Пени и Клиф, да се почувства част от семейството. Досега не бе имала и една свободна минута да огледа лондонския си живот от разстояние, да се опита да го подреди. Нали заради това се съгласи да се размени със сестра си? Да забави малко темпото на…

— Стефани! Внимавай!

— Мамо, виж…

— Мамо!

Сабрина чу виковете, последвани от писък на гуми, и се извърна надясно. Един пикап се спускаше стремглаво към нея. Тя с всичка сила натисна контрата на велосипеда, зави наляво и излетя в канавката. Камионът бе закачил задното й колело и велосипедът се беше ударил в бордюра. Тя усети, че лети, и в следващия миг се удари в дървото. Чу как нещо щракна, чу Гарт да я вика и след това синият ден постепенно почерня.

В мрака на шока и болката се чуваха откъслечни думи, някакъв въпрос, после плач. Тя се опита да каже на всичко около себе си да спре и да я изчака, но светът се въртеше. Гарт я държеше и шепнеше името й, впрочем не, името на сестра й, но ръката я болеше толкова силно, че не успяваше да го поправи. Някакви непознати му казаха да чака в съседната стая. Нима не разбираха, че тя има нужда от него? Лежеше на носилка, която леко се пързаляше по гладък под. После някой стисна китката й и я изви.

— Не! — изкрещя извън себе си Сабрина.

— Само една минутка, Стефани, потърпи малко.

Гласът на Нат Голднър. След малко пред очите й изплува усмихнатото му лице. Ослепителна светлина. Ръката й под някаква черна кутия. Рентген. Но защо и Нат я объркваше със Стефани?

— Почакайте. — Гласът й едва се чуваше, хрипкав и накъсан. — Трябва да ви кажа, че…

— Не говори, скъпа. Отпусни се.

Някой заби в ръката й инжекция. Сабрина се унесе и забрави, че я объркваха със сестра й.

— Леко сътресение — отново гласът на Нат. Разговаряше с Гарт. Намираха се в малка стаичка със светлозелени завеси. Лявата й ръка беше някак особена. Сабрина я докосна с дясната и напипа гипса.

— Събуди ли се? — попита я усмихнат Нат. До него Гарт я наблюдаваше с потъмнели от безпокойство очи. Къде ли бяха децата?

— Пени и Клиф… — раздвижи пресъхналите си устни тя.

— В чакалнята са — отвърна Нат. — Ще ги видиш след минута. Впрочем можеш да си отидеш вкъщи, ако обещаеш, че ще изпълняваш предписанията. Ето, изпий това.

Той сложи ръка под раменете й, за да я повдигне, и й подаде чашата. Главата я болеше ужасно. — Стефани, обяснил съм на Гарт всичко, което трябва да правиш…

— Почакайте… — Защо всички й викаха Стефани?

— Не говори, само слушай. Имаш леко сътресение и счупена китка. Нищо друго. В следващите дни ще трябва само да лежиш. Остави семейството да готви и чисти. След четири седмици отново ще направим рентгенова снимка и ако ръката ти е наред, ще свалим гипса. Имаш ли въпроси?

— Защо ме наричате Стефани?

— Защото винаги съм те наричал така. А как искаш да те наричам? Госпожа Андерсън? Ще ти дам и успокоителни. В началото ще бъдеш малко дезориентирана, но след седмица ще се оправиш. Сега си почини. Ние ще дойдем пак след няколко минути.

Тя лежеше тихо и наблюдаваше пукнатините по тавана. Госпожа Андерсън. Стефани… Гарт. Надигна се. Сините джинси на сестра й бяха метнати на стола. Точно така, Стефани беше в Лондон, със съвсем здрава китка.

„О, Боже Господи! Трябва да й се обадя.“

Глава 11

Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ около десет вечерта. Бе летяла шестнайсет часа над континенти, морета, часови пояси и сега в таксито към площад „Кадоган“ Стефани се чувстваше смазана от умора.

От една година не бе виждала светлините на нощен Лондон. Отпуснала глава на седалката, тя отвори кадифеното портмоне и извади ключовете. Този път нямаше да бъде гост в разкошния дом на сестра си.

Не се наложи да ги използва, защото вратата се разтвори веднага щом застана до нея.

— Добре дошли най-после у дома, милейди! — посрещна я госпожа Търкъл. — Как ни липсвахте! Горе ли ще се качите най-напред или предпочитате да вечеряте, милейди?

Милейди. Въпреки умората Стефани потръпна от удоволствие при изричането на тази дума и онова, което означаваше — богат уютен дом, в който всичко е красиво, стилно и блестящо от чистота. Беше уморена до смърт. Утре щеше да му се порадва.

— Ще се кача горе. Твърде уморена съм и не съм гладна. Лицето на госпожа Търкъл помръкна. Стефани си представи часовете на трескави приготовления, в които бе приготвила най-хубавото английско меню за своята любима милейди и сега очакваше благодарността й.

— Впрочем, гладна съм и ще хапна, госпожо Търкъл. Може би утре сутринта ще ме поглезите със закуска в леглото?

— О, милейди, точно така и смятах. Сега елате, всичко е готово за вашето завръщане. Аз ще кача горе тези чанти.

На следващата сутрин Стефани се събуди с мисълта, че се е превъплътила в образа на сестра си. Тя се протегна бавно като котка в тънките, сладки като коприна чаршафи от египетски памук. Снощи не можа да намери никакви нощници в гардероба и сега хладната тъкан галеше голото й тяло. Тя се протегна още веднъж и отвори очи.

Спалнята бе голямо Г-образно помещение, със стени, облицовани с коприна в светлосиньо и слонова кост, които красиво хармонираха с електриковия килим. Високото легло в стил Луи XIV и нощната масичка бяха в по-малката част, а по-голямата бе подредена като всекидневна, с диван и ракла пред камината. Две френски бюра под прозорците и тоалетка на другата стена допълваха изискания интериор.

Стефани се разходи гола из стаята. Колко лесно било, колко приятно да станеш свободна и уверена в себе си. Погали гладките дървени повърхности на мебелите, мраморната камина, кадифената ракла и накрая застана пред огледалото. Стъпила на пръсти, разпери широко ръце и се усмихна на отражението си.

— Милейди!

Странно въодушевление я обзе. Огледа луксозната стая и се вслуша в тишината. Никой не питаше дали е готова закуската, не я молеше да му зашие копчето, а зад вратите нямаше захвърлени мръсни дрехи, които чакат да ги изпере. Нямаше и служба, в която бе длъжна да се яви в определен час. Беше сама. Беше свободна. Беше вече лейди Сабрина Лонгуърт. Тя позвъни на госпожа Търкъл. Беше гладна. Колко ли беше часът? Впрочем нямаше значение.

В застланата с килим баня Стефани пристъпи внимателно в светложълтата триъгълна вана, с наредени от едната страна зелени растения, а от другата — шампоани, сапуни и кремове. Взе първия попаднал й и с щастлива въздишка си спомни, че има на разположение цяла седмица, за да ги опита всичките.

Половин час след това, докато наблюдаваше как госпожа Търкъл нарежда закуската на леглото й, изведнъж си даде сметка за голямата измама. Впрочем самозаблуда. Сякаш в красивата стая нахлу леден вятър.

— Какво ще желаете тази седмица, милейди? Ще кажа на Дорис да дойде, ако смятате да се развличате, а струва ми се, и Франк трябва да поработи още един ден. Миналия път свърши доста набързо работата по прозорците. Принцеса Александра се обади снощи, след като вече си бяхте легнали. Каза, че пак ще позвъни, освен ако вие не решите да й телефонирате. След малко тръгвам на покупки, така че ако желаете, можете да ми кажете какви са плановете ви.

Стефани се загледа в прозореца. Обзе я чувство за безсилие. Не беше Сабрина Лонгуърт и никога нямаше да бъде. Дори госпожа Търкъл знаеше за този начин на живот повече от нея. Липсваше й класата на истинската Сабрина. Та тя не знаеше дори как да се държи със слугите! Беше само една домакиня от предградията и нищо повече. Щеше да направи за смях не само себе си и сестра си.

— Милейди, да не ви е лошо? Да затворя ли прозореца?

— Не, всичко е наред. — Тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. — Струва ми се, че в Китай се разболях от някакъв лек грип. Предпочитам да пазя стаята няколко дни. Никакви развлечения. Оставям пазаруването на вас. Нищо повече от обичайните покупки.