Сабрина се взираше през стъклото на автомобила и потръпваше в очакване, докато Стефани седеше свита в ъгъла и изобщо не поглеждаше навън. Лошото й настроение се предаде и на сестра й. През първата седмица и двете мълчаха на масата, почти без да се докосват до храната. Една вечер баща им рязко остави вилицата си.

— Стига вече! Лора, мислех, че си разговаряла с тях.

— Говорихме, Гордън. Няколко пъти.

— Явно не е било достатъчно.

— Сега ще ни четат лекция — прошепна Сабрина.

— Ще трябва да обясня още веднъж — започна той. — Държавният департамент „върти“ назначенията на дипломатите, като на всеки две години ги праща на нови места. Тази политика не подлежи на разискване. Разбирате ли?

— Какви глупаци! — отвърна Сабрина. — Постоянно трябва да започваме отначало, а и ти не можеш да си свършиш работата както трябва.

— Не мисля, че едно единайсетгодишно момиче има право да нарича служителите на Държавния департамент на Съединените щати „глупаци“ или да преценява дали баща му си върши добре работата — сухо отвърна той. — Така те предпазват дипломатите от възможността да се почувстват съпричастни към проблемите на страните, в които са изпратени. Защото преди всичко и над всичко трябва да сме верни на Съединените щати. Мисля, че това е добре и за вас. Как иначе щяхте да опознаете толкова страни?

— Искаш да кажеш — тя бе не по-малко сериозна от баща си, — че щом това е добре за твоята кариера, ние трябва да си внушим, че е добре и за нас, така ли?

— Сабрина! — прекъсна я Лора и не откъсна очи от нейните, докато момиченцето не отклони поглед.

— Извинявам се — прошепна тя.

Майка им мрачно ги изгледа. Ставаха все по-трудни. Понякога ставаха потайни и дори груби. Работата беше в това, че не й оставаше достатъчно време да се занимава с децата си. Цялото й време принадлежеше на дипломатическата кариера на Гордън Хартуел. Заместваше го на събирания и приеми, когато той беше зает или беше твърде отегчен и изморен, за да присъства. Вечери, приеми, обиколки на градове, организирани за гостуващи американски сенатори, урежданите за политици и бизнесмени увеселения и развлечения. Понякога трябваше да седи с него в кабинета му и да го слуша как разсъждава на глас върху някакъв наболял проблем.

Тя му беше нужна. Някога, когато беше беден и никому неизвестен преподавател по история в малък колеж в щата Мейн, Лора му даде своята красота, елегантност и изисканост, които, съчетани с неговия научен престиж, му осигуриха достъп до средите на богатите и власт имащите. Дори и сега, когато вече се славеше като опитен дипломат, Гордън все още имаше нужда от нея.

Нищо не можеше да попречи на Лора да постигне това, което е решила. Управляваше кариерата на съпруга си, номадския им начин на живот из Европа, светския им живот и възпитанието на децата им. Въпреки грижите около неговата работа бе наела опитна прислуга за децата и винаги щом можеше да открадне няколко часа, ги посвещаваше на тяхното възпитание.

Най-много от всичко искаше да запазят своята индивидуалност. Нима трябваше да станат еднакви като грахови зърна само защото се бяха родили близначки? Спалните им бяха обзаведени различно, дрехите им винаги бяха различни. Винаги им подаряваха различни играчки, за да развият у тях различни интереси и способности.

Както винаги Лора бе постигнала своето. Дъщерите й бяха различни една от друга. Струваше й се, че Сабрина прилича повече на нея, винаги готова да се впусне в неизвестното, докато Стефани бе спокойна и внимателна като баща си. Гордън съзнаваше тази разлика и в редките мигове, които посвещаваше на семейството си, сякаш предпочиташе да общува със Стефани. В такива моменти другата му дъщеря стоеше настрани и го наблюдаваше крадешком с мрачен поглед.

Ала въпреки всичко не бяха толкова различни, колкото майка им, искаше да бъдат. Дори и тя не можеше да отрече, че умовете им работеха в пълен синхрон, а инстинктивната връзка помежду им бе толкова силна, че никой, освен тях двете не можеше да я разруши. И това правеше възпитанието им още по-трудно.

— Не може ли сами да разгледаме града? Миналия път не успяхме да видим почти нищо.

— Нали ви развеждаха от училище? — Майка й разресваше косата си пред тоалетката.

— Ъ-хъ. — Сабрина направи кисела физиономия. — Вече сме разгледали всички статуи и църкви на света, но не сме говорили с нито един човек. Само в училище, но там всички са американци! Не може ли веднъж да се разходим ей така? Само около посолството?

— Не може — отсече Гордън, докато слагаше вратовръзката си пред тройното огледало.

— Защо не? — проплака тя.

— Сабрина — обърна се баща й, — не повишавай тон.

— Защо не, татко? — попита Стефани.

— Защото е опасно. — Той закачливо разроши косата й. — Особено за американски момиченца, чиито баща работи в посолството.

— Майка също е момиче, а излиза сама, хем и тя ти е роднина! Защо за нея не е опасно, а за мен…

— Сабрина! Щом кажа, че е опасно, значи трябва да вярваш на думите ми. Мога са се примиря, когато министър-председателят на Гърция не слуша какво му говоря, но не и дъщеря ми!

— А ние двете какво да правим тук? — Тя не обърна внимание на сестра си, която леко докосна рамото й, за да я успокои. — Вие излизате и ни оставяте сами със слугите! Ходите да разглеждате Атина, да се срещате с разни хора, забавлявате се… Всички останали могат да дойдат с вас, само ние не.

— Но нима не сме заедно през останалото време? — Лора си постави обиците и се огледа.

— Не сме! — избухна Сабрина. — Освен когато ни показвате на разни баби и дядовци от Америка.

Преди майка й да отговори, Стефани се намеси и отклони вниманието й от Сабрина.

— Иска да каже, че обикновено си или с татко, или ходиш да пазаруваш. А той винаги е зает, постоянно работи. Другите семейства не живеят като нас. В събота и неделя излизат на разходка, заедно обядват, вечерят, изобщо семействата им са истински.

— Ние нямаме семейство. По-точно моето семейство е Стефани, а аз — нейното.

— Тишина! — Гордън напълни лулата си и се обърна към отраженията им в огледалото. — Някои професии изискват вниманието на цялото семейство. Ние работим за своята страна. Егоистично е да мислим първо за себе си, а след това за Америка.

— Говориш така, защото искаш да те повишат! — Тя се сви до сестра си, сякаш за да избегне погледа на баща си.

— Не знаеш нито какво мисля, нито какво искам, затова ти забранявам да го коментираш — тук, или на друго място! Ясно ли е?

— Ако и с руснаците разговаряш така, досега да са ни обявили война! — Сабрина смело посрещна погледа му.

Лора потисна смеха си, но преди да се обърне към Гордън, той захвърли на земята кутията с тютюна и тихо каза:

— Напусни стаята!

— Гордън, почакай! — Лора стана, висока и стройна в копринената си черна рокля, върху която нанизите от перли блестяха с кротък, седефен блясък. Сабрина мразеше майка си, задето бе толкова красива и далечна, и в същото време й се искаше да се сгуши в прегръдките й. Ала единственото същество, което някога я бе прегръщало, бе сестра й. Питаше се дали родителите им се прегръщат и целуват. Вероятно не, реши тя, нали щяха да си измачкат хубавите дрехи. В този момент майка й я изненада: — Децата имат нужда от повече внимание. Ще ги взема със себе си, когато тръгна на покупки следващия път.

— Ура… — тихо извика Стефани.

— Не бива — поклати глава Гордън.

— Правя всичко, което е по силите ми — въздъхна Лора. — Виждам, че не одобряваш местата, които посещавам, но трябва да знаеш, че това са обикновени работнически квартали, а не свърталища на терористи. Налага се да го правя, за да купувам на прилични цени.

— Какви терористи? — запита Сабрина.

— Никакви — отвърна баща й и погледна часовника си. Вече не се интересуваше от продължението на разговора и бързаше да излезе. — Щом искаш, разведи ги, но непременно вземи лимузината.

— Разбира се. — Лора пристегна копринената си наметка. — Да тръгваме.

Обиколката започна още на следващия ден след училище. Съпровождани от съседските деца, които вече ги наричаха „трите готини американки“, те напускаха дипломатическия квартал и обикаляха антикварни магазини, частни и държавни галерии и дори частни апартаменти. Лора наричаше това свое хоби, без да си дава сметка, че то отдавна бе станало нейна страст. С дни четеше в библиотеките, срещаше се с музейни уредници, посещаваше търгове и ателиета на реставратори. С годините къщата им се бе изпълнила с картини, скулптори, мозайки, дърворезби и гоблени. Бе станала истински експерт, ценител и професионален търговец, богиня в един свой свят, където Гордън никога не пристъпваше.

За пръв път на единайсетгодишна възраст близначките почувстваха майка си като приятел. Станаха част от нейния интимен свят, усвоиха езика, на който тя говореше за своето увлечение. Слушаха я да говори с часове и поглъщаха думите й.

Търсеха я приятели, колеги от посолството и представители на онази неизменна общност от различни националности, която винаги придружава дипломатическите среди. Звъняха толкова често, че ако не беше съпруга на Гордън Хартуел, можеше спокойно да заживее един съвсем различен, свой живот като консултант по антикварни ценности. Трите се промъкваха през ниските входове на схлупени магазинчета, в чиито ъгли старчета клюкарстваха за нещо, а прахът от рафтовете дразнеше ноздрите им. Посещаваха къщи, където цели семейства ги чакаха да покажат онова, което бяха пазили от няколко поколения. Най-прелестни обаче си оставаха откритите пазари. По наредените успоредно маси висяха закачени килими, гоблени, картини, под тях в редици блестяха вази, кутии, дори мебели, а застанал пред тезгяха си, продавачът викаше: „Елате, госпожо, само погледнете. Ще се спазарим!“ Момичетата искаха да купят всичко, но майка им бързо разпознаваше фалшивото от автентичното, без да обръща внимание на протестите на търговеца, убеден, че американците са глупави и наивни. Двете наблюдаваха с широко отворени очи как майка им вещо избира и плаща покупките, сякаш я виждаха за пръв път. Тази жена нямаше нищо общо със съпругата на Гордън Хартуел!

Ала тези следобеди бяха само веднъж или два пъти седмично. До пролетта Сабрина вече мечтаеше да опознае целия град.

— Хайде днес да поискаме да пазаруваме на някакво ново място — подметна на сестра си тя, докато се качваха в колата след училище.

— Съжалявам, госпожице — отвърна Тео, техният шофьор. — Майка ви ми каза да ви отведа направо в посолството.

— О, не! — изохка Стефани.

— Татко пак ще ни показва на някого — Сабрина притисна чантата си и се облегна назад. — Няма пък! Ще им се изхиля ей така!

— Аз пък ще се направя на кривогледа! — заяви сестра й.

Сабрина сви глава в раменете си и сгърчи едната си ръка.

Със събрани до носа очи, Стефани се изплези и взе да облизва брадичката си. Двете избухнаха в смях.

— По дяволите! — изръмжа Тео и момичетата тутакси надигнаха глави иззад седалката му. Какво лошо бяха направили? Оказа се, че шофьорът ругае колегите си на задръстеното кръстовище. — Ще трябва да висим поне един час. Станала е катастрофа.

Двете се спогледаха, осенени от една и съща идея, и още преди той да се обърне, вече тичаха по тротоара. Зад тях Тео с мъка си провираше път през тълпата и ги викаше, докато изчезнаха от погледа му зад един ъгъл.

— Ура! Най-после сме свободни! — пееше си Сабрина. — Нали е чудесно, Стефани?

— Страхотно!

Хванати за ръка, двете пресякоха площада и спряха пред изнесена на улицата скара. Докато Стефани с любопитство наблюдаваше как гостилничарят пече месо, сестра й оглеждаше потока от хора.

— Мина половин час — погледна часовника си тя. — Хайде да се връщаме. Тео скоро ще потегли.

Но преди да се обърнат, хората около тях изведнъж се разбягаха, разнесоха се уплашени викове и някакъв камък удари стената на сантиметри от главата на Стефани.

— Терористи! — извика Сабрина, грабна сестра си за ръката и хукна по стъпалата, които се спускаха край гостилницата към тежка, поли открехната врата. Двете се втурнаха вътре и затвориха плътно вратата след себе си.

Сгушени в полумрака на помещението, три деца ги наблюдаваха мълчаливо от леглото. Едното беше още бебе и щом Сабрина приближи, то заплака.

— Не плачи, миличко — прошепна тя и се обърна на гръцки към слабото, чернокосото момче, което беше като че ли най-голямото от трите. — Може ли да постоим тук за малко? На улицата се бият.

Момчето и сестра му бързо заговориха в един глас. Стефани погледна безпомощно сестра си. Говореха толкова бързо, че нищо не се разбираше. Момчето замълча и взе да ги оглежда, сетне промълви:

— Вие сте като огледало.

На улицата се разнесе трясък от счупени стъкла. Някакви мъже крещяха. Проехтяха изстрели и в стаята нахлу мирис на изгоряло. Момчето сложи бебето на походното легло в ъгъла и направи знак на сестра си да легне до него, после ги покри с одеяло.