— Трябва да предприемеш нещо — каза тя на отражението си. — Досега си била само съпруга и домакиня. Един дом, един пропаднал бизнес, един мъж… дванайсет години… Защо не започнеш бизнеса си отново? Това е достатъчно за момента. Недей изрежда всичките си провали… Започни с първото.

Камбанката на входната врата звъннаха.

„Забравих да заключа“ — стресна се тя и тръгна към изложбената зала, за да обясни, че днес галерията няма да работи.

— А-ха, най-после някой се появи — каза най-тежкият мъж, когото бе виждала в живота си, седнал в един от столовете от епохата на регентството. Той тъкмо сваляше обувките си и масажираше краката си. — Имаш късмет. За малко да изпуснеш клиент. Тук ли работиш? Разбира се, какъв глупав въпрос зададох! Знаеш ли, че си едно красиво момиче? Нали комплиментите ми не те дразнят? Бети, жена ми, казва за такива като тебе, че имат „английски тен“. Мога да надуша чужденец, преди още да си е отворил устата. Където и по света да те срещна, веднага ще позная, че си англичанка. Виждам, че не откъсваш поглед от това столче. Капнал съм! Жената от сутринта ме мъкне по разни антикварни магазини. Не можах да видя даже смяната на караула пред Бъкингам! Влязох, защото иначе щях да седна на тротоара. Няма да ти счупя стола, не се безпокой.

— Мога ли да ви предложа нещо? — Стефани гледаше надолу, за да не издаде смеха, който напираше в гърдите й. — Искате ли да изненадате съпругата си с нещо наистина забележително? — Тя свали от един рафт вечерна дамска чанта и лупа и му ги подаде. — Погледнете тази кадифена чанта. Избродирана е от съвсем дребни мъниста. Датира от около 1690 година. С лупата можете да видите и мънистата, и копринения конец, с който са пришити.

Непознатият внимателно разгледа бродерията. Зрънцата бяха не по-големи от песъчинки, а конецът между тях — дори по-тънък. Без увеличителното стъкло флоралният мотив изглеждаше като рисунка.

— Не е лошо. Бети ще се прави на гранд дама с тази чантичка. Колко?

— Шестстотин фунта — каза напосоки Стефани, спомняйки си цените на френските дамски чантички от същата епоха в други антикварни магазини.

— Това колко долара прави?

— Хиляда и двеста.

— О, работите с хъс, лейди — подсвирна той. — Давам двеста. И те са много.

Стефани едва сдържа гнева си. Този непознат си позволяваше да се пазари, сякаш „Амбасадор“ беше сергия! Искаше й се да продаде нещо от галерията, но не допускаше и мисълта да се пазари. Тя се усмихна мило.

— Откъде сте, господин…

— Името ми е Пулем. От Омаха съм. Произвеждам колбаси.

Стефани си представи как стои с окървавена престилка пред пирамида от говежди бутове.

— Сигурно доста пътувате. Чикаго, Сан Франциско, Ню Йорк, Ню Орлийнс? — Докато изреждаше най-големите градове на Америка, гостът кимаше утвърдително. — И навсякъде водите със себе си и Бети, нали?

— Разбира се. Децата пораснаха. За какво й е да стои вкъщи?

— Знаете ли, господин Пулем, Бети ще бъде единствената жена в Америка, притежаваща една толкова изящна чанта. Всички ще я молят да разгледат бродерията с лупата. Всяка жена ще иска да има същата. Но друга такава няма да намерите никъде по света. Това е уникат.

Настъпи пауза. Колбасарят обърна няколко пъти чантата, за да я огледа по-добре.

— Шестстотин долара — отсече накрая.

Стефани внимателно взе чантата от ръцете му и я сложи на мястото й.

— Съжалявам, господин Пулем. Исках да ви помогна да превърнете съпругата си в гранд дама.

— Седемстотин — предложи той. — Е, да кажем, седемстотин и петдесет. Крайна цена!

— Господин Пулем — обърна се към него Стефани. — В „Амбасадор“ пазарлъци не се водят.

Докато подреждаше експонатите на рафта, тя чу как той стана от стола и пристъпи към масичката.

— Здраво се пазариш, момиче. Ти май си американка, а? Не си англичанка. Прав ли съм? — Нареди дванадесет банкноти по сто долара. — Но ако Бети не я хареса, ще я върна. Предупреждавам те.

— Разбира се! — Стефани опакова чантата и му я подаде. — Струва ми се обаче, че излишно се притеснявате.

Той си обу обувките и взе кутията под мишница. Тя му подаде разписката.

— Ти си хубаво момиче. Страхотна си. На всичкото отгоре знаеш да се пазариш. Някой ден ще доведа и жената в този магазин. Като натрупам второто си състояние. Дано да е скоро.

Стефани въздъхна с облекчение и заключи външната врата. Беше щастлива. „Мога да постигна всичко, което поискам“ — повтори любимата си мисъл, после сложи парите в чекмеджето на Брайън заедно с кратка бележка и огледа тържествуващо галерията. Подобно на Сабрина тя бе оставила своя знак в „Амбасадор“.


Ресторант „Анабел“ е шумен само за хора, които търсят тишина и уединение. За повечето посетители обаче атмосферата му е изпълнена с възбуда и въодушевление, което им допада. Тук започват или свършват семейни съжителства, сключват се сделки, завързват се контакти. Членството в „Анабел“ е признак за изисканост, с каквато може да се сравни само менюто му.

Максим Стайвесънт ползваше „Анабел“ като място за делови срещи. Шумът и полуосветените сепарета осигуряваха повече дискретност от неговия офис. Имаше винаги резервирана маса в едно от тях.

В четвъртък вечерта той пристигна в компанията на някакъв дребен мъж със силни диоптри на очилата, малка брада и добре тренирано изражение на леко отегчение. Щом седнаха и зад тях застана келнерът с бутилка шардоне.

— Риба меч в сос от морски таралежи. Нещо наистина прекрасно. — Той погледна госта си, който кимна утвърдително. — Две порции. Останалото нека избере Луи. А сега ни донеси малко пастет и ни дай половин час време, преди да донесеш супата.

— Кой е Луи? — поинтересува се гостът на Макс.

— Главният готвач. Гениален!

— Само половин час ли ще говорим за бизнес?

— Половин час, за да се настроим за прекрасната вечеря. Колкото до бизнеса, той едва ли ще ни отнеме пет-десет минути. — Макс вдигна чашата си. — За славното минало!

Роналд Доулинг кимна за пореден път, отпи и вдигна вежди в знак на възхищение от виното.

— Значи предлагаш единствено вазата. Впечатляващо! Дори и в твоя опушен и мръсен склад…

— Не е мой, а на „Уестбридж Импортс“.

— А-ха, те ли изровиха вазата? Откъде? И къде са я транспортирали? Франция, или направо във Великобритания?

— „Анабел“ е доста шумен тази вечер — усмихна се Макс. — Не чух въпроса ти. Етруската ваза, която ти видя, е от колекцията на аристократично английско семейство, което продаде едно от именията си. Имаха нужда от пари. „Уестбридж Импортс“ беше посредник при продажбата. Когато експертите на компанията видели тази ваза, те ми се обадиха, защото знаят, че моите клиенти се интересуват от древни шедьоври и могат да платят за тях.

— Видях списъка в каталога — с тънка усмивчица отвърна Доулинг. — Тази приказка можеш да я разкажеш на някой новак, Стайвесънт. Не на мене. Дойдох от Торонто специално, за да я видя. Предлагам ти за нея милион и половина долара, но в отговор очаквам да чуя истината, а не приказки от „Хиляда и една нощ“.

— В изкуството, както и в секса, човек никога не знае кое е приказка и кое — истина.

— Не се шегувам.

— Роналд, ако ти кажа, че даден експонат е бил изнесен нелегално от Турция и включен в каталога като принадлежност на някакъв херцог, на когото съм платил двайсет хиляди лири стерлинги, за да се закълне в честта си, че е бил собственост на рода му от няколкостотин години, че експонатът после ще бъде внесен, отново нелегално, в страната на купувача, това няма ли също да ти прозвучи като приказка?

— Е, по-романтично е от разказ за петролните сондажи в Западна Канада и много по-опасно. — Очите на Доулинг блеснаха зад стъклата на очилата му.

— Животът е пълен с опасности — сви рамене Макс. — Опитай се да пресечеш безопасно Пето Авеню или Виа Венето в Рим.

— Добре — засмя се Роналд. — Утре ще прехвърля по твоята швейцарска сметка десет процента от цената в злато. Когато вазата пристигне в моя дом в Торонто, ще получиш остатъка.

— Няма да стане, Роналд. Когато вазата пристигне в Канада, приблизително четири седмици след като депозираш златото, ще получиш официално известие. Ще искаш първо да я огледаш и ако останеш доволен, ще приведеш остатъка от сумата на моя сметка. Едва след това ставаш неин собственик.

— Казаха ми, че действаш много внимателно — кимна Доулинг. — Това ми харесва. Утре ще се обадя на моя агент.

Макс се надигна от стола и даде знак на келнера.

— Още една бутилка — извика той и огледа залата. Погледът му се спря на една от масите, където келнерът настаняваше две жени и един мъж. Той вторачено се загледа в една от тях.

— … другите ти дейности. Недвижими имоти, казваш? И художествени галерии? При всички законови… — продължи Доулинг, но Макс не го слушаше.

— Извини ме за момент, видях познати.

Той тръгна между масите, като се отбиваше и разменяше по една-две думи с гостите, докато стигна до групата.

— Скъпи Брукс, радвам се да те видя след толкова много години. И Сабрина! — Той поднесе ръката й към устните си. — Чух, че вече живеете в Латинска Америка. Истина ли е или злобна клюка?

Стефани вдигна поглед към него. Тялото му закриваше цялата зала. Тъмният костюм беше идеално скроен, а стойката му — уверена, дори арогантна. Сините му очи я гледаха изпитателно, без да издават нищо за самия него. Той продължаваше да държи ръката й. Тя усети силата, която излъчваше, и по тялото й премина възбуда. Сведе поглед, за да я прикрие, но изражението на непознатия леко трепна и тя разбра, че бе разбрал всичко.

Брукс й помогна да излезе от неловкото положение.

— Габи, запознай се с Макс Стайвесънт. Габриела дьо Мартел.

— Предполагам, че сте дошли в Лондон точно когато аз го напуснах и се преместих в Ню Йорк. — Макс се обърна към тях и целуна ръката на Габи.

— Преди три години — уточни тя, докато го изучаваше с широко отворени очи. — Много съм слушала за вас.

Макс се обърна към Стефани и мило се усмихна.

— Не разбрах дали е вярно, или само злобна клюка. В Бразилия ли живеете?

— Или злобна, или оптимистична, в зависимост от източника — засмя се тя.

— Чувството ви за хумор не е намаляло — усмихна се той. — Ще танцувате ли с мен след вечеря?

— Не съм… — искаше да каже, че не е танцувала от години, но замълча. Може би това не се отнасяше за Сабрина. — Съжалявам, не ми се танцува.

— Ще ми направите услуга. Не съм танцувал от години и се надявам, че няма да критикувате много строго неопитността ми.

— Добре — предаде се тя.

— До скоро. Брукс, Габриела, приятна вечеря. — Поклони се леко и се отдалечи.

— Странно — поде Габи, докато келнерът наливаше вино в чашите им. — Когато чуеш хиляди клюки за някого, оставаш с впечатление, че го познаваш, а когато го срещнеш, се оказва, че е съвсем различен. Ти го познаваш от доста години, нали, Сабрина?

— Да — отвърна предпазливо Стефани. Какво ли е отношението на сестра й към него, мислеше тя. Никога не бе споменавала името му. — Какви слухове се разпространяват за него?

— Зная само онези, които и ти си слушала. Той определено изглежда по-цивилизован от това, което се говори за него. Брукс обаче не го харесва.

— Ти постоянно ме изненадваш, Габи — възрази той. — Нелюбезно ли се държах с Макс?

— Не, но беше някак си пасивен. Така се държиш, които не одобряваш това, което правя или говоря. Обикновено изчакваш да останем само двамата, за да ме зашлевиш с мнението си.

— Така ли? Кога съм постъпвал по този начин?

— Образно казано. С думи.

Настъпи пауза. Брукс взе ръката на Габриела в своята.

— Извинявай — каза той. — Никога не съм искал да те засегна. Обещавам да се държа с Макс Стайвесънт съвсем прилично както пред обществото, така и когато сме само двамата.

— Откъде има толкова пари?

— Очарователният Макс Стайвесънт! — Брукс въздъхна. — Никой не знае с какво точно се занимава. Притежава художествени галерии в Европа и в двете Америки, може би действа и като посредник. Нито една от тези дейности обаче не може да донесе толкова пари, с колкото разполага той. Виждат го често на търгове. Казват, че личната му колекция е една от най-богатите в света. Всичко останало е слухове, клюки. Той не говори за работата си. През последните три години изчезна някъде, така че клюките са още по-ненадеждни.

— Сабрина, искаш ли? Брайън може да управлява галерията още един-два дни. Той добре се справяше, докато ти беше в Китай. Ще се върнем в неделя вечерта. Слушаш ли ме?

— Не, извинявай. Разсеях се.

— Сега слушай. Заминаваме за Швейцария. Ще дойдеш ли с нас?

— Швейцария ли?

— Утре Брукс отива в Берн по работа и докато се занимава с бизнес, аз ще скучая, затова ми се иска да дойдеш с нас. В самолета има много място, а Брукс ще плати хотела ти. Ще се върнем в неделя. Идваш ли?