— Да — без колебание отвърна Стефани.

Габриела плесна с ръце. Стефани се усмихна и в този миг срещна погледа на Макс, който приближаваше тяхната маса. Келнерът прибра съдовете и сервира кафето.

Дансингът беше претъпкан и двамата танцуваха в тясно пространство.

— Защо ли досега не сме танцували нито веднъж? — запита Макс.

— Защо ли не сме разговаряли? — безразсъдно отвърна тя. Чувстваше се млада и красива, а по погледа му отгатваше, че той я желае.

— Имах впечатлението, че дребните, банални разговори с мен ще ти се сторят безвкусни.

— Което обяснява и защо досега не сме танцували.

— Кое, моето впечатление или твоето мнение за него?

— И двете.

— Остроумно, Сабрина. Ще вечеряш ли с мен утре?

— Не.

— Колко категорично! Даже без някакво извинение, например латиноамериканеца.

— Съжалявам. Ще бъда извън страната до неделя.

— Тогава в неделя вечерта.

— Късно е.

— Аз съм свободен в понеделник.

— О, в понеделник… отново ще пътувам.

Танцът свърши, но Макс все още я държеше в прегръдките си.

— Ще намерим някоя свободна вечер. Да ти се обадя ли следващата седмица?

Стефани кимна и двамата се върнаха на нейната маса.

Бе разтърсена от внезапно обзелите я чувства. Желаеше го. Един непознат — тайнствен, арогантен, със студени сини очи и самоуверен. Толкова различен от Гарт, доволен от своето местенце на света и немислещ за нищо по-добро. Какво ставаше с нея? Не бе пожелавала друг мъж, освен Гарт, а и към него не бе изпитвала такова привличане от години. Тя въздъхна с облекчение, че през следващите три дни ще бъде далеч от Лондон и никога вече няма да види Макс. Габи и Брукс танцуваха и Стефани се поколеба за секунда.

— Сбогом — каза тя, неспособна да прикрие съжалението в гласа си.

— До другата седмица. — Той целуна ръката й и се отдалечи. Проследи го с поглед, после грабна чашата си и келнерът се втурна да я долива.

Утре щеше да бъде в Берн. Слава Богу!


Самолетът на Брукс беше мебелиран с вграден диван, два фотьойла и дълга маса. Докато той четеше отчетите на своите швейцарски мениджъри, Стефани и Габриела си устроиха пиршество от френски сирена, плодове и черен хляб.

— Ще внедряват нова производствена линия за козметика — обясни Габриела. — Или стара линия, но с нови търговски марки. Брукс не желае да говори за това. Нямаш представа колко сложни са игрите в производството на червила и овлажнители. Кодови думи и цифри, пароли, секретни формули, шпиони от конкурентните компании. Голям бизнес, без съмнение.

Стефани отпусна глава на кадифената облегалка и отправи поглед през прозореца. Малки, зелени ниви, толкова различни от безкрайните открити пространства на Америка. Нищо в този свят не е като в Америка, помисли тя. Тук беше Стефани Андерсън, която пътуваше с частния самолет на свои приятели към Швейцария, а в пететажния дом в Лондон я очакваше преданата икономка и й приготвяше най-вкусната вечеря.

— Прекрасно — изрече на глас тя.

— Кое, гледката ли? Почакай да видиш Алпите. Знаеш ли какво ми хрумна? Да отидем до „Жулиет“! Не съм стъпвала там, откакто се дипломирахме. Искаш ли?

— Прекрасна идея!

Когато се озоваха в парка на колежа, и двете изпитаха разочарование. Колежът беше същият, но някак си по-невзрачен, отколкото го помнеха.

— В спомените ми къщата на професор Бозард ми изглеждаше величествена като замък. Оказва се, че била най-обикновена сграда — каза Габриела. — Виж колежанките. Колко са млади! Ние обаче бяхме по-изискани.

— Не съм сигурна — усмихна се Стефани.

— Разбира се, че бяхме!

— Не зная. Ние просто седяхме на онзи балкон, на четвъртия етаж и мечтаехме да пораснем.

— Третия!

— Моля?

— Двете с тебе живеехме на третия етаж, а на четвъртия живееше сестра ти с онова момиче от Ню Йорк. Забравих как се казваше.

— Дена Кардозо. Права си, третият етаж беше.

Двете се разходиха из парка и с всяка минута се чувстваха „все по-стари“, както отбеляза Стефани. Професор Бозард бе починал. Мястото му бе заел кръгъл, белобрад Дядо Коледа, когото двете завариха в гимнастическия салон да обсъжда поредния турнир с треньора по фехтовка.

Стефани застана в средата на залата и си представи как държи рапирата. Спомни си мача, който бе загубила, и кавгата със Сабрина.

— Габи — извика тя, — умирам от глад. Хайде да слезем в града и да хапнем някъде.

Двете тръгнаха надолу по хълма, направо през лозята.

— Добри спомени имам от училище — поде французойката, — но още помня как всички очакваха от мен повече и аз постоянно ги разочаровах. Ти знаеше, че искаш да се занимаваш с изкуство и антики, а единственото, за което мечтаех аз, бе да намеря някого, който да се грижи за мен. Да стои между мен и света и да ме гледа като малко дете. Разбираш ли какво имам предвид?

Стефани кимна, без да откъсва очи от женевското езеро и Алпите на отсрещния бряг. Нима и тя не бе искала същото от Гарт?

— Сега вече имаш Брукс.

— Точно така, имам Брукс, а той не иска от мен нищо друго, освен да се движа правилно по пътя.

— Какъв път? — попита Стефани. Влязоха в кафето, което някога обичаха като ученички.

— Онзи, за който ти ме предупреди.

— Права ли бях?

— Винаги си имала вярна преценка за Брукс. Той иска да има жена — дете, която да възпитава и моделира по свой вкус. Тя трябва да го обожава, същевременно да се чука като професионалистка и да умее да води изискани разговори на вечеря.

— Дали наистина съм имала предвид точно това? — стреснато попита Стефани.

— Е, не съвсем, но приблизително. Тогава не ти повярвах, но сега разбирам, че си била права. Играя ролята, която той очаква от мен. В един момент съм малко момиченце, после се превръщам в разпътна жена, която има хиляди любовници, и накрая съм умната, проницателна дама, която веднага разбира, че той не харесва Макс Стайвесънт, но се опитва да го прикрие.

— Не е лесно.

— О, никак. Понякога се питам кого мамя, него или себе си. Но, Сабрина, какво да правя? Обичам го и единственото, което искам, е да прекарам в прегръдките му целия си живот.

Докато я слушаше, Стефани чертаеше с пръста си криволици по покривката. Спомняше си първата година с Гарт, в Ню Йорк, преди да се оженят, когато всичко беше ново и прекрасно. Той я обичаше такава каквато е.

Трябваше да се опитат отново да намерят онази любов. Тя не би могла да изчезне напълно. Ако се върне и му каже, че иска да започнат отново… Не, не можеше да се върне. Не днес. Как би могла да влезе вкъщи и да извика: „Здравейте! Току-що се върнах“, и да се озове лице в лице с приготвящата вечеря Сабрина. Все пак оставаха само три дни. После ще бъде отново с Гарт и децата. Само един уикенд й оставаше. А какво ще намери, като се върне? Едно мръсно анонимно писмо за похожденията на мъжа й, безпаричие, Пени, която иска да взема уроци по рисуване, Клиф, който краде от рафтовете на магазините, бизнеса й, който вече веднъж пропадна. И това е всичко. Седи там и я чака. Не искаше да мисли за това, поне докато е тук. Нищо не можеше да направи, само ще си развали почивката. Ще има достатъчно време да го обмисли, когато се върне. Достатъчно време, за да се опита да го оправи.

Габриела не млъкна през целия път до Берн и Стефани научи още куп подробности от живота на Сабрина. „Колко неприятно, че трябва да си тръгна. С тази информация мога да се правя на Сабрина поне още две-три седмици“ — помисли кисело.

Беше нервна, когато Брукс ги поведе към Курсаал. Никога не беше опитвала хазартни игри и не искаше да се учи с парите на сестра си. Габриела и Брукс купиха жетони за трима, без дори да я попитат дали ще играе. „Единственото, което се иска от мен, е да се преструвам що-годе добре“ — реши тя и не възрази.

— Какво ти става? — попита я Габриела след едно от залаганията. — Не си ли прекалено предпазлива? Брукс ще се засегне.

— Не съм предпазлива, просто не виждам какъв е смисълът да…

— Не е както в Монте Карло — намеси се Брукс, — но е най-доброто казино в Берн. В края на краищата всички приходи от него отиват в онзи музей, за който ти организираш разни благотворителни кампании.

„Господи, те ми говорят за приходи — помисли тя, — а аз даже не зная какво означава да залагаш!“

След малко обаче започна да печели. Бе заложила на първата цифра от телефона си в Евънстън. После заложи на номера на домашния си адрес, рождените дни на Пени и Клиф и на всичките спечели.

— Каква система ползваш? — Очите на Габриела блестяха.

— Рождени дни, адреси и телефонни номера.

— Не ти вярвам, Сабрина, това не е система, а магия!

— Може и да си права. След малко смятам да излетя от казиното на метла.

Тя заложи на първата цифра от телефонния номер в Лондон и загуби. Опита и с номера на къщата и отново загуби.

— Някои системи правят подобни мръсни номера — усмихна се Брукс.

Тримата тръгнаха към изхода. Стефани остави спечелените около хиляда долара за музея. „Боже мой, само преди седмица подобна сума би ми завъртяла ума! Уроци за Пени, платени сметки за ток и телефон, може би някоя нова блузка! Изглежда, постепенно се превръщам в една истинска Сабрина“ — помисли с горчива ирония.

— Каква прекрасна вечер! — въздъхна щастливо Габриела на излизане. — Не искам да свършва!

— Защо не ми дойдете на гости в Лондон? — попита изненадващо и за себе си Стефани. На другия ден бе неделя, последният й ден в този приказен свят. — Госпожа Търкъл ще бъде на седмото небе, че има възможност да демонстрира кулинарните си възможности!

— Когато в неделя вечерта тя въведе своите приятели в трапезарията и видя лъчезарната усмивка на икономката, Стефани вече знаеше, че е избрала най-красивия начин да се сбогува завинаги със съня, наречен „Лондон“.

Глава 12

От момента, в който Гарт я внесе вкъщи от болницата, Сабрина не бе оставала сама нито за миг. Единственото, за което мислеше, бе как да се обади на сестра си и да я предупреди. Пени и Клиф постоянно се въртяха из стаята и ту разглеждаха с възторг гипсираната й до лакътя ръка, ту й носеха чай и бисквити. Гарт не ходеше на работа.

Около осем часа главоболието и суетнята я надвиха. Клепачите й натежаха и тя с мъка държеше очите си отворени.

— Време е да си лягаш. Ей сега ще те отнеса горе.

— Мога и сама…

— Сама ще слизаш и ще се качваш по стълбите утре. Сега е забранено — отвърна той и я отнесе на ръце в спалнята. — Остави всичко на мен.

Той разкопча блузата й, свали джинсите и разкопча сутиена й. Сабрина затвори очи: „Не мога да го спра, дори и да знаех как. Всъщност какво значение има?“

— Боже мой, сигурно ти се струва, че камионът е минал през тебе! — възкликна той, щом видя синьо-черните петна по лявата половина на тялото й. — Ако те боли, или имаш нужда от нещо през нощта, трябва да ме събудиш веднага — продължи той, докато нахлузваше нощницата през главата й.

Най-неочаквано очите на Сабрина се напълниха със сълзи. „Ти си толкова добър! Аз наистина мечтая да си близо до мен. Всичко ме боли и искам да ме прегърнеш и успокоиш. Но ти си мъж на Стефани! Аз дори не мога да ти кажа колко съм щастлива, че си близо до мен.“

— Лека нощ — прошепна тя и се унесе.

Когато се събуди на следващата сутрин, Гарт вече беше станал и чакаше да й помогне да се облече. Децата също останаха вкъщи през цялата неделя. Сабрина си спомни, че прие безумната идея на сестра си отчасти и защото искаше да вкуси атмосферата на семейния живот. Е, добре, вече я беше опитала. Имаше нужда да прекара поне няколко безценни минути в уединението на своя лондонски дом.

Следобед Гарт й помогна да се качи горе и да поспи. Още щом той излезе от спалнята, Сабрина посегна към телефона, но в този момент той иззвъня. Някой на първия етаж отговори и още преди тя отново да посегне, Гарт влезе при нея.

— Долорес се обади току-що. Носи вечеря за шестима души. Линда пък ще дойде в понеделник да оправи кухнята. Ако тръгна из града с бележник в ръка, ще съставя доста внушителен списък от доброволки. Няма да е нужно да готвиш поне една година. — Той направи пауза, но Сабрина успя само да се усмихне. — Искаш ли да се видиш с Долорес, когато дойде?

— Не и днес. Може би утре. — Чувстваше се победена. Не можеше да прави планове за утре. Понеделник. Денят, в който трябваше да се срещне със Стефани на аерогарата и да отлети за Лондон. „Нашето приключение свърши — помисли тя. — Но как ще го приключа аз?“

По време на вечерята бе мълчалива. Гарт сложи на масата печеното и тиквения пай на Долорес и поговори с децата. Беше смутен от поведението на жена си. Никога досега не се бе страхувала от болести, а сега изглеждаше не само уплашена, а направо в паника. От какво се боеше? Реши да я попита, но тя само поклати глава. Защо не му позволяваше да й помогне, сякаш не беше неин съпруг, а чужд човек, който я плаши и смущава? След вечерята тя отказа предложението му да й помогне да се измие и дори не пожела да я придружи по стълбите.