През следващите два дни Гарт установи, че твърде често мисли за жена си. Независимо дали разговаряше с дипломанти, изготвяше програмата за следващия семестър или помагаше вкъщи, тя неизменно бе в мислите му. Вечер бързаше да се прибере. Вкъщи не откъсваше очи от нея. Тя от време на време се обръщаше, улавяше погледа му и тогава Гарт я питаше дали се чувства по-добре.

— Много по-добре — отвърна тя с нотки на нетърпение, когато двамата седнаха да вечерят в сряда вечерта. — Не заслужавам толкова внимание. Какво разкошно печено! Коя от нашите самарянки го е приготвила?

— Вивиан го донесе в кабинета ми днес. Каза, че двете сте разговаряли.

— Да, уговорихме се да обядваме някъде през следващата седмина. Донесе ми последния брой на „Нюзуик“. Защо не си ни казал, че пишат за тебе?

— Само ме споменават в една обширна статия.

— Какво, в „Нюзуик“ пишат за татко? — извика Клиф и скочи от стола си. — Къде е?

— Във всекидневната — извика след него Сабрина и отново се обърна към Гарт. — Но това е част от нещо много важно и невероятно.

— Чела си цялата статия? — погледна я учудено той.

— Разбира се. Пишат за тебе, даже и снимката ти е публикувана. Но и да не беше така, пак щях да я прочета. Невероятна история!

Клиф се върна със списанието и разтвори страницата с трите снимки. Едната бе на възрастен професор от Англия, втората на някаква руса жена от Харвардския университет и третата бе на Гарт, сниман в бяла престилка в лабораторията си.

— Много си строг — забеляза Сабрина, надничайки зад рамото на Клиф. — Сякаш си готов да скъсаш всички студенти на университета.

— За какво пише в статията, татко — усмихнати питаха децата.

— Прочетете я, не е толкова сложна.

— Добре, но за какво се разказва в нея?

Докато Гарт разлистваше статията и им говореше, Сабрина изучаваше лицето му. Някога й се струваше скучно. Сега го наблюдаваше очарована. Когато преди обед прочете статията, която го представяше като един от водещите учени в областта на генетиката, Гарт й се стори като човек от друга планета тайнствен и силен, овладял тайни, за които никога не бе подозирала. „Ние сме напълно чужди“ — помисли тя и изведнъж й се стори, че е страшно важно да го разбира.

— Хайде, разкажи. Не е чак толкова просто. На мене ми се струва като загадка, и на всяка страница трябва да намирам ключа.

— Добре казано — усмихна се той. — Колко отдавна не си мислила подобни неща за работата ми.

Усмивката й угасна, но Гарт не забеляза това, защото наливаше кафе. Той огледа цялото си семейство и започна да им разказва за работата си, а те го слушаха, без да помръдват. Докато ги гледаше всички около масата, изведнъж усети как кръвта се движи във вените му. Чувстваше се жив, силен и ужасно щастлив. Един мъж трябва да говори със своето семейство за работата си. Ако няма тази възможност, колкото и важно за света да е това, което прави, то ставаше някак си дребно и незначително, нещо, на което посвещаваше дни и години, но което нямаше никакво значение за най-близките му.

Гарт хвана ръката на жена си и благодарен се усмихна. После продължи да разказва за проблемите, върху които работят генетиците по целия свят, за въпросите, които се обсъждаха на конференции и в лекциите, които преподаваше.

Сабрина погледна в очите му — блеснали, изпълнени с възторга на видяното зад някакви далечни хоризонти.

— Не е лесно да се върнеш вкъщи и да косиш трева или да оправяш изгорял бушон, след като току-що си се занимавал с деленето на ДНК и създаването на нови форми на живот — забеляза тя.

Той дълго не свали очи от нея.

— Благодаря — тихо каза накрая. — Това означава за мен твърде много. — После огледа масата и добави с усмивка: — Забелязвам обаче, че чиниите си стоят неизмити.

— Слушахме те. Да ги измием ли? — попита Клиф. — Защо не създадеш някоя бактерия, която сама мие чинии и чаши?

— Все още не мога. Ще трябва да разчитаме на теб и Пени поне още известно време. Хайде, започвайте.

— Иска ми се да прочета повече за работата ти — започна Сабрина. — Всичко, което ни разказа, ми звучи малко страшничко.

— Тайнствено е по-точната дума. Всяка стъпка прилича на малко чудо, което връща здравето на загубилите всяка надежда хора. В момента обаче за мен е много по-важен фактът, че си прочела статията и предизвика този разговор. Даде ми възможност да споделя работата си с теб и децата. Сега разбираш защо тя ме поглъща и понякога ме кара да забравя за семейството си.

Той застана зад стола й и я прегърна. Ръцете му се сключиха върху гърдите й, докато целуваше косата на тила й.

— Не! — извика тя и скочи от стола. Бе пребледняла и уплашена. — Не сега, още не…

Гарт я гледаше изумен и дълбоко обиден. Бе го предизвикала, а след това просто го зашлеви и отпрати. Той тръгна към вратата, когато разтрепераният й глас го догони.

— Съжалявам! Съжалявам! Знаеш, че имам натъртвания, заради които едва се движа. Цялото тяло ме боли и…

— Глупости! Не се притеснявай, повече няма да те докосна. Насилието не ме забавлява, нито ме възбужда. Мисля, че и ти не би могла да го направиш вече — прекъсна я той и затръшна вратата след себе си.

Гарт тръгна към езерото, като проклинаше жена си и себе си, задето й позволи да се подиграе с него. Какво, по дяволите, искаше тя? Ако не желаеше да живее с него, защо просто не му го кажеше? Вървя километри и се върна у дома късно, когато всички бяха заспали. В кухнята намери купа с дребни сладки, която тя бе оставила за него. Без да ги докосне, се затвори в кабинета си. На сутринта стана преди останалите и тръгна към кафето на университета.

— Имаш нужда от тенис — забеляза зад него Нат Голднър. — Мрачните мисли изчезват още щом хукнеш след топката или вземеш сервиз от противника. Предлагам себе си.

— Добра идея — отвърна Гарт.

Двамата си допадаха като партньори и направиха няколко бързи сета. След около час Гарт усети как гневът го напуска.

— Страхотна игра! — Нат беше във възторг. — Щеше да бъде още по-добра, ако и аз бях ядосан като тебе. Имаш ли време за втора закуска?

— Имам ужасно много време. Днес нямам лекции. Искам обаче до десет да отида в лабораторията.

Двамата седнаха на терасата на кафето. Пред тях се простираха сините юди на езерото.

— Как е Стефани? — предпазливо попита приятелят му.

— Добре е. — Съсредоточено разстилаше маслото по препечената филийка.

— Без мигрена?

— Каква старомодна дума за един съвременен лекар!

— Харесвам я, защото изразява едновременно депресия, раздразнителност, главоболие и непостоянно настроение.

— От една счупена китка?

— От травмата, от шока. Стефани разказа ли ти за Хуанита, прислужницата, която Долорес й изпрати?

— Каза само, че е свършила добра работа. Кога беше това? Онзи ден, във вторник. Беше много любезно от страна на Долорес. Има ли още нещо, което е трябвало да ми каже?

— Според Долорес, която цитира Хуанита, „тази дама знае какво иска и раздава заповеди като кралска особа“.

— Стефани? Глупости! Тя се притеснява, когато трябва да даде нареждания на някого.

— Само повтарям това, което ми каза Долорес.

— А тя преувеличава онова, което Хуанита й е казала.

— Гарт, успокой се. Никой не иска да упрекне Стефани.

— Какво друго е предал надеждният източник, наречен Хуанита, чрез Долорес?

— Че Стефани обядвала на верандата, а Хуанита — в кухнята.

— Е, и?

— Тук жените, изглежда, винаги обядват заедно с домашните си помощнички. И аз не знаех, но никога не съм бил вкъщи, когато и Хуанита е там.

— Защо трябва да хранят заедно?


— Откъде да зная? Може би тук смятат, че слугините трябва да чувстват уважението на господарките си. Както и да е, Стефани не го направила по този начин.

— Просто не е свикнала да има прислужница.

— Добре, казах ти вече, че не я упреквам. Но като лекар трябва да зная дали се държи както обикновено, или има странни прояви. Тя получи много силен удар в главата, Гарт. Уплашена е. Понякога страхът идва по-късно. Пациентите си въобразяват, че състоянието им е катастрофално, а докторите ги лъжат, след което тайно разказват истината на семействата им. Това ги кара да се държат странно, прави ги напрегнати и капризни, непредсказуеми. Никой не би могъл да се справи с подобен проблем, ако не разбира същността му. Смяташ ли, че жена ти го разбира?

— Не. Казва само, че натъртените места я болят и толкоз. — Гарт остави филията и си наля още кафе.

— В такъв случай сигурно бързо ще се възстанови. Ако имаш нужда от съвет, знаеш къде да ме намериш. Ще бъда на твое разположение по всяко време.


Клиф не бързаше да се прибере вкъщи. Надяваше се, че сестра му ще пристигне преди него и ще измие чиниите. Искаше му се майка му да оздравее по-скоро и да започне да върши всичко, което винаги бе вършила, макар понякога да му се струваше, че един ден тя няма да шета из къщи и да върши цялата домакинска работа. Двамата с Пени никога не знаеха дали тя ще свърши нещо, или тях ще накара, или изобщо ще забрави за него.

Слава Богу, че поне готвеше, е, с помощта на баща им, разбира се. Ала имаше и друго странно нещо. Мама вече не се ядосваше и не викаше както преди. Изглежда, ръката я болеше и не се сещаше да им се кара. Струваше му се нечестно да помага вкъщи, след като цял ден е бил на училище, а след това — на тренировка. Трябваше да каже това на мама. Онзи ден тя разговаря с него като с голям човек.

— Мамо! — извика той, щом влезе и хвърли чантата си на дивана. Двете с Пени седяха в кухнята.

— Имаме да говорим нещо с мама — предупреди го Пени.

— Защо не си измила чиниите? — Клиф с отвращение погледна мивката.

— Ти също можеш да ги измиеш.

— Аз трябва да говоря с мама.

— Сега аз говоря с нея, Клиф!

— Мамо… — започна той.

— Ще започна да продавам билети — засмя се тя и Клиф за миг се смути. Очакваше да му се скара заради препирнята с Пени. А тя реагира с шега! Даже изглеждаше щастлива. — Клиф, защо не занесеш купата със сладките и млякото в задния двор? Аз ще дойда след няколко минути.

Пени го проследи как отваря с лакът вратата и излиза и отново се обърна към Сабрина:

— Работата е там, че те ме карат да се чувствам глупава и някак си ме плашат.

— Какво точно те плаши?

— Това, за което говорят в междучасието. Разбираш, нали?

— Не съм сигурна. За какво по-точно говорят?

— Ох, ами как да ти кажа… за чукане, мастурбиране и…

— Пени!

— Знаех, че ще побеснееш — сви рамене тя. — Всички казват, че за тези неща с майките не може да се разговаря, но аз просто не зная на кого да ги кажа, освен на тебе. Барбара не е подходяща, защото едва ли знае повече от мен. Не мога да попитам някоя учителка, защото ако някой разбере, ще умра!

Сабрина си спомни нещо и кимна. Не, учителката не трябваше да узнае нищо. Това би било предателство спрямо останалите момичета. Тях също не можеше да попита, защото ще издаде невежеството си. Но Пени можеше да почака няколко дни, докато Стефани се върне, реши тя. Този разговор бе работа на майката в края на краищата. Тя погледна личицето на Пени, на което бяха изписани неудобство и тревога, и разбра, че няма да може да й отговори.

— Почакай за минута. — Отиде до мивката и си наля чаша вода, за да спечели още една минута. Какво знаеше за света на малките момиченца? Когато бяха на възрастта на Пени, те не знаеха нищо за тези работи. От къде на къде едно единайсет годишно дете може да обсъжда въпроси като чукане и мастурбиране? Защо не мисли за сладолед и тренировки по плуване? Тя се върна на дивана. — Пени, нямате ли уроци по здравеопазване или нещо подобно, на които да разговаряте за човешкото тяло и как децата порастват?

— Имаме уроци по полова култура, но те са скучни. Говорим само за менструации, сперми, яйцеклетки и венерически болести. Тези неща са ясни на всички. Проблемът не е в тях.

— В какво е проблемът? — погледна я втрещена Сабрина.

— Не искам да правя онези работи.

„В шести клас!“ — изумена си помисли леля й.

— Разбира се, че няма да искаш. Кой води полов живот в шести клас?

— Но когато другите говорят за това, какво най-много харесват момчетата и какво изпитваш, като се чукаш, аз стоя отстрани като онемяла, сякаш нещо не съм в ред, защото не искам, не искам да го правя! Не искам някакви момчета да ме пипат и да си пъхат в мене пенисите. Когато веднъж го казах, момичетата избухнаха в смях!

— Кои момичета?

— От моя клас. Те имат менструация и носят сутиени. Няма ли да ми купиш и на мене, мамо?

— Добре Пени, но помисли. — Сабрина погледна плоските й гърди.

— Зная, зная, но в съблекалнята се чувствам като бебе. Те ме оглеждат, подсмихват се и си шушукат.

Жената слушаше с отвращение безхитростния разказ на своята племенница за едно поколение, което й беше напълно непознато. На единайсет години двете със Стефани се чувстваха героини само защото веднъж избягаха от шофьора. За какво щяха да мечтаят тези деца по-нататък, ако можеха да свършат всичко това още в началното училище? Кога щяха да играят на дама? Като станат на четиридесет? Тя въздъхна. Не беше шега работа. Пени бе объркана и нещастна, очакваше помощ.