— Виж — продължи малката, — не ми пука какво правят те. Искам само да зная дали съм като другите, или не? Да не би да съм ненормална?

— Не си — отвърна Сабрина. — Мисля, че ти си по-нормална от всички останали.

— Наистина ли? Нормална, след всичко, което казах?

— Не съвсем, защото като пораснеш още малко, ще мислиш по друг начин, особено за половия живот.

— Искаш да кажеш, че ще се чукам?

— Това е само една от думите, с които го наричаме. Аз не я използвам. Ще ти обясня защо. Сигурно си чувала, че хората често наричат половото сношение „правене на любов“ или даже просто „любов“, нали?

— Разбира се! Всички го знаят.

— Така ли? Значи знаят, но предпочитат да му викат „чукане“? Защо според тебе са решили, че това е по-добрият вариант?

— Не зная. Сигурно им харесва повече.

— Пени, защо хората наричат половото сношение „правене на любов“?

— Защото… е, обичаш някого и затова го правиш с него.

— Защо да не го направиш с някого, когото не обичаш?

Пени сви вежди и не отговори.

— Виж какво — поде Сабрина, — в секса можеш да експериментираш. Ако имаш късмет и нещата тръгнат добре, ще ти бъде много хубаво. Можеш да го правиш с много момчета и много пъти ще ти бъде хубаво, като да се почешеш след ухапване от комар или да изядеш голям сладолед. Но можеш да използваш секса само когато искаш да покажеш на някого, който е много важен за тебе, че не ти е безразличен. В този случай хората казват „правим любов“. — Тя погледна как японската роза, натежала от цвят, пълзеше покрай рамката на прозореца. — Когато правиш любов с някого, ти искаш да му покажеш, че го обичаш толкова, та искаш да станеш част от него. Има много начини да покажеш на един човек, че го харесваш. Разговаряте, споделяте тайни или интимни шеги, усмихвате се един на друг, държите се за ръце и прекарвате заедно много време. Но сношението е много повече от това. То е единственият начин да бъдеш толкова близо до някого, че да се слееш с него, сякаш сте две части на едно цяло. — Сабрина хвана ръката на Пени и преплете пръсти с нейните. — Ето така, Пени. Мислите и телата в едно. Тогава знаеш, че си влюбена. Мислиш ли, че момичетата от твоя клас знаят нещо за това? Или дали изобщо се замислят?

Момичето сведе поглед към преплетените им пръсти и поклати глава.

— Чуй ме — продължи Сабрина, — изчакай. Каквото и да правят другите, не им позволявай да те засрамват. Не превръщай правенето на любов в чукане. Не го приемай като нещо обикновено, подобно на ръкостискането. Изчакай да срещнеш човека, който ще бъде толкова прекрасен, толкова значим за твоя живот, че ще поискаш да споделиш с него чувствата си и самата себе си тъкмо по този начин, който не е като никой друг на света. Половият акт е език, Пени, на който двама души разговарят. Език, на който тялото казва „обичам те“. Почакай, то ще ти се случи. Ще срещнеш някого и с очи и устни ще му кажеш „обичам те“, а след това и с цялото си тяло.

Сабрина срещна разширените от удивление очи на Пени и осъзна думите си. Нещо в нея се прекърши и тя се почувства празна и опустошена. „Не можах да спазя собствените си съвети. Бих искала да…“

— Ами, щом е толкова хубаво, защо двамата с татко го правите толкова рядко?

В настъпилата тишина отекнаха ударите от топката на Клиф по стената на къщата.

— Защо мислиш, че не го правим?

— Защото той почти не спи в твоята стая. Означава ли това, че двамата вече не се обичате?

— Не — бързо отвърна Сабрина. — Понякога чувствата на възрастните са толкова объркани и сложни, че е трудно да бъдат обяснени. Те все още могат да се обичат и да искат да се разделят за малко. Нещо като ваканция в отношенията, която им помага да ги обмислят по-добре.

— Ти затова ли замина за Китай?

— Това беше една от причините.

— Много деца в училище казват, че родителите им се развеждат.

— Е, ние не се развеждаме. — „Твърде отбранителен тон“ — помисли Сабрина и добави по-решително: — Двамата с татко ти няма да се разведем, Пени.

— Докато ти беше в Китай, с Клиф мислехме, че се развеждате. Защото ти тръгна сама, а татко беше много тъжен.

Сабрина я прегърна и Пени зарови лицето си в гърдите й.

— Обичам те, мамо. Вече никога не заминавай!

Тя я целуна по косата, черна и къдрава, като на Гарт. Обзе я обич и желание да закриля малкото момиченце. „Не се страхувай Пени! Няма да позволя животът да те нарани!“

— Обичам те, Пени! — прошепна тя.

Навън топката на Клиф отекваше като сърцебиене. Изведнъж ударите спряха и той се появи на верандата.

— Хей, свършихте ли? Кога ще дойде моят ред?

— Влез, Клиф — подкани го тя, макар че й се искаше да остане сама поне няколко минути. — Поверителен разговор ли ще водим?

— Не. Става дума за… е, искам да кажа за работата вкъщи.

— И какво имаш да кажеш? — лъчезарно се усмихна Сабрина.

Пени седна на пода и започна да рисува нещо в блокчето си.

— Не ми харесва. Не мисля, че трябва да върша и такива работи, след като ходя на училище, тренирам футбол и пиша домашни. Три неща едновременно.

— Две, ако трябва да наричаме работа това, което вършиш. Училището и футболът.

— Добре де, нека бъдат две. Но ако трябва да помагам и вкъщи, стават три. Никой не работи на три места.

— А аз?

— Ти ли? Ти си майката.

— Само майка, значи една-единствена работа, така ли? Хайде да помислим. Чистя къщата и следователно съм камериерка. Тази работа далеч не е толкова забавна, колкото футбола. Готвя, значи съм и готвач. Това е работа номер две. Излизам с колата на пазар, следователно съм шофьор, тоест работа номер три. Плевя и поддържам градината. Дотук станаха четири. Викам работници да ремонтират мебелите или поръчвам нови, с други думи, работя като декоратор. Пера дрехите на цялото семейство и значи съм перачка. Посрещам нашите гости, значи работя и като домакиня. Дотук станаха седем. Грижа се за вас, когато сте болни, значи съм и болногледачка. Осем. Работя в университета. Девет. — Нима Стефани наистина върши всичко това? — И накрая, както ти спомена, аз съм и майка, с което моите професии стават десет, а като добавя и професията на съпруга, получаваме единайсет. Може да съм забравила една-две. Колко работи каза, че вършиш ти самият?

— Но… ти трябва да вършиш всичко това — гледаше я втрещено Клиф.

— Кой казва, че трябва?

Момчето замълча, явно претегляше възможните отговори.

— Ами… Библията.

— Библията разказва и за жени, които размахват саби и секат главите на мъжете — засмя се Сабрина. — Искаш ли да бъда като някоя от тях?

— Добре де, може и да не е писано в някаква книга, или закон, но всички хора знаят какво трябва да правят майките. Това, което винаги са правили. Семейните работи не се менят с годините.

Сабрина кимна със сериозно изражение.

— А какво трябва да правят синовете?

— Да ходят на училище.

— Само в този век. Всички хора, с изключение на богатите, векове наред са работили по дванайсет-четиринайсет часа на ден във фабрики и мини. Печелели пари, за да издържат родителите си.

— Това е било отдавна, в миналите векове!

— Нали сам каза, че семейните работи не се променят — с престорена сериозност попита тя.

— Ох! — изохка вече с усмивка Клиф след кратък размисъл. Всички избухнаха в смях. Сабрина искаше да го прегърне и протегна ръка, за да подръпне кичур от косата му, докато двамата се заливаха в смях. Така ги завари Гарт. Смехът на Сабрина секна.

— Клиф, ние прекарахме в разговори целия следобед. Хайде да видим дали няма нещо за вечеря.

— Още не сме измили чиниите — спомни си той и стана от дивана. — Здравей, татко. Колко клонинга направи днес?

— В момента работя върху клонинг на възпитан син — отвърна му той, но гледаше Сабрина. — Донесох пържоли. Ако ми обясниш подробно как ги приготви миналата седмица, мисля, че ще успея и сам да се справя.

— Аз ще ги опека. — Тя стана от леглото.

— Позволи на мен. Искам да се науча.

Искаше му се поне за кратко да отмени жена си, която през всичките години бе правила всичко необходимо, за да създаде уют за тримата, независимо дали е била добре или зле в момента. Радваше го мисълта, че може да й бъде нужен.

Сабрина отново седна на дивана. Гарт наля две чаши вино и ги сложи на масата пред нея. После, следвайки нейните указания, смля черен пипер в хаванчето, което бе донесъл от лабораторията, и посоли пържолите от двете страни. До него Клиф миеше чиниите и разказваше за училище. Тя наблюдаваше как баща и син домакинстват един до друг. Седнала на пода, Пени все още екипираше нещо в албума си, сякаш забравила за всички наоколо. Сабрина усети как я обзема нежност. Вярно, с Гарт нещата не вървяха добре, но силата на семейството я притегляше все по-близо и я караше да се чувства щастлива, че е част от тях, въпреки че избухването на Гарт миналата вечер все още висеше във въздуха.

Той седна до нея и тя инстинктивно се отдръпна настрана, но Гарт сякаш не забеляза това и й подаде едната чаша.

— Дължа ти извинение за миналата вечер — започна. — Внуших си нещо, просто защото го исках. Бях безразсъден и съжалявам. Особено след като толкова добре прекарахме цялата вечер преди това. Поне аз.

— Всички, не само ти. Мисля, че аз съм тази, която трябва да се извини…

— Нямаш причина. Имаш нужда от време, за да възстановиш равновесието си. Трябваше да си дам сметка за това, а аз реагирах като момче.

— Кой говори за моето равновесие? — смръщи вежди Сабрина.

— Нат. Днес поговорихме за последствията от шока и мозъчното сътресение. Няма смисъл да ти разказвам всичко. Той просто ми даде да разбера, че съм мислил повече за себе си и по-малко за теб. — Протегна ръка с отворена длан и след кратко колебание тя сложи своята в нея. — Не мога да се възприема като грубиян. Извини ме.

— Благодаря. — Нежно изтегли ръката си. — Мисля, че ще е по-добре, ако се захвана с вечерята.

— Недей. Работата ти сега е да даваш указания на другите. Така отговорността за евентуалното опропастяване на пържолите ще се подели между няколко души. Какво да правя сега?

Той извика Пени и Клиф. Свита на дивана, Сабрина им даваше указания, а мислите й летяха далеч. Ежедневието навлизаше в отъпкано русло, но тя се чувстваше някак си изоставена. Краткото и вълнуващо приключение се бе провалило. Вече не беше просто гостенка. Тази къща бе истински дом и хората около нея бяха нейното семейство. Бе станала част от ежедневието им, от плановете и стремежите им за бъдещето.

Само тя не можеше да прави планове. Не можеше да промени къщата, нито навиците на семейството, защото те не й принадлежаха. Каквото и да започнеше, щеше да остане недовършено, а грешките, които неизбежно щеше да допусне, щяха да разкрият истината. Винаги щеше да обича децата, но трябваше да ги напусне. И Гарт…

Гарт. Най-голямата част от бъдещето. Онази част, от която трябваше да стои далеч.

— Вечерята — усмихна се той и й подаде ръка да се изправи от дивана.


В петък Хуанита отново дойде. Първо позвъни Долорес.

— Бъди мила с нея. Тя не обича да й заповядват.

— Долорес, нали трябва да й кажа какво искам от нея.

— Недей. Остави я да прави каквото тя си знае. Така ще свърши много повече работа. От време на време можеш да й даваш предложения. Колкото до обяда…

— Някой звъни. Ще ти се обадя по-късно.

Хуанита изчисти всички стаи, без да промълви и дума, и смени спалното бельо. Сабрина се зае да прибере летните дрехи за зимата и да извади есенно-зимните, за което Стефани бе споменала. По обяд прислужницата се появи във всекидневната.

— Какво ще ядем за обяд?

О, къде сте, госпожо Търкъл?

— Избери си от хладилника това, което ти харесва — отвърна Сабрина, докато сгъваше пуловерите с една ръка. Гипсът й пречеше и тя изпусна единия на пода. Хуанита веднага го вдигна.

— Госпожа Голднър и останалите обикновено ми приготвят нещо за ядене.

— Благодаря — взе от ръцете й пуловера. — Вкъщи сама ли си готвиш, Хуанита?

— Д-да, госпожо — отвърна след кратка пауза момичето и тръгна надолу по стълбите. Един час по-късно, когато слезе да обядва, завари масата красиво подредена с блюдо нарязани на тънко филийки студено говеждо, домати, френски хляб и чаша сайдер. Приборите бяха загърнати в салфетка.

— Много мило от твоя страна — похвали я Сабрина. — Масата изглежда великолепно. Ти нахрани ли се?

— Да, госпожо — отвърна момичето и отново изчезна някъде из другите стаи.

Малко по-късно, докато подрязваше розите в градината, Хуанита се приближи, за да се сбогува.

— Имам почивен ден всяка втора сряда — подхвърли уж между другото. — Ако желаете, мога да идвам при вас.

— Колко вземаш на ден, Хуанита?

— По трийсет долара, плюс бензина за колата.

Можеха ли да си позволят домашна помощница при тези условия? Не знаеше. Стефани вършеше сама цялата домакинска работа. „Защо обаче аз трябва да я върша? — запита се тя. — В края на краищата доброволно се отказах от госпожа Търкъл. Тук съм само за няколко седмици. Нека Стефани да реши какво да прави с Хуанита, като се върне.“