— Добре. Можеш ли да дойдеш следващата сряда?

— Да, госпожо.

— Довиждане дотогава — отвърна й и отново се зае с розите. Двете с момичето бяха кръстосали шпаги. Странното бе, че и двете излизаха победителки. Хуанита бе изчистила къщата така, както тя смята за добре. Сабрина бе решила въпроса с обяда както тя смята за добре. Чия обаче бе последната дума? На Хуанита, разбира се. Тя бе решила какво ще има за обяд. Сабрина избухна в смях. „Трябва да го разкажа на Гарт!“ — реши.

На вечеря мълчаливо слушаше децата, а Гарт я поглеждаше въпросително от време на време, очаквайки да се присъедини към разговора.

— Още ли те боли главата? — попита я след вечерята.

— Постоянно като фон, но вече свикнах.

— Тази вечер си много мълчалива. Да не си имала неприятности през деня?

— Напротив, случи се нещо забавно. — Докато той приготвяше кафето, тя му разказа за хитрините на Хуанита.

— Винаги си казвала, че не обичаш да даваш заповеди — засмя се той, без да крие учудването си.

— Странно как една счупена китка, придружена от постоянно главоболие, може да те промени — отвърна тя. — Впрочем аз бях пасивната страна. Хуанита реши, че може да идва всяка втора сряда и аз просто се съгласих.

— Нима си я наела?

— Само два пъти в месеца. — Изпита раздразнение от своята плахост. Не беше свикнала да се оправдава, нито да дава обяснения за решенията си. Нима Стефани е трябвало да се съветва с мъжа си за всеки изхарчен долар?

— Добре — отвърна той. — Знаеш колко пъти сам съм ти предлагал да си вземеш домашна помощница. Струва ми се обаче, че първо трябваше да го обсъдим двамата.

„Аз не обсъждам решенията си, след като съм ги взела“ — помисли и кой знае защо си спомни за Антонио. Представи си го как седи срещу нея в „Ла Гаврош“ и с лека ръка зачерква нейния „малък магазин“. Лукс ли беше независимостта, или бреме?

— Съжалявам — обърна се към Гарт. — Идеята възникна, докато…

— Мамо, леля Сабрина е на телефона! — извика от кухнята Клиф.

Връзката беше много лоша и тя едва чуваше сестра си. Разбра, че е нещо, свързано с Антонио. Стефани беше разстроена.

— Ще ти се обадя в неделя — извика Сабрина.

— Няма да съм тук — отвърна сестра й и спомена за някакво пътуване в провинцията.

— Тогава в понеделник. Не се притеснявай за Антонио.

Бе потънала в ежедневието на семейството до такава степен, че в неделя забрави да се обади. Двамата с Гарт и децата работиха в градината, после тя се порови в готварските книги на сестра си и се опита да отгатне по записките в полето кои са любимите рецепти на семейството. Не можа да устои на изкушението да вмъкне и няколко свои. Беше сигурна, че никой не ги е забелязал, докато в неделя вечерта Гарт подхвърли, че с една ръка е направила по-вкусни ястия, отколкото много главни готвачи могат да приготвят с две. Сабрина сама се учуди на радостта, която изпита от този комплимент.

Отново си спомни за това, когато двамата седяха във всекидневната. Бяха гледали телевизия, после четоха, седнали един до друг. В полунощ Гарт затвори книгата си и каза, че отива да спи.

— Имам среща със заместник-ректора рано сутринта — обясни той.

Малко след това тя го завари в спалнята, дълбоко заспал и тихичко се вмъкна под завивките.

В понеделник той й предложи да вземе още малко отпуск и тя с готовност се съгласи. Имаше неща обаче, които повече не можеше да отлага. Сабрина си уговори среща с учителката на Пени, която Стефани бе описала като „опасна личност“. Щом видя дребничката жена с идеално сресана прошарена коса, волева уста и вдървена шия, веднага разбра какво е имала предвид сестра й.

— Седнете госпожо Андерсън. Пени ми каза за инцидента. Как е китката ви?

— Надявам се, че вече оздравява.

— Разбирам. Човек никога не знае какво става под гипса, но може да се надява. Искам да ви кажа, госпожо Андерсън, както ви споменах и миналата година, че имате чудесна дъщеря. Прекрасно дете и много добра ученичка, но е малко твърдоглава. Трябва да й обърнете внимание върху това.

— Твърдоглава? — повтори спокойно Сабрина, без да откъсва очи от очите на госпожа Кейси.

— Иска да прави всичко така, както тя го разбира. Всички млади хора са такива, разбира се, но Пени е твърде самоуверена. Трябва да й помогнем.

— В какъв смисъл? — попита с интерес Сабрина.

— Трябва да се научи на смирение и покорство. Без тези качества, госпожо Андерсън, децата стават неконтролируеми. Пени трябва да се научи да уважава по-висшестоящите, да си знае мястото в йерархията. Вие, разбира се, си давате сметка за това. Казвам го само защото Пени е толкова, ах, как да се изразя? Самоуверена! Аз насърчавам независимостта на личността, но само до известна степен, госпожо Андерсън. Не обичам размирниците.

— А какво става с кукления театър?

— Ето един добър пример. Куклената пиеса е драматизация за първите заселници в Дивия Запад, Мексиканската война, златната треска. Миналата пролет обещах на Пени, че тя ще направи костюмите. Още в първия ден на тази учебна година тя ми донесе цял албум със скици. Възхитително старание и енергия! Но когато предложих някои промени, тя започна да спори с мен. Проектът бил неин и не желаела да го променя! Ясно ви е, че не можех да позволя подобно поведение. В класната стая трябва да има една централна фигура, на която всички да се подчиняват, иначе настъпва хаос. Затова възложих костюмите на Барбара Гудман, която е…

— И не обсъдихте това с Пени?

— Разбирам ви. Това наистина беше грешка. Мислех да й кажа, но нещо непредвидено се появи, а след два дни вече бях забравила. Детето сигурно е било разстроено. Готова съм да поднеса извиненията си. Ще им бъде и един добър пример. Децата трябва да видят, че и възрастните грешат, но се извиняват. Искам обаче отново да подчертая, че ако Пени бе променила скиците както й казах, днес тя щеше да бъде автор на проекта.

— Госпожо Кейси.

За пръв път учителката погледна Сабрина.

— Госпожо Андерсън, това е дреболия, за която…

— Моля ви. Сега е мой ред да говоря — Тя изчака няколко безкрайни секунди. В очите й светеше решително пламъче. Трепереше от яд, но тонът й остана все така любезен: — Вие сте един диктатор, а диктаторите винаги имат ясни идеи за йерархията и мястото на всеки в нея. Ако в кукленото шоу участваха възрастни актьори, аз изобщо не бих поставила въпроса. Вие обаче го организирате с деца от шести клас, които още не знаят да се защитават, когато някой посяга на достойнството и независимостта им.

— Не можете да разговаряте така с мен, защото…

— Мога, защото благодарение на данъците, които плащам, вие имате заплата. В този смисъл вие сте мой служител и трябва да ме изслушвате. Като майка на Пени ще направя всичко, което е по силите ми, за да има тя високо мнение за себе си. Няма да позволя да бъде смазана и самочувствието й да стане жертва на комплексирани тирани като вас.

— Как смеете…

— Още не съм свършила. Предлагам ви избор. Мога веднага да преместя Пени в друго училище, като преди това обясня на директора какви са съображенията ми. Другият вариант е да оставя Пени във вашия клас, но само ако успеете да ме убедите, че отсега нататък ще съсредоточите енергията си да учите децата, а не да ги тероризирате.

Госпожа Кейси не отвърна. Един мускул на лицето й нервно подскачаше. Въпреки шева си Сабрина изпита нещо като жалост. Беше сигурна, че от госпожа Кейси има не едно и две оплаквания и настъпилото тягостно мълчание я убеждаваше, че предположението й е вярно. Главата на учителката леко потрепваше.

— Защо не поговорим за това на чаша кафе? Има ли в училището бюфет?

— Знаете, че има — вдигна погледа си госпожа Кейси. — Във фоайето. Нали миналата Коледа вие и други майки направихте кулинарната изложба там?

— Не съм забравила. Имах предвид някое по-уединено място.

— Никой няма да ни безпокои. — Учителката пое дълбоко дъх и продължи: — Госпожо Андерсън, преподавател съм вече трийсет години. Моята професия е всичко, което съм постигнала и което имам в живота си. Училището е моето семейство. Нищо друго си нямам. Вие, разбира се, не можете да ме разберете, защото не знаете какво значи да си съвсем сам на този свят. Всеки човек има нужда от нещо, в което да вярва. Аз вярвам в реда и в авторитета на учителя. Но същевременно винаги съм искала да бъда добра учителка. Ако се окаже, че не съм, значи напразно съм живяла.

Гневът на Сабрина бе изчезнал и на негово място бе останало единствено съжалението. „А аз в какво вярвам? — питаше се тя. — В себе си. Госпожа Кейси никога не е вярвала в себе си.“ Тя стана:

— Чаша кафе? Мисля, че имаме какво да си кажем.


Във вторник следобед Пени връхлетя вкъщи с радостен възглас и затанцува из стаята, после се хвърли на шията на Сабрина. Учителката отново й възложила да проектира костюмите за куклената пиеса, а Барбара Гудман щяла да й бъде помощничка.

— Какво каза Барбара за това? — усмихната попита леля й.

— О, тя е много щастлива, защото няма представа какви костюми да нарисува. Защо седиш до телефона, мамо?

— Опитвам се да се обадя на една жена, но тя не си е вкъщи.

— Ела тогава да видиш моите скици.

Сабрина тръгна след нея по стълбите. Никой не вдигаше телефона в Лондон. Нито Стефани, нито даже госпожа Търкъл. „Ще се обадя по-късно, от спалнята“ — реши тя.

— Днес чух невероятен разказ за жена си — започна по време на вечерята Гарт и я погледна въпросително. — От Вивиан Гудман.

„Вивиан не подозира нищо. Няма причини за паника!“ — помисли си и на свой ред го погледна учудено.

— Вчера отишла в училище, за да разговаря с учителката на дъщеря си. Възложила на детето някакъв проект, с който малката не можела да се справи и изпадала в паника, защото се срамувала да си признае. Там обаче заварила друга майка, която разговаряла със същата учителка за същия проект. Било страшно интересно. Защо не ми каза, че си нарекла госпожа Кейси „диктатор и тиранин“?

— Моля? Впрочем да… Изрекох го спонтанно, защото тя наистина се държи като диктатор.

— Не се извинявай. Вивиан често ми е споменавала, че госпожа Кейси тероризира децата. Ти си невероятна жена. Гордея се с тебе.

Сабрина се изчерви от удоволствие. „Нима мнението му означава толкова много за мен?“ запита се тя.

— Не знаех, че Барбара е дете на Вивиан — отвърна тя, за да отклони разговора от посещението й в училище.

— Така ли? Нали се срещнахте миналата година на празника на училището?

— Възможно е. Не помня.

„Изморих се да се преструвам. Няма пред кого да се отпусна, да бъда това, което съм. Само пред Стефани. Къде е отишла и защо госпожа Търкъл я няма?“

Телефонът иззвъня. „Стефани! Най-после!“ Тя се втурна към кухнята.

— Стефани? — чу тя гласа на майка си. — Току-що се върнахме във Вашингтон. Как сте? Как мина китайското приключение? Не мога да се свържа със Сабрина в Лондон и разчитам на тебе да ми разкажеш подробности.

Сабрина набързо описа господин Сю, бронзовата лампа и останалите експонати, с които той се гордееше.

„Що за човек съм аз? Как мога така хладнокръвно да лъжа собствената си майка? Нима и тя не разбира, че не съм Стефани?“

— Изглеждаш ми някак си изморена, Стефани. Всичко наред ли е при вас?

„Не споменавай за китката, защото като нищо ще пристигне. Дали и тогава ще успееш да я заблудиш?“

— Добре съм мамо, но имам много работа. Така е винаги, когато човек се върне след дълго пътуване.

— Сигурна ли си? Как живеете… с Гарт?

— Всичко е наред, мамо. Защо мислиш, че не е съвсем така?

— Не преминавай в отбрана. Последното ти писмо ни разтревожи.

— Всичко е наред, мамо. Мразя домакинската работа, но къщата си обичам.

— Това е нещо ново! — засмя се Лора.

— Само така изглежда. — Облада я безразсъдна смелост и тя изля всичко, без да се страхува да се разкрие. — Мразя да пера, но обичам да подреждам градината. Наех си домашна помощница. Ще идва два пъти месечно. През останалото време съм решила да оставя къщата да се разпадне на съставните си части. Не ме интересува.

— Стефани, не мога да те позная!

— Сигурно. Та докъде бях стигнала? А, да. Харесвам хората в Евънстън, университетските кръгове. Харесвам уюта на тази избеляла, олющена къща, обичам семейството си. Много е шумно понякога, но шумът значи живот, нали? Поддържа формата ми и не ми позволява да се оставя на течението.

— Стефани, да не би двамата с Гарт да сте станали наркомани?

— Майко!

— Не мога да повярвам, че тъкмо ти ми говориш така. Защо ми изброяваш целия този списък от неща, които харесваш и които не харесваш?

— Защото с теб мога да си поговоря човешки. Мислех, че ще ти бъде приятно да разбереш колко съм щастлива. И че двамата с Гарт няма да се развеждаме.

— Скъпа, не ми е хрумвало, че…

— Нима? А какво друго те разтревожи в писмото ми?