Джудит Майкл - Измами

Стефани и Макс Стайвесънт влязоха в бялата палатка в парка на Чилтън Хаус. Хванал ръката й над лакътя, той умело й проправяше път сред тълпата. Намериха две места близо до Никълъс и Александра точно когато водещият търга зае мястото си на подиума. Столовете бяха гъсто наредени и Стефани усещаше силната ръка на Макс, както и погледа му, който не се отделяше от нея. Тя отклони поглед към водещия, който вече произнасяше поздравителната си реч към гостите.

Търгът на Чилтън бе първото събитие на новия светски сезон. Триста кандидати от Великобритания и континента, всичките богати, любезни, облечени в туид, бяха насядали в четири редици пред трибуната. Едно от онези събития, които до този момент тя бе виждала само от лъскавите страници на списанията.

И Макс Стайвесънт. Срещна го неочаквано в градинката пред палатката, а ръката му постоянно й напомняше, че тази среща може би не е била случайна.

Водещият приключи разказа за историята на къщата, построена при царуването на кралица Ана и кратката биография на последния й собственик — известен художник, който бе починал, без да остави наследници.

— Откривам наддаването за къщата от двеста хиляди фунта — обяви високо той.

От единия край на залата се чуха гласове.

— Представители на местните жители — обясни наведен над нея Макс. — Разтревожени са, че ще търгът може да доведе нежелани съседи. Огромен проблем за едно селце от двеста жители.

— Край! — оповести водещият.

В залата се понесе шепот. Всички бяха изненадани, че наддаването приключи за по-малко от две минути на двеста и петнайсет хиляди фунта.

— Херцогът на Уексън — прошепна някой зад тях. — Купува я за майка си.

Местните жители си въздъхнаха с облекчение. Те тръгнаха към изхода, докато на трибуната се изкачваше водещият на „Кристи“.

— Сега цифрите ще започнат да се катерят нагоре — измърмори Макс. — Мебелировката и аксесоарите винаги вървят по-скъпо, отколкото самият имот. Ти за какво ще наддаваш?

— Майсенските вази — отвърна Стефани и се учуди на спокойствието в гласа си. Облечена във велурената пола на Сабрина, сако от туид и кашмирен пуловер, който галеше кожата й, тя се сля с обществото. Беше вече една от тях. Разгърна каталога. „Писалище в стил Луи XIV и салонна маса от епохата на Джордж III. Лорд и лейди Радисън искат шкаф от времето на регентството, но аз не съм сигурна, че ще успеем да го купим, защото те са склонни да платят за него не повече от триста и петдесет фунта.“

— Нима купуваш за Питър и Роуз? Да не са лазили на колене до галерията ти, или си решила да дадеш амнистия?

Стефани се намръщи. За какво говореше той? Нима Сабрина е била скарана с Питър и Роуз Радисън?

— Нетактичен въпрос. Хайде да променим темата — поправи се Макс. — Аз ще наддавам за три дървени статуетки, което означава, че двамата няма да бъдем съперници. Искам да ти кажа колко се радвам, че те срещнах днес.

Тя кимна, преструвайки се, че изучава каталога. Всъщност нямаше да дойде, ако вчера Никълъс не се беше обадил.

— Какъв търг? — глупаво бе запитала тя.

— Скъпа Сабрина! Чилтън! Нали с Амелия сте говорили за него, а от „Кристи“ ти изпратиха каталог? Трябва да дойдеш. Сам не бих имал смелост да се гмурна в дълбоките води на Уилтшир.

Тя се засмя. Слепият води глухия. Никога не беше ходила в Уилтшир.

— Разбира се, Никълъс — бе отвърнала тя.

Следобед, докато изучаваше прекрасните фотографии в каталога, изведнъж осъзна, че може да си позволи да участва в него. „Амбасадор“ притежаваше специална банкова сметка за търгове, а тя притежаваше „Амбасадор“! По време на дългия им разговор в понеделник Сабрина й каза, че може да разполага със сметката и да купува предмети за галерията. За пръв път Стефани можеше да участва в търг на антики и произведения на изкуството, вместо само да мечтае. Сестра й каза още, че може да се съветва с Брайън за всичко, което се отнася до галерията.

— Той не знае само едно — бе казала тя. — Не купувай нищо от дилър на име Рори Кар, или неговата фирма „Уестбридж Импортс“. Кажи и на Брайън. Те, изглежда, пробутват фалшификати. Стой далеч от тях, докато истината не се изясни. За всичко останало можеш да питаш Брайън.

— Имаш ли представа какво можем да купим от Чилтън?

Двамата разгледаха каталога и Брайън предложи майсенските вази, едно писалище в стил Луи XIV и една салонна масичка в стил Джордж III.

Тя взе дневника на сделките, сключени на търгове, и направи списък на максималните суми, които може да плати за експонати от същия вид, така че да остане печалба и за Сабрина. За пръв път от два дни, след като сестра й й съобщи за своята счупена китка, Стефани мислеше за нейния живот като за свой.

До късно през нощта изучаваше дневниците и счетоводните книги. Бизнесът й ставаше все по-ясен. Когато не разбираше нещо за даден вид експонати, вземаше някоя книга от библиотеката и четеше.

Към полунощ огледа кабинета и вдъхна дълбоко миризмата на фурнир, кадифе и брокат, смесен с аромата на карамфилите, които Брайън бе поставил сутринта на бюрото й. Четири седмици. „Амбасадор“, площад „Кадоган“, госпожа Търкъл. Старинният Лондон. Театри, ресторанти, срещи, прекрасното приятелство на Габриела и Александра. Свобода.

Вълшебната картина се замени със спомена за децата й. Обзе я чувство за вина. С какво право се развличаше тук? Та тя беше майка и съпруга! Как ли живеят? Защо не беше самотна без тях, защо не се тревожеше, защо не бързаше да се върне?

— Нямам избор — произнесе на глас тя. — Не мога да се върна точно сега, защото ще разруша всичко.

„А-ха, и затова си нещастна, нали“ — обади се едно иронично гласче в съзнанието й.

— Ни най-малко — предизвикателно му отвърна Стефани. — Децата ми липсват, но с тях е Сабрина, а това значи, че нищо няма да им липсва. Благодарение на една случайност имам възможност да живея четири седмици само за себе си и искам да ги запълня до последната минута. Защото друг такъв шанс няма да ми се предостави. Толкова ли е ужасно, че искам този шанс? Скоро ще се прибера вкъщи и отново ще стана предишната жена. Скоро, но не сега. Още не.

Във вторник даде списъка на покупките, които Сабрина бе направила в Китай.

— Отбелязаните трябва да се изложат в галерията, останалите да се изпратят на клиентите веднага щом пристигнат. Адресите са на обратната страница. И защо не мога да намеря плащанията за септември.

— О, милейди, книгата е на бюрото ми. Лейди Върнън изпрати чек онзи ден. — Той направи пауза, изчаквайки някаква реакция. Каква? Очевидно очакваше от нея да отговори нещо по този повод. Може би трябваше да изрази учудване? Коя точно беше лейди Върнън? Изглежда, тя нямаше навика да си плаща сметките навреме.

— Наистина ли? — предпазливо поде.

— Съвсем истина. Този път чакахме само шест месеца.

— Е, има подобрение.

— Значително. Последния път закъсня с осем месеца.

— Ако поживеем достатъчно дълго, Брайън, може би ще доживеем времето, когато лейди Върнън ще си плаща навреме.

Докато се смееха, в галерията влезе Роуз Радисън. Интересувала се от шкафа.

Докато следеше търга, Стефани мислеше дали не би могла да измъкне от Макс информация за отношенията на Сабрина със семейство Радисън, но се колебаеше. Сигурно е чувал нещо за това след връщането си от Ню Йорк. Но потайният му поглед и едва доловимата му усмивка, я накараха да се откаже. Имаше вид на човек, който може да измъкне много повече информация от въпроса й, отколкото да даде.

Търгът вървеше бързо и голяма част от експонатите бяха вече продадени. Стефани внимателно наблюдаваше наддаващите, особено Александра, която бе решила да дойде в последния момент. Тя наддаваше смело и с изисканост, без енергичните жестикулации на останалите. Стефани изведнъж разбра, че най-голямото изкуство при печелене на търгове е да останеш дискретен. Останалите не трябваше да знаят срещу кого наддават. Спомни си един разговор между Гарт и Нат Голднър за покера и се усмихна. Търгът на антики беше покер от висока класа.

Когато представиха писалището, водещият описа неговия произход, история и собствениците, които го бяха притежавали, и откри наддаването от хиляда и осемстотин фунта. Той огледа залата и когато погледът му срещна нейния, тя вдигна нагоре брадичка.

— Две хиляди! — обяви водещият. Стефани ликуваше. Той бе разбрал!

— Има ли други предложения? — попита присъстващите той. Безпристрастният му тон сякаш освободи лавина от наддавания. Цената растеше. В една кратка пауза той отново я погледна и тя леко докосна иглата на ревера си.

— Шест хиляди! — извика водещият и Стефани отново докосна иглата.

— Седем хиляди!

Сред присъстващите настъпи объркване. Включиха се още двама играчи.

— Осем хиляди — отбеляза човекът на подиума.

— Осем хиляди и петстотин.

Стефани се ядоса. Нима щеше да позволи да я победят още в първия й търг?

Водещият отново огледа залата. Когато стигна до нея, тя завъртя леко глава надясно, после отново го погледна.

— Девет хиляди — безпристрастно отбеляза той, но тя вече обръщаше глава наляво.

— Десет хиляди.

Той изчака няколко секунди. Ушите на Стефани шумяха. Беше ужасена от собствената си смелост.

— Продадено! — извика водещият. — На лейди Сабрина Лонгуърт за десет хиляди фунта.

Тълпата избухна в аплодисменти. Стефани не можеше да откъсне очи от водещия. Десет хиляди фунта! Заплатата, която получаваше за две години! Сабрина никога нямаше да й прости това безумие!

— Изключително, възхитително, лейди Лонгуърт! — обърна се към нея Макс. — Умело, дискретно и разумно! Не бих искал да играя срещу вас и на най-интересния търг.

— Трябваше да се сетя, че лейди Сабрина наддава за писалището. И друг път съм я виждал да наддава срещу себе си — обади се някой зад тях. — Така бързо разчиства пътя си от други съперници.

„Откъде съм могла да зная това? Защо го направих? Никога не съм имала представа как Сабрина наддава.“ — Тя потрепери.

— Ще обядвате ли с мен? — Макс се надигна от стола и двамата тръгнаха към изхода.

Стефани потърси с очи Никълъс и Александра, които се присъединиха към тях.

— Можем да обядваме заедно — предложи Никълъс. — Амелия ме изпрати с храна, достатъчна за цял Уилтшир.

Той извади кошница за пикник от багажника на колата си и четиримата седнаха на една от многобройните маси, подредени на моравата от организаторите, а Макс купи бира.

— Амелия много искаше да дойде — обясни Никълъс, докато четиримата опитваха пушената пуйка на жена му, — но трябваше да остане в магазина. Никога не съм предполагал, че от нея може да излезе толкова опитен и запален търговец на антики. Сабрина, скъпа, от доста време една идея ми се върти в главата. Какво ще кажеш да станем съдружници? Особено след като Амелия ме измести от галерията. О, не исках да се изразя така грубо, но тя наистина се справя чудесно и за мен няма много работа. Твърде стар съм, или може би твърде задоволен материално, за да започвам нов бизнес. Хрумна ми, че можем да си сътрудничим. Ти ще се занимаваш със своя вътрешен дизайн, а аз ще движа „Блекфорд и Амбасадор“.