В сумрака на колата тя въздъхна и отпусна глава на облегалката.

— Какво става с твоя магазин? — попита той и потегли към центъра на града.

— Всичко е наред — отвърна с безразличие Стефани.

— А твоите приятели от вестника?

— Какво имаш предвид? — Въпросът му я изведе от замечтаното настроение и тя застана нащрек.

— Още ли не са публикували онази статия?

— Не. Отложиха я с два месеца.

— Прекрасно. Докато Оливия Чейсън открие, че нейният майсенски щъркел е фалшив, аз може би ще успея да ти помогна — засмя се той.


— Не — бързо отвърна тя. Трябваше да запомни добре тази нова информация и добре да я обмисли. После реши да смекчи отговора си заради прекрасната вечер, която й бе подарил. — Засега не е нужно. Може би след няколко седмици.

— Когато се почувстваш готова, моя Сабрина. Но не отлагай твърде дълго. Единственото, което ме интересува, е твоето благополучие.

— Благодаря — искрено отвърна тя. Как можеше Сабрина да изпусне такъв мъж?

Колата минаваше по съвсем непознати улици. Явно Антонио я отвеждаше вкъщи по друг маршрут, но нямаше как да попита, без да събуди подозренията му. Тъкмо обмисляше как да му каже да не я търси няколко дни, щом стигнат до площад «Кадоган», когато колата зави по някаква алея и спря пред висока жилищна сграда. Униформен портиер отвори вратата на шофьора.

— Закарай колата в гаража. — Антонио му подаде ключа и се обърна към нея.

— Да, сър — отвърна чинно портиерът.

Стефани не можеше да помръдне. Той я водеше в апартамента си. В леглото си. Как не се досети? Разбира се, не бе помислила за това, защото не беше Сабрина, не беше негова любовница. Стефани Андерсън никога не спала с друг мъж, освен със съпруга си.

— Сабрина? — нетърпеливо я подкани Антонио.

— Мислех, че ще ме изпратиш до дома. — Чувстваше се като глупачка. Портиерът все още стоеше и чакаше с протегната ръка да й помогне да слезе.

Антонио мина пред портиера и я сграбчи за ръката, сякаш бе готов насила да я свали от колата.

— Ти видя много добре накъде тръгнах и не ме спря — вбесен отвърна той. Защо е нужно да играеш подобни игри?

— Не е игра. — Стефани трепереше от гняв заради своята глупост. — Не съм длъжна да следя пътя, по който минаваш. Не допусках, че ще ме отведеш у дома си, без дори да ме попиташ искам ли! — Замълча, смутена от интереса, с който портиерът наблюдаваше сцената. — Защо не се разходим отсреща в парка?

— Карамба! Остави колата на алеята! — извика през рамо Антонио, докато я водеше през улицата, като все така стискаше здраво ръката й над лакътя.

Още щом влязоха в парка, тя освободи ръката си.

— Никога вече не прави така. Не това очаквам от жената, която ще стане моя съпруга. Ние имаме уговорка…

— Единствената ни уговорка е да не се виждаме един месец, за да мога добре да обмисля всичко. Ти се върна по-рано и аз само се съгласих да изляза с тебе. Нищо повече!

— Но ти носиш моите бижута, ти се усмихваше, беше сърдечна, деликатна, сладка! Беше доволна от вечерята, от това, че си с мене. Не ми ли каза преди малко, че искаш да те извадя от ужасната каша, в която си се забъркала заради твоето магазинче?

— Магазинче? — Стефани спря и се обърна към него. — Каква каша? Ти се държиш ужасно грубо! — Тя слушаше с интерес собствения си глас. Ами ако Сабрина реши, че няма да скъса с Антонио, и не напише писмото? Ако даже реши да се омъжи за него? Уви, не можеше да потисне обзелия я гняв. Стефани и Сабрина бяха обидени и възмутени. Сестра й нямаше да се омъжи за него, а тя щеше да му обясни защо. — Ти се държиш с мен като с дете. Няма да ти позволя това. Винаги постъпвам така, както намеря за добре. Никой не може да ми налага своите разбирания и мнения.

— Моя Сабрина! Не ти натрапвам нищо. Искам единствено да се грижа за теб…

— По свой начин. Когато и както решиш ти.

— Защо не? Глупаво момиче, нима можеш да се оправяш сама в този свят? Нямаше да имаш проблеми в твоето… в онзи твой магазин, ако аз управлявах бизнеса ти. Сега те грози опасност. Можеш да загубиш всичко. Аз ти предлагам сигурност, положение, богатство. А ти ми изтъкваш глупавите си идеи за независимост.

— Антонио, моля те, отведи ме у дома.

— Какво означава това?

— Че тези глупави идеи за независимост означават за мен твърде много. Няма да се откажа от тях.

— Няма ли да се омъжиш за мен?

— Не.

— Ще станеш моя съпруга! Не бих чакал толкова месеци, ако не бях сигурен в това.

— Ще ме изпратиш ли, или да взема такси?

— Ще ти се обадя утре.

— Няма да бъда вкъщи.

— Ще бъдеш! При това спокойна и разумна.

«Слава Богу, че госпожа Търкъл ще бъде у дома и ще отговаря на телефона — мислеше Стефани, докато колата завиваше към площад „Кадоган“. — Този уикенд няма да бъда в Лондон, а до другата седмица писмото на Сабрина ще пристигне и ще сложи край на тази история веднъж завинаги.»

Въпреки това някакво чувство за вина я накара да позвъни на сестра си още същата вечер. Връзката беше лоша и двете не успяха да си кажат почти нищо. «Не се безпокой за Антонио» — бе отвърнала Сабрина.

В неделя сутринта тя тръгна за лятната къща на Оливия Чейсън объркана и смутена.

Домакинята, която виждаше за пръв път, й подейства като противоотрова със своята проницателност и жив, макар и на моменти хаплив език.

— Без Антонио? — повдигна вежди тя.

— Засега без него — отвърна Стефани.

— Знаех си, че тази история един ден ще свърши. Този мъж е прекалено властен. Наблюдавала съм и други като него, които сами са се издигнали от нищото. Всички те имат желание да прекроят хората около себе си по свой собствен модел. Мъжете, родени в богати семейства, рядко страдат от този синдром.

— Така ли? — засмя се Стефани.

— Разбира се. Израсналите сред разкош са толкова отегчени, че само грандиозни проекти, например спасяването на света от разни бедствия, може да ги задоволи. Погледни клана Рокфелер, скъпа. О, Боже, трябва да посрещна семейство Радисън. Защо ли ги каня, след като не мога да понасям Роуз?

— Може би защото една бодлива роза прави останалите цветя във вазата ви по-привлекателни?

Оливия се засмя. Гостите извърнаха глави и като по команда се усмихнаха на Стефани.

— Ти си истинска скъпоценност, Сабрина. Без теб животът ни би бил скучен. Искам по време на обяда да седнеш от дясната ми страна.

— Разбира се! — отвърна тя и по погледа й разбра, че поканата й е нещо рядко и изключително. — Ще бъде чест за мен — добави.

Лятната къща на рода Чейсън в графство Кент имаше големи квадратни стаи и високи прозорци, които гледаха към градините и малкото езеро. Салонът, в който лорд и лейди Чейсън посрещаха гости преди вечерята, бе известен със своите стенописи и полилеи. Една година преди това Сабрина бе обзавела салона по свой проект. Бе боядисала столовете в кремав цвят, а меката мебел бе претапицирана в млечно зелено кадифе. Паркетът бе лакиран в тъмен, дъбов оттенък и отразяваше светлината на полилеите толкова силно, че гостите сякаш плуваха в пространството между пода и тавана. Дълъг, блестящ скрин съхраняваше порцелановата колекция на домакините. На отделна висока поставка пред огледало с подходяща форма бе сложен прекрасен щъркел от бял майсенски порцелан.

Стефани тръгна към него, като от време на време спираше да размени поздрави с гостите. Чувстваше се спокойна, сякаш вече бе станала част от обществото, което я заобикаляше. Бе получила и писмо от сестра си. «Всичко е наред — пишеше Сабрина. — Аз съм толкова ожулена и натъртена, че едва се движа, и единственото, което мога да правя в леглото, е да спя по цели дни.»

Стефани си представи как сестра й, облечена в джинси и тениска, готви вечеря на семейството й, как пази нейното семейно гнездо, за да може тя да се върне в него сякаш нищо не е било. После дискретно се огледа и за кой ли път се възхити на разкошната рокля на сестра си от бял кашмир с тънки сребърни нишки. «Дължа й толкова много. Дължа й всичко» — помисли Стефани.

Взе в ръце бялата порцеланова фигура и прокара пръсти по блестящата бяла повърхност. «Оливия не знае, че майсенският щъркел е фалшив» — бе казал Антонио, а Мишел преди него бе споменал за някакви фалшификати. И за лейди Оливия Чейсън и «как да вземеш обратно щъркела». Сабрина я беше предупредила да не купува от някой си Рори Кар, защото като че ли пробутвал фалшификати.

Обзе я странно въодушевление. Сабрина е купила този щъркел от Рори Кар и го е продала на Оливия Чейсън. Дали беше същият? Огледа фигурата още веднъж. Без съмнение майсенски порцелан, произведен вероятно от Кандлер. Тя обърна щъркела, за да види печата. Точно така! Великолепна фигура. Крилата му бяха изваяни така, сякаш потрепваха при докосване. Нищо чудно, че дори сестра й е била подведена.

«Все още имаш време да си вземеш обратно щъркела» — бе казал Антонио Тя можеше да направи това заради сестра си, но как? Не можеше да го поиска обратно от Оливия. Само Сабрина можеше да вземе такова решение. Не можеше да каже, че трябва да го реставрира, защото фигурата явно нямаше нужда от реставрация. Нямаше и как да го открадне. Беше твърде голям, а и залата беше пълна с хора. Трябваше да измисли нещо до вечерта…

— Сабрина, скъпа, толкова се радвам да те видя! Стефани подскочи. Роуз Радисън бе застанала зад нея и говореше направо в ухото й.

— Когато онзи ден ми каза за шкафа, бях толкова изненадана, че не успях да ти благодаря както трябва. Вече зная, че онази глупава клюка не е вярна.

— Каква клюка?

— Че ти не можеш да ни понасяш.

— Което е странно, защото моята малка женичка излъчва в пространството само обич и симпатии — намеси се русоляв мъж.

— Нали, любов моя?

— Питър се смята за интересен — изсъска малката женичка.

— И тъй, тя се чуди защо я избягваш — обърна се той към Стефани. — Дали още не си забравила онзи подслушан разговор на приема у Андреа Върнън преди четири години, когато Роуз се опита да опетни доброто ти име.

— Подслушан? — спокойно го погледна Стефани.

— Питър, ти си толкова безотговорен! — изписка жена му. — Мила Сабрина, никога не бихме и помислили, че си способна да подслушваш разговорите на другите. Вярно, твоята приятелка Александра неотдавна спомена, че си била наблизо. Аз тогава говорех колко съжалявам, че вие с Дентън…

— Нека ти припомня. Ти казваше, че се е омъжила за Дентън по сметка — обърна се към нея Питър Радисън. — Но Сабрина, разбира се, едва ли ще помни такава дреболия, нали, мила Роуз?

— Защото Сабрина е жена с обноски, Питър — опъна шия жена му, — и твоята грубост й е чужда. Ако е вярвала на тази глупост, нямаше да действа така решително за мен на търга. Впрочем ти сама ли го направи?

Стефани не скри учудването си. Сестра й никога не беше споменавала за тази история с Радисънови. Трябва да е изживяла ужасни моменти. И защо сега, докато говореше за търга, гласът на Роуз потрепваше от ярост?

— Впрочем дали съм направила какво? — повтори въпроса тя.

— Как успя да го спечелиш на тази невероятна цена? Ти си цяло чудо!

Стефани в миг разбра. Роуз бе поискала от нея да купи антиката с надеждата, че ще загуби наддаването. Обзе я желание с един удар да отмъсти и за себе си, и за сестра си.

— Исках да ти спестя мъката, която бих ти причинила с провала си.

— Директно в целта! — разсмя се гръмогласно Питър Радисън. — Роуз, боя се, че този път те уцелиха точно.

Жена му сякаш не го чу. Тя гледаше с нарастваща възбуда спокойната усмивка на Стефани.

— За аутсайдер, какъвто си, винаги си била прекалено арогантна… — изсъска госпожа Радисън.

В този момент една мисъл хрумна на Стефани. Вече знаеше какво трябва да прави по-нататък.

— Моля? — попита тихо тя. — Не разбрах добре…

— Казах, че си аутсайдер. — Тя приближи с една крачка и Стефани отстъпи към поставката на щъркела, който все още държеше в ръка. — И ако си въобразяваш, че можеш да заблудиш някого…

— О! — Стефани се подхлъзна на паркета и за да запази равновесие, с неволен жест удари поставката. Порцелановата фигура излетя от ръката й и се разби на парчета.

— Боже Господи! — извика Роуз.

Стефани погледна спокойно парчетата и се наведе да разтрие глезена си. Гостите ги наобиколиха. Питър Радисън отстъпи на няколко крачки от жена си. Отнякъде се появиха двама прислужници с метли и започнаха да събират парчетата.

— Ужасно съжалявам — обърна се към домакинята Стефани. — Не разбрах как се случи. Станала съм непохватна.

— Ти беше в отбрана, скъпа моя. Ако не беше отстъпила назад, Роуз щеше да те погълне цялата.

— Та ние само разговаряхме — процеди през устни госпожа Радисън. — Ако обаче аз трябва да нося отговорност за превъзбудата на лейди Лонгуърт, изпратете ми сметката за… каквото беше там. Някаква птица, струва ми се.

— Оливия — спокойно каза Стефани, — аз ще заменя щъркела с друг подобен, също майсенски.