— Няма да ти позволя, скъпа моя. Ние плащаме такива застраховки, че можем спокойно да откупим Британските острови, ако някой рече да ги загуби. Непременно ми намери друг, ако можеш, а аз ще покрия разходите. Как е глезенът ти? Да извикам ли доктор?

— Благодаря ти. Не е нужно.

— Оливия, Роуз не се чувства добре — подхвърли безгрижно Питър Радисън. — Нали знаеш нейните чести мигрени? Ще я отведа вкъщи. Надявам се да ни простиш. Ако видя, че може да се оправи без мен, ще се върна сам.

— Както обичаш — отвърна с безразличие лейди Чейсън — ще ви изпратя. Сабрина, седни на дивана и си почини.

Стефани седеше на дивана и разсеяно слушаше разговорите на околните. Прислужниците напуснаха залата с остатъците от майсенския щъркел. «Станала съм професионален измамник» — помисли тя.


В живота на сестра й нямаше никакъв режим. «Амбасадор» бе центърът на нейния бизнес и светски живот, но самата Сабрина малко се задържаше там. Брайън се грижеше за всичко и оставяше лейди Лонгуърт да разделя времето си между търгове, благотворителни събития, оглед на къщи на клиенти, неделни пътешествия с яхти, или ако желае, да работи в галерията. Стефани не можеше да забрави навика да поглежда часовника си по няколко пъти на ден. Бе свикнала постоянно да бърза — да се върне вкъщи навреме, да приготви вечерята навреме, да пазарува, преди магазинът да е затворил. В началото й беше трудно да живее без график. Единствената дата на календара, за която трябваше да мисли, бе втората рентгенова снимка на Сабрина, насрочена за след три седмици.

В понеделник, на първи октомври, започна да прави планове за проекта на Макс още щом отвори очи. Трябваше да се срещне с шефа на строителната фирма, която бе наета за ремонта. Следобед трябваше да отиде с Макс до склада и да види мебелите. Ако всичко вървеше по график, до две седмици можеше да започне обзавеждането на горните етажи.

Двамата със строителния техник обиколиха къщата и нанесоха някои подробности върху скиците, които тя бе изготвила. Всеки ден й носеше по една осъществена идея. Вече бе успяла да възстанови равновесието между площта на стените и прозорците, така че цялата къща се изпълни със светлина. Усещаше, че никога през живота си не е била по-щастлива.

— Пълно щастие — прочете мислите й Макс, докато пътуваха към склада. — Винаги ли си толкова щастлива, когато започваш нов проект, или този е по-специален?

— Винаги.

— Разочарован съм.

— Но не и учуден, предполагам — засмя се тя. Присъствието му й доставяше удоволствие. Сред познатите на Сабрина Макс се отличаваше с дискретност и чар. Бе потаен и същевременно вдъхваше доверие и сигурност. «Между нас не може да има нищо лично» — мислеше Стефани.

Вървяха по пътеката между огромни клетки, препълнени с мебели и аксесоари от различни епохи и стилове.

— Да не си обрал някой музей? — попита безгрижно тя, за да прикрие възхищението си.

— Десетина. — Той вдигна поглед от списъка, който държеше в ръка. — Виждаш ли нещо, което би искала да използваш?

— Не се шегувай, Макс. Те са възхитителни. Имаш повече, отколкото бихме могли да използваме за обзавеждането дори на къща, голяма като твоята.

— Това е добре. А сега, моля те да ме извиниш, Сабрина. Трябва да тръгвам. Ще те оставя да избереш каквото ти трябва. Шофьорът ми ще те вземе след половин час. Ще те чака колкото е необходимо, така че ще можеш спокойно да разгледаш всичко.

— Аз ще остана тук поне още няколко часа. Защо е нужно шофьорът ти да ме чака?

— Плащам му, за да стои отвън и да чака. Ще вечеряш ли с мен в четвъртък?

— Да.

— До четвъртък тогава. — Леко целуна върха на пръстите й и се отдалечи.


Огромната колекция на Макс развихри въображението й. Представяше си как ще изглежда всяка стая от неговия просторен дом. «Трябва да го видя завършен. Не бих могла да си тръгна нито ден преди това!» — мислеше тя, докато нанасяше записки по скиците.

Учудваха я безбройните познанства на Макс. С един телефонен разговор той уреждаше доставки на теракота, фаянс, паркет, тапети от всички краища на Великобритания и чужбина.

— Има ли на света човек, когото не познаваш? — попита го тя един следобед.

— Не познавам теб. Все още.

В петък се отби в «Амбасадор», за да прегледа пощата и да размисли върху вечерята с Макс от предишната вечер. Беше обикновена вечеря между приятели. «Изглежда, без да усетя, съм възстановила познанията си по фехтовка» — реши с усмивка тя, но камбанката на входа я откъсна от спомена за прекараната вечер. Стефани надникна през прозореца. В галерията бе влязъл елегантният мъж, когото бе срещнала на търга в Чилтън. Само че сега не изглеждаше толкова елегантен.

— Милейди! — Той протегна ръка. Строгият поглед, с който непознатият сякаш я изучаваше, я смути. — Донесъл съм ви нещо много специално.

С драматичен жест отвори куфарчето си и извади оттам доста голям пакет. После внимателно свали хартията и го сложи на бюрото й. Порцелановата композиция представляваше облегната Венера, наблюдаваща малък Купидон с прибрани криле, свел поглед към колчан стрели. Розовият опален оттенък на порцелана й беше познат. «Краят на седемнайсети век. „Роз Помпадур“. Дали не беше работа на Север? Безбожно скъп» — пресмяташе наум тя.

Непознатият не сваляше поглед от лицето й.

— Много добре — отвърна с безразличие Стефани и зарея поглед към улицата.

— Милейди! — с укор поде непознатият. — Та това нещо изумително! Продадено е без никакъв шум в Германия миналата седмица. Едни приятели ме предупредиха, че продажбата му е вероятна и още щом го видях, веднага си помислих за вас.

«Не го купувай!» Стефани наведе глава встрани. Какво й подсказа тази мисъл? Брокерът намести очилата си — дребен жест, издаващ нервността му.

— Не сме обсъждали цената, милейди, но вие си давате сметка за стойността му. — Тя бавно премести поглед от прозореца към лицето му и непознатият се закашля. — Може би е нужно да помислите. Ако желаете, ще го оставя, за да го разгледате и проучите. — Стефани продължаваше да го гледа, без да казва нищо, и господинът преглътна няколко пъти. — Разбрах, че сте преживели тъжен инцидент в дома на лейди Чейсън. Странно съвпадение. Счупили сте неволно антика, която самата вие сте й продали…

Изведнъж Стефани разбра кой беше непознатият. Рори Кар, разбира се! Беше дошъл да разбере нещо повече за щъркела, дали наистина е било инцидент!

— Господин Кар. — Замълча, за да види реакцията му. «Ти си продал на Сабрина фалшивият щъркел!»

— Милейди?

— В момента нямам нужда от порцелан. Съжалявам, не мога да купя това, което предлагате, въпреки огромната му стойност.

— Изненадан съм, милейди. От толкова години работим заедно!

— Вярно е — отсече тя. — Но донесох достатъчно порцелан от Китай и засега не възнамерявам да купувам още. А сега моля да ме извините…

— Може би след няколко дни ще промените решението си. Ще ви се обадя…

— Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная, господин Кар.

Това може би беше малко прибързано, мислеше тя, но не се сдържа. Този човек бе подвел Сабрина. Сега, когато проблемът с неговия фалшив щъркел бе решен, нямаше смисъл да си губи времето с него.

— Ще задържа тази прекрасна Венера още няколко дни и ще ви се обадя отново.

— Няма смисъл. Ако реша да купя нещо от вас, ще ви уведомя по телефона.

Още щом Кар напусна, тя се затвори в кабинета и позвъни на Сабрина. Никой не вдигна телефона в Евънстън. «Отишла е до хлебарницата. Или до химическото чистене. Или работи в градината. Впрочем дали вече ходи на работа? Не помня дали не спомена нещо за това миналата седмица. За какво говорихме тогава?» Затвори очи и започна да си представя последователно къщата, входната врата, всекидневната. Ето и новата лампа, която имаше намерение да поправи, преди да тръгне за Китай. Кухнята… новата поставка за съдове на мивката. Какво бе това до нея? О, домашният комбайн, който е получила за рождения си ден! Сабрина й каза за него… Горе в спалнята. Покривката на леглото, тапетите на ивици. Не, тапети на ивици имаше тук, на площад «Кадоган», син килими… В представите й двете спални се сливаха в една обща, неясна картина. «Нима забравям дома си в Евънстън? Само това не трябва да се случва! Не трябва да губя връзката с единственото реално нещо, което имам на този свят.»

— Къде е моят дом? — произнесе на глас тя.

— Милейди? — На вратата бе застанал Брайън. Стефани се сепна и прогони смущаващите я мисли.

— Брайън, току-що обясних на Рори Кар, че известно време няма да купуваме от него. Моля те отбележи си това. Имам съмнения относно неговата почтеност.

— В какъв смисъл, милейди?

— Възможно е да продава фалшификати. Докато не разберем истината, ще избягваме всякакви връзки с него.

Събра скиците и рисунките от бюрото и тръгна към дома на Макс.

Същата нощ по телефона се обади Габриела. Двамата с Брукс имали проблеми, разплакана обясни тя. В следващите дни й звънеше всяка вечер. Стефани слушаше с часове разкази за разменени обиди, скандали и страхове.

— Променил се е — хлипаше в слушалката французойката една седмица по-късно. — Студен й подозрителен. Следи ме… ако пиша писмо, той наднича зад рамото ми да види до кого е. Ако говоря по телефона, иска да знае с кого. В последните дни започна да ходи в офиса си и през нощта! И сега е там. Сигурна съм, защото преди малко позвъних и…

— Говорила ли си с него за това?

— Няма да ми каже. Той изобщо избягва да разговаря с мен. Връща се вкъщи много късно, когато вече съм си легнала. Не мога да го чакам по цели нощи. Не искам, защото дори и да го дочакам, той си ляга, без да ми каже и дума… Само с един поглед ме кара да се чувствам виновна, без да зная за какво. Предпочитам да спя, отколкото да преживявам това всяка вечер. А на сутринта, когато се събудя, вече е излязъл.

«Колко познато! — помисли Стефани. — Да живееш с някого, който сякаш не те забелязва.»

— Не зная какво да правя. — Габриела се разхълца като уплашено и объркано дете.

«Сякаш слушам Пени» — помисли Стефани. Обзе я огромно желание да защити и да помогне на нещастната жена.

— Искаш ли да дойда при тебе тази нощ? — Стефани погледна часовника. Минаваше полунощ. Току-що се беше върнала от третата за тази седмица вечеря с Макс.

— Недей. Ако Брукс случайно си дойде и те завари тук, ще разбере, че съм ти казала за нас. Благодаря ти, Сабрина. Не зная какво бих правила без тебе. Ще ти се обадя утре.

На следващия ден обаче, вместо да се обади по телефона, Габриела позвъни на входната врата.

— Той ми каза да напусна! Казва, че съм го шпионирала, че съм продала тайните на «Уестърмарк» за новата козметична серия на някаква конкурентна фирма. Не помня коя беше… — Тя се разплака още щом Стефани я прегърна.

Двете седнаха на дивана. Стефани я държеше в прегръдките си и чувстваше как сълзите на Габи мокрят гърдите й. Тя притисна бузата си о черните й къдрици.

— Не плачи, Пени, недей! — прошепна и в същия миг се вцепени. Слава Богу, Габриела не беше чула нищо.

— Не плачи, Габи, успокой се! — продължи тя. — Ще разберем какво всъщност се е случило. — Обзе я неистово желание да прегърне дъщеря си. Сълзи опариха очите, но ги преглътна. — Спомни си с кого си говорила за «Уестърмарк Козметикс». Все едно с кого. Споменавала ли си и една дума?

— Не съм. Кълна се. Аз не зная нищо за фирмата и производството й. Повярвай ми, дори и не мисля за тях, освен когато се гримирам. Стефани, аз дори не мога да посоча разликите между нейните продукти и тези на останалите фирми. «Уестърмарк», «Реатон», «Есте Лаудер» — всичките си приличат. О, моля те, не казвай на Брукс за това.

— Взела ли си някакви дрехи? — Стефани прикри усмивката си. Габриела поклати отрицателно глава. — Е, добре, значи трябва да отидем до Брукс и да ти вземем дрехите.

— Не мога! Не и преди той да ми се обади. Как мислиш, дали ще ми позвъни?

— Ако не се обади, аз ще му позвъня — решително заяви тя. В този момент телефонът иззвъня. Беше Александра.

— Поканиха ме на вечеря сред разкоша на някакъв изумителен, но за мен кой знае защо все още неизвестен ресторант в Сохо. Италиански! Налага се да го украся допълнително с присъствието си, защото им трябвала дама от висшето общество «да повлече крак», за да започнат да го посещават и себеподобните й.

— Не е най-изисканата покана, за която съм чувала. Често ли те молят за такива услуги?

— Скъпа, добре ли си?

— Разбира се. Защо?

— Или си болна, или… По дяволите, да не си с някого в леглото? Та ние с тебе открай време получаваме подобни покани! Защо сега си толкова възмутена?

— Ами… по-късно ще ти обясня.

— А-ха, значи все пак има нещо. Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Приех поканата, защото собственикът веднъж ми направи услуга.

— Как се казва ресторантът?

— «Ил Коучо Оро». Дали не означава «Златният коч»?