Джудит Майкл - Измами

Сабрина се размърда и отвори очи. Шести октомври, спомни си в полусън тя. Гарт заминава за Калифорния. После леко надигна глава от възглавницата и разбра, че едва се зазорява. В предутринната светлина прозорците изглеждаха бисерносиви. Навън, в клоните на явора пееше славей. Усети пръстите си, преплетени с пръстите на Гарт, и нощта отново се втурна в сумрачната спалня. Устните му шепнат нещо, докато целуват гърдите й, тялото му я притиска, нейния спонтанен отклик. Не, не е било сън. То се случи само преди няколко часа. Защото тя го позволи. „Не, не! Не можех да направя нищо…“

В съня си Гарт неволно стисна ръката й. Сабрина усети топлината, която течеше между двамата и изведнъж разбра колко различен може да бъде светът, ако някой държи ръката ти, докато спиш. Обзе я страх. „Дръпни си ръката! Веднага! Твоят свят е друг. Твоят свят не се е променил с нищо.“ Но сънят я избави от тази безпощадна мисъл и тя отново се унесе. Когато се събуди отново, слънцето светеше в прозорците, а Гарт го нямаше.

Надигна се и огледа спалнята. Куфарът му стоеше на стола, подреден, но все още отворен. „Трябва да стана и да му помогна — помисли тя, но мисълта да го погледне в очите я изплаши. — Стефани, моля те, прости ми! Не исках това да се случи. Моля те, разбери ме!“ В този момент я връхлетя споменът за помитащото всичко щастие да го усеща в себе си и внезапното чувство на загуба и вина, което последва, след като телата им се разединиха.

„Никога няма да узная какво сме могли да имаме двамата с него… Нямам право да мечтая за това.“

Засрамена, отново затвори очи. Не можеше да отрича повече, че е искала да се люби с него. И не разбираше дали тъкмо това не беше причината, която го накара миналата нощ, за пръв път да я потърси вече не с въпрос, а с увереността на съпруг.

Все едно, той нямаше да чака безкрайно. „Двете със Стефани бяхме глупави да си въобразяваме, че този момент може да се отлага неопределено дълго. Рискът съществуваше от първия ден. Накрая аз не издържах.“

Тя чу тихите му стъпки по стълбата и веднага се престори на заспала. Гарт се наведе над нея, целуна я, после взе куфара и излезе.

„Замина! — Внезапно чувство на лекота и радост я грабна и я понесе на крилете си. — Това, което стана миналата нощ е само случайност. Инцидент! То нямаше никакво значете. Само мигновен отклик, и нищо повече. Лъжа! Ти го желаеше и не от вчера, нали? Твоите ръце го прегръщаха и твоята ръка държеше неговата през цялата нощ. Не, това беше само епизод, бях изморена и нямах сили да го отблъсна. Нали тъкмо в това беше целият риск… Стефани няма за какво да се тревожи. Аз мога лесно да забравя това, което изпитах, а Гарт мисли, че е била тя. Аз съм тук за броени дни. След това ще се махна завинаги. Не съм намесена по никакъв друг начин. Не участвам!“

Сабрина стана, но не посмя да се погледне в огледалото. „Няма да позволя това да се случи втори път! Гарт ще отсъства цяла седмица.“

Линда Талвия й се обади да я покани с децата на вечеря.

— Не тази седмица. Може би през уикенда — отвърна Сабрина.

— Познато чувство — засмя се другата жена. — Когато Марти отива в командировка, аз съм на седмото небе. Цялата къща и всичкото ми свободно време са само мои! Рай!

„Аз имах всичко това в Лондон. Нали от него исках толкова много да избягам!“ — мислеше Сабрина, докато я слушаше.

— Много искам да те видя и да поговоря с теб.

— Какво ще кажеш да дойда още днес с децата?

— О, Стефани! Не зная какво бих правила без теб! Ще те чакам в четири и половина. Марти ще се върне около шест, така че ще можем да си поговорим преди вечерята.

Следобед тя излезе на покупки и взе децата със себе си. Отдавна отлагаше, защото мислеше, че Стефани ще се върне вкъщи след броени дни, но обувките на Клиф направо се разпадаха, а Пени отдавна хленчеше, че всички момичета в училище имат нещо, което тя наричаше джинси „Бийн“, само тя нямала и била готова да умре за един чифт. Накрая Сабрина нямаше поводи за отлагане. „За нищо вече не мога да измисля претекст. Дали да не си счупя и другата китка?“

В обувния магазин продавачът взе мярка на Клиф и след малко се върна натоварен с кутии. Клиф започна да ги пробва и постоянно поглеждаше към нея. Какво чакаше?

— Кои според теб са най-удобни? И кои харесваш? — попита нетърпеливо тя.

Той се поколеба и вдигна една тежка, масивна обувка.

— Не са ли твърде тежки? Ще ти бъде горещо, ако цял ден стоиш с тях в училище.

Момчето поклати отрицателно глава.

— Добре — отвърна Сабрина. — Хайде да тръгваме към магазина за джинси.

— Мамо! — извика Клиф. — Наистина ли ще ми купиш тези? „Сега пък какво направих? Явно Стефани би отказала. — Тя вдигна едната обувка и се престори, че я оглежда. Бяха по-подходящи за планина, отколкото за училище. — Дали просто не са твърде скъпи? Нямам представа за цените на детските обувки.“

— Щом ти харесват, твои са. Реших, че вече ще купуваме само най-здравото и най-качественото. Ще ги пазиш, нали?

Докато тя плащаше, Клиф с възторжено изражение ги нахлузи на краката си.

Когато излязоха, той забави крачка.

— Мамо… благодаря ти много! — И хукна към игрището.

На стълбите на съседния магазин двете с Пени срещнаха Вивиан Гудман с Барбара.

— Тръгнали сме да търсим нещо, което трябва да се казва джинси „Бийн“ — изохка с усмивка Вивиан.

— Изглежда, Джефри Бийн е омагьосал всички шести класове — отвърна Сабрина.

— Мамо, искам да тръгна с Барбара.

— Защо двете не обиколите щандовете, докато ние с Вивиан си поговорим на чаша кафе? Ето пари, но купи само един чифт.

Пени я гледаше с широко отворени очи. Вивиан също я наблюдаваше с интерес.

— Изглежда, изоставам от времето — усмихна се тя. — Досега не съм позволявала на Барбара да си купува сама дрехи.

— Днес реших да рискувам, но ти не бива да се влияеш от мен.

— Защо не? Твоят метод ми харесва. Хайде да пием кафе.

— Отсреща има един антикварен магазин, който искам отдавна да разгледам. Там имат кафе. Имаш ли нещо против да се отбием?

— С удоволствие. Гарт ми е казвал, че обичаш антики.

Беше малка галерия, наречена „Колекции“, свряна между магазин за луксозни куфари и сладкарница за домашно приготвени пасти. „Местоположението е добре подбрано и собственичката си знае бизнеса“ — мислеше Сабрина. Вътре десетина ориенталски килимчета покриваха пода на квадратното помещение, претъпкано с мебели.

Вивиан докосна една нощна лампа от оловно стъкло във формата на лале.

— Кой ли днес може да си позволи лампа „Тифани“? — зачуди се тя.

— Това не е „Тифани“, а „Бохемия“. Те са били много добри имитатори на „Тифани“. Ако аз трябваше да я продавам, бих й сложила цена около петдесет-шейсет долара.

— А аз за колко я продавам? — обади се зад тях женски глас и двете се обърнаха. Видяха дребна, елегантна жена с къса прошарена коса, сресана назад, която подчертаваше проницателните й черни очи и фините черти на лицето. Бе облечена в евтини, но стилни дрехи. „Тя знае как да постигне много с малко пари!“ — помисли с възхищение Сабрина. Жената явно бе собственичката на магазина.

Вивиан обърна лампата и погледна етикета.

— Петдесет и пет долара! — възкликна тя. — Колко странно!

— Не и за хора, които познават бохемското стъкло — отвърна собственицата и протегна ръка.

— Маделин Кейн. С антики ли работите?

— Саб… Стефани Андерсън. В миналото се занимавах с антикварни ценности.

— Защо не разгледате галерията? Любопитна съм да чуя мнението ви. Отворих я само преди седмица и все още организирам пространството.

Сабрина беше нервна. За пръв път бе изпуснала истинското си име, може би заради познатият мирис на лак, дърво и кадифе.

„Искам да се върна у дома. Да се разходя из «Амбасадор» и да седна на бюрото си. Искам отново да се заема с работата си!“

Внезапна носталгия я стисна за гърлото и очите й се напълниха със сълзи.

— Стефани? Какво има? — Хвана я разтревожена Вивиан.

— О, нищо особено. Невъзможни мечти. Някога и аз имах свой бизнес с недвижими имоти. Налагаше се да продавам и мебелировка, аксесоари, антики, подобни на тези. Не вървеше добре. Отказах се и си намерих друга работа. Сега ми липсва. Миризмата, атмосферата в тази галерия ме върнаха в моя магазин…

— Ти си имала и магазин?

— О, не. Но винаги съм искала да имам.

Маделин Кейн вървеше след тях и внимателно наблюдаваше Сабрина. „В тази жена има нещо — мислеше тя, — което я отличава от останалите. В походката, може би в начина, по който държеше главата си изправена. В начина, по който огледа експонатите, като професионалист и ценител.“

— Искам да ви помоля за съдействие — обърна се към Сабрина тя. — Търся информация за историята на една маса на Дънкан Файф, която отскоро притежавам. Ето я. Доколкото зная, трябва да е произведена около 1850.

— Това не е произведение на Файф — заяви Сабрина. Прокара ръка по повърхността и се наведе да разгледа по-добре краката на масата. — Това е Белтер. Ранен Белтер… може би около 1840-та. Файф не резбоват по такъв начин розетките. Вижте формата на този „пачи крак“.

— О, да. — Жената се наведе да погледне. — Разбира се! Стефани, защо все пак не се върнете към бизнеса с недвижими имоти?

Сабрина я погледна студено и не отговори.

— Сигурно си казвате, че това не е моя работа — продължи тя, — но аз имам нужда от помощник, който да се заеме с инвентара, със склада, но най-вече с недвижимите имоти. Самата аз се занимавах с това доста време, но така и не можах да обикна тази работа. Предпочитам да си стоя в галерията. В продажбите на недвижими имоти има пари обаче и за мен те са най-лесният начин да осигуря допълнителни доходи за галерията. Предлагам ви работа. Ако имате деца, можете да работите само по няколко часа на ден. И тъй, моя работа ли е? Или е вече наша!

„Нито ваша, нито наша, скъпа, скъпа Маделин! Това е работа за Стефани! Вие току-що осигурихте работа на сестра ми!“

— Нашият бизнес — съгласи се с усмивка Сабрина. — Кога искате да започна?

— От вчера.

— Добре, ще бъда тук в понеделник, в десет часа.

— В десет отваряме за клиенти. В девет ще е по-добре, мила.

— Разбира се — прие тя. „Забравила съм какво значи да бъдеш наемен служител.“ — Първо обаче трябва да съобщя, че напускам сегашната си работа. Ще дойда веднага след като ги предупредя.

— Прекрасно. Доколкото разбирам, заплатата не ви интересува.

— Моля?

— Не ме попитахте за заплатата.

— Обещавам да бъда по-практична, когато се захвана с недвижимите имоти — засмя се Сабрина. — Ще изчакам до понеделник. Тогава бихме могли да уточним какво точно ще работя и по колко часа.

Собственичката я наблюдаваше озадачена и тя изведнъж си даде сметка, че се държи като лейди Лонгуърт, а не като домакиня, търсеща работа, за да свърже двата края.

— Ако нямате нищо против… — добави по-плахо тя.

— Нямам — усмихна се бегло Маделин. — Ще ви чакам в понеделник.

— Гарт не ми е казвал, че си експерт — подхвърли Вивиан, докато се връщаха обратно към магазина за облекла.

— Ние с него не говорим за тези неща.

Трябваше да внимава да не издаде тайната от радост, че бе намерила работа за Стефани, а и за себе си, през оставащото време в Евънстън. Носталгията още притискаше душата й. Искаше да седне в „Амбасадор“. „Ще се обадя на Нат и ще го помоля да направи рентгеновата снимка по-рано. Ако ми свалят гипса след около седмица, когато и Гарт ще се е върнал, ще мога да тръгна веднага. — Тя си спомни сплетените им пръсти през миналата нощ. — Аз трябва да тръгна веднага!“