— Мамо, виж какво купих! — извика Пени отдалеч. — И знаеш ли какво стана? Продавачката не искаше да ни чака, но аз й показах кредитната карта — ето я — и тя изведнъж се промени. Стана любезна и взе да ни нарича „госпожици“!

Двете момиченца гледаха със светнали лица ту Сабрина, ту Вивиан.

— Виж каква радост им достави ти — възкликна Вивиан, съжалявам, че не съм се сетила досега. Единайсет години ми се струваха малко.

„Хрумна ми, защото не съм майка“ — помисли тя. Когато обаче тръгнаха към дома и Пени се притисна до нея, за да й благодари, изпита щастие от радостта, която им беше доставила. И от това, че и двете деца я обичаха.

Пени хвана ръката й и не я пусна до вкъщи. „Когато си тръгна, ще трябва да оставя зад себе си тези моменти. Всъщност по-добре е да не се обаждам на Нат тази вечер. Не искам да разбере, че бързам. Може да стане подозрителен.“


Пени и Клиф тъкмо щяха да си лягат, когато в неделя вечерта Гарт позвъни от Бъркли. Сабрина ги остави да говорят с баща си от телефоните в кухнята и спалнята, защото в този момент се опитваше да зашие скъсаното яке на Клиф. Тя слушаше разговора, докато продължаваше да се бори с иглата, обвинявайки за несръчността си гипсираната ръка, вместо факта, че никога не се беше учила да шие. От всекидневната чуваше гласовете на децата, които бъбреха с баща си. Изведнъж радостният смях на Пени изпълни къщата.

— Мамо — извика Клиф, — татко иска да говори с тебе.

Тя взе телефона и чу гласа му толкова близо, сякаш говореше до рамото й. Сърцето й се сви.

— Тук е много красиво — започна той. — Иска ми се да видиш как слънцето пробива мъглата рано сутрин. Светът става златистозелен, а водната повърхност заблестява като разтопено сребро.

— Как успяваш да видиш това от прозорците на аудиторията?

— Не стоя в аудиторията, защото лекциите започват утре. Досега съм обсъждал само програмата и разпределението на участниците с членовете на организационния комитет. Доколкото разбрах, преживели сте незабравим ден.

— Вчера ли? О, да.

— А ти къде беше, докато Пени и Барбара пробваха новите дънки?

— Разглеждах антикварен магазин на Шърмън Авеню. Притежателката е много привлекателна, интелигентна жена. Струва ми се, че ме подложи на изпит с една маса в стил Дънкан Файф.

— Е, взе ли го?

— С отличен. След изпита ми предложи работа. Започвам утре сутринта.

— Ще напуснеш ли университета?

— Веднага. Още утре ще ги уведомя.

— Ами добре. Чудесно.

— Струва ми се, че си разочарован. Може би смяташ, че не трябва да напускам.

— Разбира се, че ще напуснеш. Спомни си колко пъти съм ти казвал да потърсиш работа, която наистина ти харесва. И както вече веднъж благоволи да ми напомниш, с твоята заплата ти изплащаш ипотеката, така че нямам право да те уча какво да работиш.

— Гарт, какво има? — Обзе я безпокойство. С какво го беше ядосала? Но всъщност работата беше за Стефани. Какво значение имаше за нея, дали Гарт я одобрява. Нали след няколко дни щеше да си замине оттук? Но когато Гарт е ядосан, това обикновено показва, че е обиден, а тя не искаше да го обижда. — Гарт, чуваш ли ме?

— Не исках да прозвучи като…

— Може би трябваше първо да обсъдя това решение с тебе, но бях много въодушевена и веднага приех. Знаеш ли какво стана? Изобщо не се сетих да питам за заплатата. Собственичката на магазина ми напомни за това. Утре, преди да напусна работата в университета, ще разбера колко ще получавам.

— Не! Обади се в канцеларията и кажи, че напускаш. Ако новата работа не ти хареса, ще намериш друга. Как мина вечерята у Талвия?

— Тъжно. Преди Марти да се върне двете разговаряхме за… Гарт, Марти споделял ли е с теб нещо за други жени?

Настъпи пауза.

— Дори и да ми е казвал нещо, то е било поверително — отвърна той след малко.

— Е, добре. Няма да те питам за това. А изказвал ли е пред теб някакви подозрения за Линда. Виждат ли си го някога да проявява ревност?

— Доколкото зная, той й е казвал, че я подозира.

— Линда иска той да я ревнува, за да спре да й изневерява, в което тя е убедена, и да стане по-внимателен, по-грижовен съпруг. Затова му внушава подобни неща, а в действителност му е вярна. Чул ли си слуха, че някои от университетските преподаватели пишели тройки на студентките срещу сексуални услуги?

Този път паузата беше по-дълга.

— Ти откъде чу за това? — попита накрая той.

— Линда го чула в университетската книжарница. Ти чувал ли си нещо за това?

— Нищо, което да заслужава внимание.

— Значи все пак си чувал. Говори се, че Марти е един от тях.

— Боже Господи, това не е вярно! Това ли е чула Линда?

— Затова ме извика да говорим. Вярно ли е?

— За слуховете ли питаш? Може би има нещо вярно, но не зная кои от преподавателите са замесени. Обвиненията не означават нищо, ако не са подкрепени с доказателства. Всяка студентка, получила слаба оценка, може да оклевети преподавателя. Вярно, в клуба дочух подобни неща, които звучаха малко по-сериозно. Ти говорила ли си с други хора за това?

— Нямам навика да разпространявам клюки.

— Зная. Извинявай. Какво отговори на Линда?

— Да изчака, докато се посъветвам с теб.

— Наистина ли?

— Защо не? Вярвам на теб повече, отколкото на всеки друг. Освен това ти най-добре познаваш университетските среди.

— Как ми липсваш! Защо не вземеш самолета и не дойдеш тук за два-три дни?

— Не мога да оставя децата. Освен това утре започвам нова работа.

— Вярно. И какво друго става в Евънстън?

Двамата разговаряха около час.

— Ако дойдеш при мен, ще спестим на организационния комитет стотици долари от телефонни разговори — предупреди я със смях той, когато следващата вечер отново се обади.

Сабрина се засмя, но не отговори. Искаше й се да бъдат заедно, но съзнаваше, че за всички в тази опасна игра бе по-добре, ако двамата с Гарт стояха на хиляди километри разстояние.

Всяка сутрин се събуждаше от шума, който децата вдигаха в кухнята и с желание посрещаше новия ден, а вечер, докато разговаряше с Гарт по телефона, се питаше как е минал толкова бързо.

Преди обед набързо претупваше домакинската работа, ядосана на Стефани, заради която трябваше да се занимава с подобни безсмислени неща, като захвърлени не на място предмети, подреждане на дрехи в гардероба, бърсане на прах. Искаше й се да остави всичко на Хуанита, но работата беше много и въпреки помощта на децата я изморяваше.

След това „Колекции“ й се струваше курорт. Двете с Маделин организираха продажбите, изготвяха етикети с цената и кратки бележки за историята на всеки предмет, разполагаха ги така, че да изпъкнат най-интересните и да привлекат вниманието и към обикновените. Сабрина харесваше Маделин. Въпреки неприятната мисъл, че работи за някой друг, а не за себе си, тя организираше работата така, че Стефани да може веднага да навлезе в нея. Така неусетно минаваше по-голямата част от деня, а в късния следобед се втурваше, за да наглежда нашествието в къщата и особено атаката на хладилника, когато Пени и Клиф се прибираха от училище, обикновено с приятели.

Вечеряха при „походни условия“, на верандата, след което децата измиваха чиниите. Вечерта играеше с тях на някаква игра, обикновено прекъсвана от телефонното обаждане на Гарт. След като децата заспяха, тя се отпускаше на дивана във всекидневната или в креслото в спалнята с книга в ръка.

В четвъртък донесе вкъщи готварска книга и тримата приготвиха китайска вечеря. Пени издебна момент, в който никой не гледаше, и пусна в яденето десетина люти чушки.

— Трябваше да ни видиш отнякъде, татко. Всички плачехме, но мама каза, че и така е станало вкусно — похвали се тя на Гарт, когато той позвъни и подаде слушалката на Сабрина.

— Било е нещо изключително. Нещо като вечеря с корозионни блюда. Съжалявам, че го пропуснах.

— И аз съжалявам.

— Ще го приготвиш ли пак в неделя вечерта, заедно с чушките и всичко останало. Искам да го опитам.

— Щом си толкова смел.

— Нямам търпение. Впрочем Пени е права.

— За какво?

— Да ти кажа, че те обичам.

Сабрина усети как сърцето й прескочи няколко пъти. „Уморена съм. Ще се оправя, щом остана сама и си почина.“

— И че самолетът ми пристига в неделя в два следобед. Можеш ли да ме посрещнеш?

— Разбира се.

— Какво ще правиш утре вечер? Пак китайско ястие ли?

— Долорес и Нат ни поканиха на вечеря.

— Предай им много поздрави.

В петък вечерта, когато Пени и Клиф се качиха с трите деца на Голднърови на горния етаж, тя разказа на домакините всичко, което бе чула от Гарт за неговите изследвания и за доклада му на семинара.

— Той никога не би го признал, но на мен ми се струва, че е звездата на конференцията в Бъркли. — Видя как двамата се спогледаха и спря. Какво ли бе объркала сега? — Какво има?

— И двамата сме учудени, защото винаги, когато стане дума за работата на Гарт и особено за неговия успех, ти не пропускаш да споменеш за Стамфорд. А този път не каза нищо.

„Забравих колко много означава тази възможност за Стефани. Трябва да попитам Гарт, преди да тръгна. Обещах й да го убедя.“

— Още ли имаш главоболие, Стефани? — Нат запали лулата си.

— Не — стреснато отвърна тя, но в този момент й хрумна, че главоболието й е подходящ претекст. — Впрочем да, от време на време. Мислех да не ти казвам. Скоро ще дойда при теб на преглед за ръката и бях решила да ти кажа, ако дотогава не отмине.

— Кога точно те боли главата и къде? Покажи ми.

— Обикновено вечер, може би защото по това време съм уморена. — Посочи местата, които я боляха, докато имаше сътресение. „Прости ми и тази лъжа, Гарт, не мога да измисля по-добро извинение, за да не се любим, докато Стефани се върне.“

— Досега трябваше да мине — забеляза Нат. — Трябва да се прегледаш при интернист. А и за преглед на ръката ми се струва все още рано. Кога я счупи?

— На двайсет и втори септември.

— Хайде да изчакаме още десет дни. Обади се в кабинета и си вземи час за след една седмица. Ако рентгеновите снимки са добри, ще снемем гипса.

Вече знаеше какво да направи. Десетина дни щяха да й стигнат, за да убеди Гарт. Трябваше още на следващата сутрин да се обади на Стефани.


Гарт успя да се върне към ежедневието си в университета и да прочете кореспонденцията си едва в сряда. Беше отегчен до смърт от задълженията, с които администрацията постоянно го занимаваше. Бе пътувал от Бъркли към Евънстън като ученик, крито бърза за среща с първата си любов. През цялото време на семинара чуваше топлия смях на Стефани от техните телефонни разговори, спомняше си нощта, преди да тръгне, и мечтаеше отново за вечерите, когато четиримата се събираха във всекидневната. Обаче откакто се беше върнал, почти не можеше да ги види.

На всичкото отгоре жена му някак си поощряваше отсъствията му Гарт бе установил с отчаяние, че топлината в гласа й е овладяна и тя е отново далечна и затворена в себе си.

Не можеше да си обясни промените в поведението й. На аерогарата го посрещна с толкова щастлива усмивка, че той неволно забави ход, за да я гледа по-дълго. Чу как пътникът зад него се обърна към своя колега и каза:

— Бих искал да съм на мястото на онзи, когото тя очаква. Гарт усети как сърцето му се сви и ускори крачка, но когато се наведе да я целуне, тя сведе очи и помръкна, сякаш си спомни нещо.

Светлината в погледа й отново изгря, когато вкъщи той започна да им раздава подаръците. На Пени и Клиф — конструктор. Двамата веднага се заеха да сглобяват модели на вагоните, с които първите заселници бяха превзели Дивия Запад. За съпругата си бе купил от един магазин на площад „Жирардели“ велурен блейзер, мек, в убит цвят и старинни метални копчета. Със светнали очи тя го облече и се завъртя пред огледалото. „За мен“ — изрече полугласно, сякаш на себе си тя, и тези думи трогнаха и натъжиха Гарт.

— Благодаря ти. Прекрасен е! — Подаде му бузата си за целувка.

— Мисля, че улучих размера — отвърна той с едва доловима ирония. — Не си носила подобно нещо досега, но ми се видя в тон с начина, по който се обличаш напоследък.

— По-различно ли се обличам?

— Така ми се струва. В по-ярки тонове. Използваш други съчетания от цветове. Преди винаги закопчаваше блузите си до горе, а сега не. — Поклати глава, докато Сабрина се смееше. — Винаги си ме обвинявала, че не забелязвам как си облечена. Беше права. Съжалявам. Забелязвам обаче разликите. Искам да ти кажа, че така ми харесваш повече.

Беше щастлива семейна вечер. И тогава тя му разказа за постоянното си главоболие, за разговора с Нат и неговите препоръки. Постепенно се отдалечи на онова приятелско, но не и съпружеско разстояние, на което го държеше, откакто се върна от Китай. Изглеждаше даже по-нервна.

Той въздъхна и се застави да прочете купчината писма на бюрото. Най-отгоре лежеше повторна покана от Хорас Калън, президента на „Фостър Лабораториз“, да посети Стамфорд на двайсет и трети октомври. След два дни! Невъзможно беше да прекъсне лекциите със студентите. Но „Фостър“ и Стамфорд бяха мечтата на Стефани. Имаха най-модерната апаратура за изследователска работа, каквато университетът в Евънстън никога нямаше да притежава. Дали да не помоли Вивиан да вземе неговите часове? В края на краищата се отнасяше само за две лекции. Той набързо написа в отговор, че приема поканата, и остави бележката при изходящата поща. Може би най-после щеше да направи жена си щастлива.