Джудит Майкл - Измами

— На мене ли крещиш, татко? — обади се от долния етаж Клиф. — Какво съм направил пак? Само обрах сока.

— О, по дяволите! Нищо не може да остане скрито в тази къща! — не се сдържа Сабрина и се наведе през перилата. — Клиф, никой не крещи на теб. — После се обърна към Пени и се опита отново да я успокои: — Извинявай, миличко. Не се плаши. Всичко ще бъде наред.

— Защо татко извика? — хълцаше тя с изкривено от страх личице. — Той никога не е викал така!

Сабрина чакаше Гарт да каже нещо, за да й помогне, но той мълчеше.

— Вие с Клиф понякога също се карате и си крещите, нали? Крещенето не е чак толкова страшно, освен това е полезно за дробовете — отвърна шеговито и момиченцето се засмя през сълзи. — Ти още не си облечена? Хайде, нямаме време. Трябва да проверим дали Клиф се е справил с пода, да закусим и да излизаме, иначе всички ренети ще се окажат обрани.

— Не е Ренета, а златна превъзходна, мамо, знаеш много добре!

Пени се завъртя и се затича към стаята си.

Сабрина остана на колене. Чакаше Гарт да й каже, както тя бе казала на детето, че всичко ще бъде наред, но той мълчеше, седнал на канапето, където преди малко тя направи своето малко бягство от него. Двамата останаха така няколко безкрайно дълги минути, разделени от отсечката на коридора и морето на измамата, която не можеше да се поправи. Сабрина вдигна глава и срещна погледа му.

— Извинявай — прошепна тя, а думите й преминаха разстоянието и го докоснаха със същата нежност, с която тази сутрин бе докоснала неговото спящо лице. Гарт се усмихна с толкова обич, че дъхът й спря.

— Нищо — отвърна накрая той. — Мислех, че вече си решила какво да правиш.

Сабрина чу думите, но не ги разбра. За какво решение говореше той? Дали да се любят или не? Да му каже причината за своите сменящи се настроения? Да признае? Ако знаеше, или поне подозираше за измамата, защо не й го кажеше?

— Трябва да се облека — промърмори, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

„Сега няма да мисля за това! Не искам да зная какво е искал да каже“ — трескаво разсъждаваше тя, докато обличаше избелелите дънки на сестра си. Нахлузи върху тях една бледожълта риза, прихвана косата си с панделка на тила и хвърли разсеян поглед в огледалото. Оттам я гледаше младо момиче, сякаш само няколко години по-голямо от Пени. Сабрина си спомни огромните кристални огледала някъде далеч оттук, в дворци и летни резиденции, които отразяваха една друга жена, облечена в коприна и дантели, чието присъствие украсяваше баловете на най-изисканото общество. Къде беше сега тази жена? Някъде накрай света, в провинцията, наречена Евънстън, в занемарена къща, облякла поизбелели джинси. Тя се обърна и се спусна боса по стълбите към кухнята.

Гарт видя от ъгъла на коридора как жена му влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. После забеляза как излезе босонога и без да поглежда към него, се спусна по стълбите. Каква беше причината за нейната ужасна упоритост? Защо отново и отново отказваше да заеме мястото си в брака им и да заживее с него като жена с мъжа си? След всяка стъпка напред правеше половин стъпка назад, в непроницаемата черупка, която си бе изградила след пътуването в Китай.

Какво очакваше от него при това положение? Може би се надяваше, че той сам ще заговори за проблемите им, ще й посочи и нейните, и своите грешки и ще й каже, независимо дали искаше да чуе, или не, че я обича повече, отколкото преди дванайсет години?

— Татко, хайде! — извика Пени. Гарт бавно се надигна и тръгна към кухнята.

Подът блестеше от чистота. Кошчето за боклук в ъгъла беше претъпкано с мокри книжни кърпи. Децата бяха вече наредили масата. В средата стоеше купа с понички и четири чаши със сок от грейпфрут. Кафето беше готово. Цялото семейство стоеше усмихнато около масата и го чакаше.

— Да не съм сбъркал кухнята? — попита Гарт и Пени се изхили в шепа. Той вдигна чашата със сока. — Да пием за днешния ден.

Докато потегляха, усети, че напрежението е отминало и жена му седи спокойна и разсеяно гледа през прозореца. На задната седалка Пени и Клиф се надпреварваха кой познава по-добре марките на отминаващите автомобили.

— Прекрасна идея за един съботен ден — забеляза тя, сякаш досега не бяха брали ябълки през октомври. Гарт реши, че може би наистина досега не й се е случвало да отива за ябълки в толкова объркано настроение и в известна степен за нея това е новост.

Ябълковата градина се намираше зад малки езера, чиито брегове бяха осеяни с вили, лодки, групи летовници с деца и домашни любимци. Гарт ругаеше тежкия трафик. Колкото повече приближаваха, толкова по-бавно напредваха.

— Двамата с Пени искаме да слезем и да изтичаме до градината. Хващам се на бас, че ще стигнем по-скоро.

— Ела на моето място и се опитай да минеш през тези задръствания, а ние с майка ти ще се разходим дотам. Крайно време е ти да започнеш да работиш, а аз да играя.

— Наистина ли ще ми дадеш да покарам, татко?

— Законът не разрешава. Като станеш на петнайсет години, ще учите в училище.

— Ха, там на нищо не ни учат! — отбеляза критично Клиф.

— Ако е така, аз ще те науча да шофираш, но още е рано. Скоро ще седнеш зад волана и двамата с майка ти ще треперим винаги, когато закъснееш повече от десет минути. Затова не бързай. Дай ни малко време да поживеем спокойно.

Сабрина слушаше разговора им като насън. „Няма да съм тук, когато Клиф стане на петнайсет години. С Гарт никога няма да се разхождаме, докато Пени и Клиф шофират. Тук животът ще продължава, децата ще израснат, а мен няма да ме има. А те няма дори да усетят, че съм си отишла завинаги. Съпругата на Гарт, майката на Пени и Клиф ще бъде винаги с тях. Само Сабрина няма да я има.“

Гарт се провря сред колите на паркинга, угаси мотора и се обърна усмихнат към нея, но лицето му помръкна.

— Какво има сега?

— Нищо. Хайде да слизаме.

Четиримата извадиха кошниците от багажника и навлязоха в овощната градина. Край тях берачи пълнеха щайга и найлонови торби. Под арка от натежали с плод клони те тръгнаха по пътеката към един отдалечен участък, където нямаше хора. Въздухът тежеше от аромата на зрели ябълки. Клиф огледа критично едно дърво, пусна кошницата си на земята и ловко се изкатери по него.

— Първият братовчед на маймуната — засмя се Гарт. Пени се втурна след брат си, но той я спря.

— Чакай! Аз ще ти ги хвърлям отгоре, а ти ще ги нареждаш в щайгата. После ще се разменим. Аз ще ти помогна да се качиш.

Сабрина и Гарт ги наблюдаваха известно време. „Майка им ги е научила да си помагат“ — мислеше трогната тя.

— Искаш ли да се разходим? — попита тихо тя.

Той я хвана под ръка и двамата тръгнаха по една от страничните пътеки. На няколко крачки от дървото Гарт се обърна към Клиф:

— След малко ще се върнем. Като напълните тази щайга, вземете друга.

Момчето спря с протегната ръка, после подхвърли ябълката на сестра си. Докато се отдалечаваха, Сабрина го чу да казва:

— Майка забрави да каже, че трябва да внимаваме.

Гарт и Сабрина тръгнаха по пътеката. Отдалеч долитаха гласовете на берачите. Топлото есенно слънце струеше през натежалите клони и позлатяваше тъмните листа и жълто-червените плодове. Лек ветрец нежно развяваше излезлите изпод панделката къдрици на косата й. Тя вдигна лице нагоре и пое дълбоко дъх. Какво бе станало през този месец, откакто със сестра й така лекомислено се впуснаха тази безразсъдна авантюра? Нищо, което да я постави в центъра на вниманието и да предизвика аплодисменти. Само едно — беше влюбена в съпруга на сестра си. И беше щастлива.

Хванати за ръце, двамата продължиха по осеяната с пъстри сенки пътека.

— Ти ме правиш толкова щастлив! — сякаш на себе си изрече Гарт. — Рядко ти го казвам, но моля те, не го забравяй. И още нещо, което забравям да ти кажа. Ти си ужасно красива! — Той я обърна към себе си, хвана лицето й. — Не ме напускай, обич моя. Зная колко е смутно в душата ти и ще чакам, докато намериш себе си. Но разбери ме, не мога да чакам безкрайно. В края на краищата работата ми е да търся загадки и да ги разгадавам. — Тревогата в очите й го спря. От какво се страхуваше? От него, или от себе си? — Стефани, неспособен съм да ти причиня зло. Ще приема всяко твое решение. Но сега те обичам повече и имам нужда от тебе. Не искам нищо друго от живота, освен едно — да бъдем винаги заедно.

Сабрина мълчеше. Една презряла ябълка се откъсна от клона и меко тупна до краката им. Очите им продължаваха разговора — неговите пронизващи, а нейните потъмнели от несигурност. Една фраза отекваше в съзнанието й. „Сега те обичам повече…“ Думите се смесваха с незадоволеното желание, което още сгряваше цялото й същество, подобно на слънцето, проникващо през затворените й клепачи.

— Погледни ме — изрече по-твърдо Гарт, но тя поклати отрицателно глава. Той още не подозираше истината. Иначе не би я наричал „Стефани“. Въпреки това обаче бе усетил най-важното — че тя ще го напусне. Да, това беше истина, непоносима истина и той никога нямаше да я осъзнае, никога нямаше да разбере защо и какво всъщност се беше случило. „Не мога, обич моя, не мога да ти кажа!“

Той отпусна ръце и лишено от топлината на дланите му, лицето й остана голо, незащитено. Сабрина отвори очи.

— Трябва да се връщаме. Децата…

— Ей сега. Откога не сме се разхождали сами?

— Не зная — отвърна тя, благодарна, че може най-после да изрече спокойно една проста истина.

— Тази седмица заминаваме. Мислех да ти кажа още снощи. Приех поканата на Калън да подсетя „Фостър Лабораториз“. Ще излетим за Ню Йорк във вторник сутринта, ще преспим и в сряда вечерта ще се върнем.

— Не — автоматично отказа тя. — Децата, моята работа. Китката ми. А и парите…

— Ще оставим децата на Вивиан, а антиките ще издържат без тебе два дни. Ти каза, че в понеделник ще ти свалят гипса. „Фостър“ плаща цялото пътуване, включително и хотела в Ню Йорк. Виж, нали от месеци ме уговаряш да приема тази работа? Заради теб приех поканата.

Сабрина взе една ябълка, излъска я в ръкава си и я захапа. Да пътува с Гарт, да остане с него насаме? „Искам!“ — мислеше тя. Ала колко дълго можеше да бъде постоянно с него и същевременно да го отблъсква?

Не можеше да го накара да се откаже, защото Стефани искаше той да приеме и да се махнат от Евънстън. Сабрина кимна неохотно. Щеше да отиде до Кънектикът. Той я прегърна през рамото и двамата тръгнаха обратно.

— Крайно време да останем сами и да се опитаме да разберем кои сме.