Последва пауза.

— Как е Гарт?

— Добре. Той е добре. Миналата седмица ти казах, струва ми се, че напоследък прекарва повече време вкъщи. Виждам как децата се радват и го чакат. Така че всички сме добре.

— И?

Сабрина пое дълбоко дъх.

— И тази сутрин аз…

— Питам за друго. За Гарт? Сигурно като се е върнал от Калифорния, е искал да се любите. Нещо като „Добре дошъл у дома“.

Долови отчуждението в гласа на сестра си. Сякаш искаше да увеличи още повече разстоянието помежду им.

— Така ли прави обикновено? — попита в отговор.

— Да. И този път го направи, нали? Е, голяма работа. Можете да правите каквото пожелаете. Прекалено би било да очакваме от някого безкрайно дълго да… върши неща, които са различни и… А и пет седмици са ужасно дълго време…

Изведнъж Сабрина разбра. Кой, кой ли бе другият мъж? Изглежда, бе станало неочаквано.

— Не, не са чак толкова много — отвърна предпазливо. — Много неща се случиха, но…

— Той искаше, нали? Искал го е… Сабрина, колко пъти досега сте правили любов с Гарт? Пет, десет пъти? Не ме лъжи!

— Веднъж. — Тя чу как Стефани пое дълбоко дъх. — В нощта, преди да замине за Калифорния. Не можах да го спра, Стефани, но това, което се случи, не означава нищо. То е без значение.

— За Гарт е имало голямо значение.

Тя не отговори. Сестра й седна върху раклата в спалнята и си представи как децата й берат ябълки. Обзе я носталгия. Искаше да поговори с някого за това. Но с кого? Габи скоро щеше да се върне, но на нея не можеше да каже. Не можеше да говори и със сестра си, която се беше любила със съпруга й.

— Колко ужасно! — промълви, имайки предвид не Гарт и Сабрина, а своята обърканост. Беше позвънила, за да каже на сестра си за круиза, но новината за ябълките предизвика носталгията й. Мисълта, че двамата са се любили я караше да желае Макс.

— Зная, че за тебе е ужасно — отвърна Сабрина. — Но аз не съм го прелъстявала. Стана така, че от доста време спим в едно легло. Мислех даже да не ти казвам…

— Защо не? Това не ме интересува. Можеш да се любиш с Гарт колкото си поискаш.

— Не ми предлагай съпруга си, Стефани — отвърна студено тя. — Случи се само веднъж. Няма да позволя да стане втори път. Не заради теб, а за да мога да живея в мир със себе си.

— Сабрина, почакай, не се сърди. Извинявай. Не исках да… Чувствам се толкова далече… Това, което правя тук, няма нищо общо с моя живот. Объркана съм. Сабрина? Там ли си?

— Слушам те. Какво се е случило, Стефани?

Усещаше обичта в гласа на сестра си и искаше да й разкаже всичко, но не смееше.

— Не зная, толкова странни, непознати досега чувства. Понякога не зная коя съм всъщност и како искам да бъда. Не, не. Зная, разбира се. Всичко това ще мине, аз ще се върна в своя дом, но… сега ми е трудно да ти го опиша.

Сабрина прокара пръст по една пукнатина на масата. Срещу нея изсъхнало листо се откъсна от авокадото, което Пени отказа да изхвърли, и падна на килима.

— Зная — отвърна тихо. — И с мене е същото.

— В Евънстън? — попита Стефани с такова удивление, че тя се засмя и усети прилив на обич към сестра си.

— Дори и в Евънстън. Доста неща се случиха.

— Да-да, ти вече ми каза.

„Е, добре — помисли Сабрина. — Свърши се. Странно защо още не ме пита за рентгеновата снимка. Знае, че днес ми свалят гипса. Трябва да й кажа и да се приготвя за тръгване. Какво значение има дали искам или не. Това си е нейното семейство, а аз съм една натрапница.“

— Стефани, имам среща с…

— „Амбасадор“ върви добре. Имаме много работа — прекъсна я сестра й.

— Така ли? Какво продадохте?

— Порцеланът, който ти купи в Китай. Пристигна преди три дни. Още не го бяхме разопаковали с Брайън и един дистрибутор от Бон дойде и го купи. Брукс го изпратил при нас. А един адвокат от Манчестър купи махагоновото канапе, с лирообразната облегалка. О, да, и лейди Старгрейв дойде. Иска да й намерим скрин Чипъндейл за новата й градска къща. Обещах да й доставя, макар че нямам представа откъде мога да го намеря.

— Томас Странг може да има. Той купи две миналата година. Ако не, сигурно има спи джилоуз. Бетина вероятно няма да забележи разликата, но аз мога да…

— Ще му се обадя — побърза да отговори Стефани и продължи, за да не даде възможност на сестра си да изрече най-важното: — Габриела е вече добре, макар че като девойче по цели нощи седи на прозореца, гледа луната и мечтае за Брукс. Не иска да излиза с друг. Мислех да я помоля да помага на Брайън в галерията, докато отсъствам.

Тя направи пауза.

— Докато… какво?

— Само още няколко дни. Сабрина. Срещнах един човек, различен от всички мъже, които съм срещала. Вълнуващ и… особен и невероятно богат — засмя се с престорено безгрижие. — Фантазия! Не е от типа мъже, с които бих искала да съм цял живот, но… Покани ме на круиз в Средиземно море с неговата яхта за четири-пет дни. Реших да отида. Това е единствената ми възможност да обикалям с яхта. Не искам да я пропусна.

„Ето защо ме накара да призная, че сме се любили с Гарт. Имала си нужда от оправдание. И затова все още не ме питаш дали са свалили гипса. Тихата, скромна Стефани, която постоянно се измъчваше, че сестра й я засенчва. Нерешителната Стефани, която срещна Гарт твърде рано и се омъжи за него. Същата Стефани сега се беше впуснала в опасна любовна история. Сабрина се усмихна при мисълта за коренната промяна в живота на двете. — Аз също преживявам тук своята любовна история, защото срещнах Гарт твърде късно.“

Средиземно море, яхта, пътуване. Та това беше нейният живот! Мисълта за него върна желанието й за всичко, което бе имала само допреди месец. Познаваше добре изживяването, което пътешествията с яхта носеха. Един затворен свят от лукс и чувственост, изолиран от пространството и времето. Ослепително бяла яхта се плъзга по синьо-зелената шир, а на хоризонта се мержелеят обгърнати с мъгла острови. Слънцето, като разтопен метал обагря всичко в златисти оттенъци. Прохладни каюти и тъмен, омайващ, сънлив секс през дните и нощите. О, как й липсваше всичко това!

— Ти си имала всичко това — продължи сестра й, сякаш бе чула мислите й. — И пак ще го имаш. За мен това е единствената възможност.

— Това е последният ти каприз, нали?

— Последният — обеща тя.

Сабрина пое дълбоко дъх. Още една седмица. С Гарт.

— Кой е мъжът?

Сестра й явно се колебаеше.

— Макс Стайвесънт.

— Не! — извика тя.

— Не бързай. Той много се е променил. Даже Александра го забеляза. Кога си го виждала за последен път? Той е живял в Ню Йорк през последните три години.

— Александра твърди, че се е променил?

— Каза, че бил станал по-зрял.

— Напълно в нейния стил — засмя се Сабрина. — Ти почти нищо не знаеш за Макс, Стефани. Питала ли си Александра нещо за него?

— Нямаше нужда да я питам. Аз проектирах новата му къща в Лондон. От първия до последния етаж. Също както ти си направила с къщата на Александра. Не ти казах, защото се страхувах, че може да се проваля. Но успях. Сабрина, аз зная всичко, което ми е нужно за Макс. Не ти искам разрешение. Вече му обещах, че ще замина. А ти не си човекът, който ще ме учи, че не трябва да влизам в леглото му.

— Не заслужавам тези думи — отвърна студено Сабрина. „Сигурна ли си? — запита се тя. — Та ти си влюбена в мъжа й!“

— Сигурно не ги заслужаваш — отвърна безгрижно сестра й, — но не разбирам защо възразяваш да замина с него. Явно причината не е Макс. Толкова ли си отегчена от Евънстън, та не можеш да издържиш още няколко дни? Тук не става дума за услуга. Не те моля за нищо. Бездруго и двете нямаме избор. Нат не ти махна гипса, нали?

„Тя иска да я излъжа! Подсказва ми как!“

— Не, отложи го за края на следващата седмица. Точно когато свърши твоето последно приключение.

— Виждаш ли? Значи всичко е наред. Няма да те карам да чакаш повече. Ще си взема билет за понеделник. Сабрина… Не ми се сърди. Имам нужда от теб. Зная, че един ден ще се върна при децата си и този ден е съвсем скоро. Ще живея в своя дом, ще се занимая с Пени и Клиф. Ще се опитам да оправя отношенията си с Гарт. Всичко ще е наред. Само че още не мога да си представя себе си там. Не съм готова. След обиколката вече ще бъда готова. Ще ми помогнеш, нали? Досега в моето семейство са станали неща, за които нищо не зная. Ти ще ми разкажеш, за да мога да се върна при тях, нали? Нали мога да разчитам на помощта ти, Сабрина?

— Разбира се! — Тя плачеше. — Винаги и във всичко.

Затвори очи. Усещаше огромното напрежение в гласа на сестра си. Знаеше, че Стефани иска да се върне, но се страхува. Каквото и да е станало между Гарт и Стефани, Сабрина трябва да изчезне. Жената, която той ще прегръща до края на живота си, ще бъде сестра й, майката на неговите деца. Стефани, забравила отдавна за Макс и неговата яхта. А Сабрина, някъде далече, зад един океан разстояние, ще продължава още дълго да плаче за Гарт.

„Следващият понеделник. Нека дотогава Стефани вземе от живота своя последен каприз. Аз й дължа това бягство. Нека да замине, без да знае за пътуването до Кънектикът, за сваления гипс. Нека да замине! Ще дойде време и за истината. За истината винаги има време.“


Сабрина наблюдаваше как Чикаго се накланя под тях, докато самолетът набираше височина и се отдалечаваше на изток. Езерото Мичиган се разсипваше в сребърни блясъци, заобиколено от метално — стъклени небостъргачи. Разпозна Евънстън и университета, зеленото петно на парка „Линкълн“.

— Краят на сезона — отбеляза Гарт. — Каква прекрасна есен! Тя протегна ръката с венчалния пръстен и я пораздвижи.

— Странна есен!

Той я прегърна. Усещаше на рамото си нейната лъскава кестенява коса. Дългите мигли бяха само на сантиметри от устните му. „Не сме ли пътували заедно и друг път? — запита се. — Миналата година, до Амстердам. Тогава тя отиде за един ден до Лондон, за да види сестра си. Колко време бяхме сами тогава?“ Не можеше да си спомни какво са правили двамата и дали изобщо са оставали сами. Вероятно не. Той отново погледна красивата жена до себе си и тъй като не можа да намери отговор, леко докосна с устни косата й. Тя не реагира и след малко той изтегли ръката си и отвори някаква книга. Тя веднага направи същото.

Когато се настаниха в лимузината на „Фостър Лаб“, която ги чакаше на нюйоркското летище, Гарт я погледна и кисело отбеляза:

— Единственото пътуване от една година, което мога да направя заедно с жена си, и вместо да бъда с нея, трябва да прекарам вечерта с началници от фармацевтичния бизнес. Каква глупост!

— А аз ще я прекарам с техните съпруги. Не е по-умно, нали?

— Искаш ли да избягаме? Да се върнем в Ню Йорк и да забравим за Станфорд. Само тази нощ.

— Не можем.

— Да-а, не можем. Забравих колко много искаш да работя в Станфорд.

— Нали вече ни чакат? Какво ще си помислят, ако не отидем? Гарт, какво да правя цяла вечер в компанията на съпругите им?

— Нищо. Просто ги слушай. Те, а не ти, ще имат работа тази вечер — да те забавляват, да ти внушат, че Станфорд е втората райска градина след библейската, така че ти да загубиш търпение и още следващата седмица да се пренесем тук.

— Нямам представа как да се държа с тях.

— Както искаш.

— Кажи ми ти как искаш да се държа. С широко отворени очи, подобно на Пепеляшка, попаднала в двореца по престилка, или студеня и недостъпна, или сдържана, но дружелюбна. Ще направя това, което искаш.

— Виж, обич моя, ти не си с мен, за да играеш някаква роля. Искам да бъдеш себе си.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Колата навлезе в Станфорд, градче, подобно на Евънстън, разположено на шейсетина километра от Ню Йорк. Във фоайето на централната сграда на „Фостър Лаб.“ вече ги чакаха трима от директорите на компанията. Огромната сграда от стомана и стъкло сякаш се носеше над море от зеленина с фонтан пред главния вход.

Жените бяха облечени в сини, зелени или кафяви вълнени костюми. Наредени до съпрузите си, те посрещнаха семейство Андерсън с добре отрепетирани сърдечни усмивки. Дадоха им една-две минути, за да осъзнаят напълно великолепието на приемната, в която двамата се бяха озовали, убедени, че по-нататък омайната обстановка ще направи своето. Гарт не реагира. Сабрина знаеше, че разкошният декор изобщо не може да го впечатли. Всъщност той почти не го забеляза. Би бил много по-заинтересуван от оборудването в лабораториите, отколкото от всичкия махагон в Кънектикът, мислеше тя. Съзнаваше обаче, че домакините очакват някакви отзиви, затова огледа залата и изрече със сдържан възторг.

— Внушително. Великолепно.

Усмихнати, жените една след друга й протягаха ръце за запознанство, и междувременно хвърляха крадешком по някой поглед на Гарт, който за тяхно учудване се оказа по-млад и красив, отколкото това е прието за един професор по генетика. Щом съпрузите им го отведоха, те се съсредоточиха върху Сабрина.