Те бяха от десетината училища, разположени на брега на Женевското езеро. Всички се познаваха от други празненства, спортни състезания, екскурзии до големите градове на Европа. Дори и тази сутрин преди бала бяха участвали в годишния спортен празник на Женевското езеро — последното състезание, в което можеха да извоюват награда за своите училища. Сега, облечени официално, изискани и усмихнати, те бяха готови да се впуснат в последното състезание, което училищата им спонсорираха — търсенето на брачен партньор.

Облечена в рокля от лимонено жълт шифон, Стефани седна до Дена и Ани и се огледа. Сабрина трябваше да влезе всеки момент. Искаше й се непременно да поговори с нея. Изпитваше потребност да излее душата си, да сподели колко много неща се бяха случили от тази сутрин досега, а можеше да ги сподели само със сестра си. Всъщност през последната година Стефани не изпитваше онази по детски силна потребност от присъствието на Сабрина. Вече три години живееха и учеха заедно с още сто и двайсет момичета в „Жулиет“. Никога преди не бяха живели толкова дълго на едно място. Всяка от тях имаше свой живот, различни приятели и различни интереси. Стефани делеше една стая с Дена Кардозо на четвъртия етаж, а Сабрина живееше на третия с Габриел дьо Мартел. Спортуваха в различни групи, учеха в различни класове, но винаги чувстваха близостта си, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Понякога успяваха да откраднат един следобед или почивен ден и излизаха заедно. „Да осмислим нещата“ — казваше Сабрина в такива моменти и щастлива се облягаше назад, готова да слуша и да говори.

— Хей, ти пак се размечта! — подхвърли Дена, докато келнерът наливаше шампанско в чашата й. — Слез на земята. Искам да вдигна, тост. За колежа! Да върви по дяволите!

— Стига, Дена! Ти всъщност не искаш да постъпиш в университет, нали? — отвърна Стефани.

— Искам още да си живеем като съквартирантки.

— Тогава ела в Париж с мен и Сабрина.

— Вие ще учите в Брин Мор, заедно с мен.

— Аз заминавам за Париж, Дена. Ще уча в Сорбоната.

— Вашите родители са ви записали в Брин Мор.

— Да, но ние се записахме в Сорбоната. Скоро ще разберат, че със сестра ми имаме сериозни намерения.

— А-ха. Предстои сериозен разговор — вдигна вежди приятелката й.

Стефани поклати глава. Всичко стана благодарете решимостта на сестра й. Без нея тя щеше да отстъпи, въпреки че парите за образованието им си бяха техни, наследство от дядо им. Лора и Гордън искаха да ги запишат в Брин Мор, защото било крайно време да се върнат в Америка. Но те искаха да учат във Франция. Години наред бяха мечтали само за Париж.

— Виждала ли си сестра ми? — Тревожеше се, че щом започнат танците, няма да им остане никакво време за разговор.

— Не съм, но виждам твоя Чарлз — отвърна Ани. — Ей го там. Хм, готин е. Впрочем ти къде беше днес следобед, след състезанието?

— Разхождах се — разсеяно отвърна Стефани, докато наблюдаваше Чарлз. Той разговаряше със свой съученик. Копнеж сви сърцето й, когато се усмихна, също както се бе усмихвал на нея по време на следобедната им разходка. Бе я прегърнал и извел от залата след катастрофалния й резултат по фехтовка.

Докато го наблюдаваше, тя сякаш още усещаше ръката му на рамото си. Бяха разговаряли с часове, докато дойде време да се приготвят за бала. „Обичам Чарлз“ — помисли си и се усмихна.

— А-ха! — веднага реагира Ани. — Разходката явно е била много интересна.

Стефани не отговори. Само със сестра си можеше да разговаря за Чарлз. Къде ли беше Сабрина?

Прозвучаха тържествени фанфари и в залата влязоха директорите на десетте гимназии. Избухнаха аплодисменти. Оркестърът изсвири потпури от химните на училищата и започна първият валс. Светлините угаснаха и цялата зала потъна в синкав здрач, в който стотици свещи блещукаха като звезди. Дансингът приличаше на водовъртеж от разноцветна коприна. Момчетата се тълпяха около Стефани с покана за танц. Тя се носеше из залата, очаквайки с нетърпение да се озове в прегръдките на Чарлз.

Докато отклоняваше глупавото ухажване на своя пореден партньор, тя неволно извърна глава и в този момент го съзря.

Той разговаряше оживено в едно от сепаретата с някаква съученичка, застанала с гръб към Стефани. Бе облечена в синя дълга рокля, а кестенявата й коса бе прибрана в тежък кок на тила и привързана с красива панделка. Сабрина! Стефани пристъпи няколко крачки. Нима не беше странно да ги види заедно, тъкмо тях двамата. В този момент изражението на Чарлз я накара да замръзне на място. С нетърпеливо вълнение и поглед, изпълнен с обожание, той говореше нещо на сестра й. Точно както бе гледал нея по време на следобедната им разходка.

Музиката спря и някакъв младеж се приближи към нея.

— … този танц? — чу гласа му тя, но поклати глава, без да го погледне.

— Защо не? Стефани, какво се е случило?

Името й отекна в настъпилата тишина. Чарлз рязко се обърна. За секунда погледите им се срещнаха. В следващия миг тя хукна към изхода, като придържаше с ръка роклята си и ловко се промъкваше между танцуващите. Сабрина хукна след нея, без да обръща внимание на въпросите, с които Чарлз я обсипа. Видя как сестра й влезе в асансьора и той потегли. Хукна по стълбите към втория етаж, където бяха настанени абитуриентите на „Жулиет“.

— Стефани! — Почука настоятелно на вратата.

— Отворено е — обади се отвътре сестра й.

Лежеше свита на дивана и плачеше. Сабрина коленичи на пода и взе ръцете й в своите.

— Извинявай! Ужасно съжалявам. Защо постоянно ти причинявам болка? Стефани, обичам те повече от всичко на света! Не флиртувах с него. Той просто дойде при мен и…

— Те все така „просто идват“ при теб — изтегли ръцете си тя. — Хрумвало ли ти е да кажеш „не“ поне веднъж?

— Хрумвало ми е. — Сабрина я гледаше недоумяващо. — Но този път беше различно. Чарлз…

— Престани да лъжеш!

— Успокой се и ме изслушай. Той ме обърка с тебе и…

— Не е вярно!

— Вярно е. Закъснях и не можах да си намеря място на някоя от масите. Бях застанала встрани, когато той дойде при мен. Започнахме да разговаряме и той изведнъж ме нарече Стефани. Не го прекъснах, защото…

— Можела си да го направиш, но не си искала. Знаеше какво става между нас двамата.

— Разбира се! — сви рамене тя. — Не зная защо не го прекъснах.

— Защото постоянно искаш да показваш, че си по-хубава и по-умна от мен!

— Стефани!

— Добре, наистина си по-умна и по-красива. Всички го виждат, тази сутрин спечели регатата. Щеше да спечелиш, ако се беше фехтувала вместо мене. Никога не би изпуснала момче, което ти харесва. Никога не губиш, само печелиш.

Сабрина се отпусна безпомощно на пода и въздъхна:

— Не знаех, че той е твое момче.

— Нали видя, че тази сутрин излязох с него от залата? Това не ти ли подсказа нещо? Защо не му каза, че си сестра ми?

— Не зная. Всъщност оглеждах залата, за да видя къде си седнала. После видях, че танцуваш, а освен това…

— Какво? — попита Стефани, въпреки че не искаше да даде възможност на сестра си да се оправдае.

— Тази сутрин Марко пристигна от Франция.

— Нали щеше да пристигне утре?

— Е, нямал търпение. Искал да ме включи в някакви игри, защото смятал, че вече съм голяма и самостоятелна.

— Какво му отговори? — Стефани се взря в очите на сестра си.

— Хвърлих преспапието по него и той бързо-бързо напусна стаята ми.

Стефани се засмя от възторг.

— Смяташ ли да се срещаш повече с него?

— Не. Преди да излезе, ме нарече глупачка. Кой знае, може би наистина съм глупава.

Искаше да попита за какви игри е ставало дума, когато изведнъж й хрумна, че и този път сестра й я бе засенчила. Сабрина беше търсената, преследваната, докато тя не можеше да накара Чарлз да я покани на един танц!

— Защо реши да си го изкараш на мен? — проплака тя.

Сабрина стана и започна да се разхожда из стаята. Срамуваше се от глупавия трик, който погоди на Чарлз. Страхуваше се от онова, което четеше в погледа на сестра си. Пукнатината между тях се превръщаше в пропаст.

— Ще направя всичко, което пожелаеш, само да не се чувстваш нещастна — промълви и неочаквано за себе си се разплака.

— Не е нужно. Сабрина, реших да се запиша в Брин Мор. Заминавам за Америка.

— Какво?! Нали решихме да учим в Сорбоната?

— Не ме гледай така. За какво се безпокоиш? Знаеш, че и без мен ще се чувстваш прекрасно. Ти си толкова блестяща и възхитителна. Когато си наблизо, никой не забелязва, че до теб стоя и аз. Освен ако не решиш да отстъпиш встрани, за да ме забележат.

— Грешиш! Всички те забелязват. Разликата между нас е тази, че постоянно изпитвам нужда да бъда в центъра на вниманието. Страхувам се, че ако не съм, никой няма да ме обича.

— В Париж ще бъдеш в светлините на прожекторите. — Стефани се изправи на лакът. Вече не плачеше.

— Не заслужавам упреците ти — отвърна след известна пауза сестра й. — Исках да бъда откровена с теб.

— Извинявай. Отсега всяка от нас ще свети със своя собствена светлина. За пръв път няма да си пречим. — Очите й светеха от вълнение. Сабрина се опита да открие в този блеснал, открит поглед завист, но видя само искреност и решимост.

— Никога не съм искала да те засенчвам, нито да ти преча.

— Вярвам ти, но въпреки това с тебе се чувствам като близначката на Сабрина Хартуел. Време е да стана Стефани. Ще си пишем. Ще бъде истинско приключение. Ще видиш.

Беше права. „Време е да се махна — помисли Сабрина. — Сестра ми вече не ме иска. Обичам те, Стефани, прости ми за всичко, което съм ти причинила“ — мислено се сбогуваше със сестра си и като преглъщаше напиращите сълзи, вече обръщаше поглед към пътя, който трябваше да извърви сама.

Глава 4

Светлините бавно гаснеха и публиката постепенно утихна. Прожекторите осветиха тежката завеса на оперната сцена. Диригентът вдигна палката и чувствената испанска увертюра изпълни залата. Стефани прехласната слушаше страстния цигански ритъм, който извикваше в душата й желание да танцува.

— Благодаря! — Тя погледна Дена. Беше й признателна за всичко — за огрения от коледни светлини Ню Йорк, за театрите, за ложата на Кардозо, за представлението на любимата й опера. Въздъхна щастливо. Завесата бавно се разтваряше.

Изведнъж вратата рязко се отвори. Двете приятелки се извърнаха уплашено. Стефани видя силуета на висок мъж.

— Извинете — прошепна тъмнокосият, докато се опитваше да затвори вратата.

— Да не сте сгрешили ложата? — попита Дена шепнешком.

Той кимна и седна в креслото зад тях. Тя почака, но непознатият не намери за нужно да обяснява нищо повече.

— Смотаняк.

Стефани се засмя на бързата преценка. Непознатият бе явно почтен и самоуверен човек, след като се задоволи с едно извинение, без да се смути от забележката на Дена.

В следващия миг забрави за неканения гост. Ниският, чувствен глас на Кармен омайваше младия войник, а музиката се лееше като разтопено злато в притихналата зала. Стефани се приведе, завладяна от прекрасната музика, но нещо сякаш й пречеше да се наслаждава на изживяването. Тя рязко се обърна и срещна погледа на непознатия. Извърна се изчервена от настойчивото спокойствие на този поглед. Бе по-възрастен от нея, с волево лице и толкова прям поглед, че тя не посмя да го погледне втори път. Леко извърна глава, но с крайчеца на окото си съзря, че той не откъсва очи от нея.

— Извинете, стори ми се, че изпуснахте нещо. — Непознатият й подаде програмата.

„Много добре знае, че нищо не съм изпуснала.“ — помисли си тя и побърза да извърне поглед към сцената, но до края на първо действие усещаше, че е наблюдавана.

— Гарт Андерсън — представи се той, докато завесата се спускаше, и протегна ръка.

— Дена Кардозо. — Приятелката й припряно я пое. — Да не сте приятел на Бъртънови?

— Стари приятели сме. Извинете за шумното влизане. Бъртънови не ми казаха, че са поканили други хора, а аз бързах да не изпусна увертюрата. Имах много работа и забравих да погледна часовника. — Протегна ръка на Стефани. — Не се познаваме, нали?

— Стефани Хартуел. — Забеляза дългите му пръсти и си каза, че навярно е художник или музикант.

— Каква работа? — полюбопитства Дена.

— Научна — лаконично отвърна той и ги покани да изпият по нещо на бюфета. Не разбираше защо Дена му задава подобни въпроси. Дали винаги беше толкова любопитна, а приятелката й толкова мълчалива? А може би госпожица Хартуел просто не проявяваше интерес към него?

Дена продължи да го разпитва и Гарт обясни, че е микробиолог, занимава се с научни изследвания и преподава в Колумбийския университет.

— В каква област? — не мирясваше Дена. Гарт отвърна, че било твърде сложно да се обясни за толкова кратко време. Говореше самата истина, а и не обичаше да разказва за работата си на непознати от страх, че няма да го разберат. Предпочиташе да задава въпроси, за да научи нещо повече за Стефани Хартуел.