Хората се събраха рано на Кенсингтънското гробище. Някои плачеха, други тихо разговаряха помежду си около отворения гроб. Гласовете им долитаха до слуха на Сабрина подобно шум на листа. Тя не се обърна. Очите й бяха приковани в ковчега на сестра й — не! — в нейния собствен ковчег, който бавно се спускаше в гроба. Свещеникът отправи кратка молитва и се обърна към присъстващите.

— Лейди Сабрина Лонгуърт, изпълнена с живот, радост и щастие, които щедро раздаваше и на нас.

Тежки белезникави облаци висяха над земята. От Темза нахлуваше синкава мъгла и студените й пръсти караха присъстващите да потръпват и да се загръщат в дрехите си. Въпреки вцепенението Сабрина потрепери и Гарт обгърна още по-здраво раменете й.

— … млада и толкова красива, тя самата създаваше красота…

Викът се надигна и заседна в гърлото й. Стефани!

Стефани бе мъртва.

„Върни се, Стефани! Ще започнем отначало и всичко ще бъде по-различно и пак ще бъдем заедно двете!“

Какво начало? Кога започна всичко? Не помнеше нищо, освен оня злокобен телефонен звън и ридаещия Брукс. Сякаш стаята се отдели в пространството, сви се в малка топка и след това връхлетя върху нея. Не можеше да диша. Шумът от падналия телефон доведе при нея Пени, Клиф и Гарт. Децата стояха сгушени едно до друго и гледаха ужасени, а той я притискаше до себе си, вдигаше телефона и разговаряше с Брукс. Той беше нейната опора в тази вихрушка от мебели, лица, гласове и цветове. „Гарт, обич моя…“

Той не знаеше, не разбираше какво всъщност е станало.

— Почакай! — Тя се отскубна от прегръдките му. — Това не е Сабрина. Тя не е умряла. Не Сабрина е мъртва.

— Тихо, обич моя. Дръж се за мен. Опитай се да не мислиш за нея точно сега.

— Не е Сабрина, не е Сабрина! — Сълзите рукнаха и мъчителните спазми разтърсиха тялото й. Тя не можеше да говори от разкъсващата болка. После дойде Нат.

— Не! — извика тя, щом видя в ръцете му инжекцията. — Оставете ме да плача. Не вземайте това от мен, от нас двете.

— Боже мой, колко ужасно! Гарт, мога ли да направя още нещо — чуваше тя гласа на другия мъж някъде отдалеч и накрая заспа.

В четвъртък телефонът не престана да звъни през целия ден. Хора носеха цветя и храна. Защо всички толкова се суетяха, щом Стефани беше вече мъртва?

Гарт пое всичко. Обади се на родителите й, после отново на Брукс. До съзнанието й достигаха откъслечни думи:

— … регистрирате смъртта в американското консулство в Марсилия и да изпратите по самолета тялото…

Не тялото, глупаци, това е Стефани! — … обратно в Англия… погребално бюро. Да, дайте ми адреса. „Т.С. Драйдън и сие“, улица „Риджън“, Мейфеър… Стефани ще бъде близо до дома.

— … тръгваме днес следобед. Ще се видим утре, петък сутринта. Разбира се, в дома на Сабрина. Стефани ще иска да остане там.

„У дома. Връщам се у дома.“

Тя остави Гарт да се грижи за всичко. Той откара децата у Вивиан и приготви багажа.

„Той е в центъра на моя свят — мислеше Сабрина в самолета. — Гарт е едничкото, което ми остана. Ако не бяхме си разменили местата, ако не си бях счупила ръката… Всичко сега щеше да е наред, тя щеше да бъде жива. Защо не отказах да стоя в Евънстън? Сега щеше да е жива. — Сабрина тръсна глава, за да се избави от летаргията, но сънливостта я заливаше на вълни. — Защо се съгласих да остана още една седмица? Ако не беше заминала с яхтата… но тя настояваше. Обаче и аз исках да остана още малко с Гарт. Ако не бях влюбена в мъжа й… Аз причиних смъртта на сестра си… Всяка моя стъпка е водила към нейната смърт.“

Тя остана будна до края на полета, с извърнато към илюминатора лице, сякаш се боеше да погледне Гарт.

На летището пожела да отиде първо в погребалното бюро.

— Искам да видя сестра си. Трябва да я видя.

Тръгна сама към малката стаичка на „Т.С. Драйдън и сие“ и коленичи пред ковчега. Сестра й спеше, нежно красива и студена.

„Стефани, чуваш ли ме?“

Сабрина гледаше деликатните черти и си спомняше като на филм градовете, в които бяха израснали, училищата и наетите къщи, лимузините, с които ги водеха и вземаха от училище. Лора и Гордън, които им обясняват, че трябва да се разделят, и накрая двете сами, когато всяка бе за другата нейното семейство.

Сълзите течаха по лицето и шията й.

— Стефани, обичам те. Исках да ти подаря бягството, от което имаше нужда. Изглеждаше просто, нали? Само една седмица. Не исках да ти причиня зло. Обичах семейството ти, исках да остана с тях още малко, а ти да вземеш от живота своя последен каприз.

Сега съм сама. Не мислехме, че може да стане така, бяхме безгрижни, безразсъдни. Не си и представяхме, че един ден ще се наложи да кажем за това на някой друг. Не зная как да го направя, Стефани? Как да понеса гнева им? Моля те, подскажи ми. Опитах, но никой не иска да ме чуе. И аз не посмях да продължа. Стефани, никой няма да ни разбере!

Сабрина погали блестящата коса на сестра си и забеляза малкото късче злато на пръста си. Тя свали пръстена и го постави на ръката на сестра си.

— Ето, вземи си го, Стефани. Той е твой. Винаги е бил само твой. Ако не бях забравила това, сега ти щеше да бъдеш при децата си. Ако съзнавах това, досега щях вече да съм казала на всички истината. Никога не съм имала никакви права над нейното семейство, трябва да им кажа. Сама. Без твоята помощ. Сама. Крайно време е да свикна с тази мисъл.

Тя се наведе и опря чело в ръба на ковчега. Чувстваше се изцедена, безжизнена като Стефани. „Защото част от мен си отива заедно с нея. Погребвам сестра си и част от себе си. Ти си мъртва. Хората идват да погребат Сабрина Лонгуърт! Какво направих! Причиних и твоята и собствената си смърт!“

— Не! — извика тя на висок глас. — Няма да ни погребат! Няма да им позволя! Не! Не! Не!

— Стефани — Гарт коленичи до нея и я прегърна. Не беше чула кога е влязъл. Той й помогна да се изправи и я отведе до таксито.

— Обич моя, готов съм на всичко, за да ти помогна, но ти сама трябва да погледнеш истината в очите и да свикнеш с нея — тихо каза той и взе ръката й. — Сигурна ли си, че искаш да останеш в нейната къща, в нейната спалня? Да отседнем в хотел, а? Може би няма да ти е толкова болезнено.

— Не — тръсна глава тя. — Ще остана там. Това е моята къща, моята спалня.

— Както кажеш — отвърна примирено той. — Искам само да ти помогна.

„Няма да искаш, когато ти кажа истината — мислеше Сабрина. — Сега, като се приберем и останем сами, ще ти разкажа всичко.“

Госпожа Търкъл ги посрещна на входната врата и направи жест към горния етаж.

— Госпожо Андерсен, родителите ви пристигнаха преди малко. Баща ви е много болен, а майка ви…

Сабрина се втурна нагоре по стълбите. Баща й седеше в кабинета, отпуснат в креслото, с посивяло, лъщящо от пот лице, а майка й се опитваше да набере някакъв номер.

— Стефани, слава Богу! Как да извикам линейка? Сигурно и ти не знаеш, но…

— Набери три деветки. Чакай, дай ми телефона. Линейка до болницата „Сейнт Джордж“, от площад „Кадоган“.

Тя продиктува адреса и се наведе над баща си.

— Какво стана, татко?

— Боли… гърдите и ръката. Мислех, че е от храната в самолета, но…

— Лекарят го предупреди да не пътува. Преди няколко месеца имаше два пристъпа, това е третият.

Сабрина позвъни на долния етаж.

— Госпожо Търкъл, извикахме линейка за господин Хартуел. Моля, обадете се веднага, щом видите, че спира пред къщата.

Гарт я наблюдаваше замислен как се навежда над баща си. Гордън изглеждаше смален и безпомощен. Той стисна ръката на дъщеря си като уплашено дете. Къде беше онзи силен, висок, представителен мъж от нейните детски спомени, американският посланик Хартуел?

Тя коленичи до креслото.

— Много ли те боли, татко?

— Минава. Би ли ми донесла едно уиски?

— Не.

— Стефани, моля те. — Той се усмихна едва-едва. — Станала си силна и волева като Сабрина. Една послушна дъщеря не бива да отказва на баща си едно малко уиски. Само за дезинфекция на гърлото.

— Една послушна дъщеря няма да убие баща си. Откъде да зная колко уиски може да понесе едно болно сърце?

Госпожа Търкъл се обади. Линейката беше долу. Когато санитарите влязоха, Гордън стана от креслото.

— Ще сляза сам.

— Татко, това са три етажа. Легни на носилката, моля те.

— Колко решителна си станала — погледна я някак странно той, но се подчини.

— Идваме след теб с такси — извика тя след него и понечи да се обърне към Гарт, но в този миг краката й се подкосиха и тя се свлече на пода.

Той я настани на дивана и извика такси за Лора. Къщата се изпълни с някакви хора, които щъкаха насам-натам, нещо си говореха и от време на време я местеха от едно легло на друго, сякаш беше кукла. Усещаше се тежка и неподвижна. Като Стефани.

„Вече тръгваме, понасят ни. Никой няма нужда от нас, всеки си има работа. И аз трябваше да направя нещо. Какво беше. Боже мой? Трябваше да правя нещо!“

Тя си спомни едва на гробището, когато свещеникът започна опелото.

Всички слушаха мълчаливо. Зад нея бяха застанали Антонио и Александра, с обляно в сълзи лице. До нея Габриела хълцаше в кърпичката си, а Брукс тихо й шепнеше нещо успокоително. Джули държеше ръката на Мишел, който гледаше пред себе си с каменно изражение, сякаш не чуваше и не виждаше нищо. Никълъс се присви и се обърна към жена си. Амелия го хвана над лакътя и му направи знак да мълчи. Всички бяха дошли да я изпратят — американският посланик с група служители, дилъри на антики, някои от които бяха дошли от Рим и Париж, аристократи, слуги, сервитьори и магазинерки, запомнили вероятно някоя нейна дума или жест на благодарност, даже госпожа Пембърли, застанала зад вцепенения и неподвижен Брайън. Сабрина забеляза Оливия и от нея погледът й се насочи към лейди Айрис Лонгуърт и Дентън Лонгуърт. „Колко странно да ги видя точно тук“ — помисли тя. Радисънови обаче липсваха.

Усета силната ръка на Гарт на рамото си.

— … да погледнем светлината на изгряващата… — чу гласа на свещеника.

Баща й беше в болницата, а майка й стискаше до болка ръката й.

— Пръст от пръстта, прах при прахта…

Свещеникът я погледна. Подканяше я да хвърли шепа пръст. Всички чакаха. Свещеникът продължаваше да я гледа.

Първата шепа пръст върху ковчега. Първата шепа пръст…

Сабрина изведнъж си спомни. Още не си им казала. Това е последната възможност. Кажи им сега, не можеш да отлагаш повече. Кажи им. КАЖИ ИМ!

Тя падна на колене пред отворения гроб.

— Не е Сабрина! — задавено извика. Зад нея се разнесоха възклицания, тежкият стон на майка й. Тя вдигна умолителен поглед към свещеника.

— Това не е Сабрина, а Стефани. Стефани е мъртва. Стефани умря! Или двете… Понякога ми се струва, че аз съм Стефани, но това не е вярно. То е лъжа. Аз съм Сабрина. Винаги съм била Сабрина. Бях Стефани само за малко, когато двете…

— Стига, обич моя, замълчи. — Гарт я вдигаше на крака. — Хайде, връщаме се вкъщи.

— Не, почакайте! Чуйте ме! — Тя отблъсна ръцете му. — Слушайте ме.

Брукс застана до нея и тя чу как Гарт казва:

— Ще довършите ли службата със свещеника?

— Разбира се. Ще се видим по-късно.

— Спрете, моля ви, спрете! Нима не виждате? Опитвам се да ви обясня, че…

Гарт кимна на Брукс и я отведе настрани. Гласът на свещеника се извиси над гласовете на останалите.

— И нека Бог да прости душата й!

Сабрина седеше неподвижна в колата. Повдигаше й се. Ако не се беше объркала, когато говореше коя е всъщност тя, те щяха да разберат и да повярват.

— Защо не ме остави да кажа всичко? Исках да ти кажа истината, но ти не желаеш да я чуеш.

— По-късно.

— Ти не ми вярваш.

— После, обич моя.

Гарт си спомняше мъката и същевременно гнева, който изпитваше при погребението на родителите си, защото го бяха оставили сам. В мъката си хората често намираха бягство в отрицанието на факта, че любимото същество е мъртво. Но ако такъв беше случаят, тя трябваше да твърди по-скоро, че сестра й е жива, че пътува и че скоро ще се видят. Вместо това тя се преструваше, че е сестра си. Защо? Дали защото двете бяха близначки и въпреки физическата раздяла бяха много по-близки, като две части на едно цяло?

Погребението бе организирано от Брукс и Оливия. В къщата започнаха да прииждат поканените на траурния обяд. Госпожа Търкъл бе вложила всички усилия в ръководството на наетите готвачи и сервитьори. Бледа и изпита, с високо вдигната глава, Сабрина се движеше сред гостите, като в собствен дом, придържана от Гарт, и с всеки разменяше по дума-две. Хората я наблюдаваха втренчено и тихо коментираха поразителната прилика с мъртвата и колко естествено е да я виждат тук. Тя ги слушаше учтиво, сякаш се опитваше да вникне в това, което казваха.

Гарт си мислеше с болка, че никога не е обичал жена си повече отсега, когато мъката я бе обгърнала с плаща на тайнствеността и уязвимостта. Искаше му се да я притегли да целуне измъчените й очи, да чува думите, които би шепнала, независимо дали бяха смислени или не.