Но тя почти не говореше и той се вслуша в разказите на присъстващите за инцидента. Брукс беше разказал историята на няколко души и тя бързо се разпространяваше. Никой не знаеше какво е причинило потъването на „Лафит“, но се носеше слух, че резервоарите с гориво са избухнали почти веднага след като яхтата напуснала пристанището на Монте Карло. В това време Дентън Лонгуърт играел в казиното. И когато чул, че яхтата на Макс Стайвесънт е потънала, извикал бреговата охрана и предложил услугите си. Присъствал, когато извадили първите няколко трупа и един от тях бил на Сабрина. Дентън бил първият, който я разпознал.

Полицията позвънила в Лондон и Габриела била на телефона, но помолила да се обадят на Брукс. „Добре е направила“ — мислеше Гарт, защото Брукс беше уредил всички формалности. С полицията на Монако и британската полиция, френската брегова охрана и британските авиолинии гладко и безпрепятствено. Брукс му хареса най-вече със своята откритост.

— Сабрина ще ми липсва, бе казал той, когато двамата седнаха на чаша уиски вечерта преди погребението. — Имам сериозен проблем, за който няма смисъл да разказвам, и Сабрина ме накара да осъзная, че го разглеждам от погрешната страна. Тя беше цялостен, завършен човек. Не обичаше хора, които се преструват на това, което не са. Тя също можеше да се преструва, но аз усещах, че когато ми каже нещо, го казва искрено.

Гарт бе разгледал дома на площад „Когодан“. Вкусът и особената атмосфера, които тази жена бе създала, тихата хармония, го накараха да се замисли. Сестрата на жена му в много отношения е приличала на нея и неговата представа е била погрешна.

— Не я познавах — бе отвърнал на Брукс — и съжалявам за това.

На следващия ден след погребението, докато слушаше приятелите на Сабрина да говорят за нея, той отново помисли, че е знаел твърде малко за тази жена.

— Работеше много — каза Оливия и си взе парче торта.

— В началото се страхуваше да не се провали — отвърна Александра.

— Глупости, никога не съм виждал по-самоуверена жена от Сабрина. Можеше да ме слуша учтиво, любезно, да кима на всичко, което казвам, и след това по същия учтив и приятен начин да ми обясни защо не приема идеите ми — обърна се Джули към Оливия.

— Мислите ли, че в началото, когато всички я пренебрегваха, тя се е страхувала да не се провали?

— Защо да си спомняме лошите времена? — прекъсна ги Никълъс. — След като постигна първите си успехи и вече можеше да избира клиентите си, тя работеше от любов към красотата, любов към творчеството, с нейния изящен, неповторим стил, заради любовта към…

— Парите — тихо се засмя Александра. — Не забравяйте, че за разлика от нас тя трябваше да работи, за да се издържа.

Гарт видя, че жена му слуша разговора с интерес.

— Съжалявам, че често я критикувах — тихо каза на жена си той. — Ти си била права, когато ми казваше, че не я познавам добре.

— Така е, но това вече няма значение, нали? Аз мислех, че за истината винаги има време. Не е вярно. Лъжите, заблужденията и грешките с времето стават все по-големи и тежки, че след известно време е трудно да ги предотвратиш. А после свикваш с тях.

Той нямаше представа какво иска да каже тя, но преди да отговори, към тях се приближи непознат тъмнокос млад мъж.

— Извинете — погледна го въпросително Сабрина, докато поемаше ръката му, — не си спомням кога…

— Димитри Карас — леко се усмихна той. — Срещнахме се някога много отдавна в…

— Атина! — извика тя. — Вие ни скрихте. Каква изненада, след толкова години! В Лондон ли живеете? Тук ли работите? Чакайте да извикам Стефани… — тя изведнъж спря.

Гарт забеляза погледите на присъстващите. Изразяваха съжаление, любопитство, неловкост. Той протегна ръка.

— Гарт Андерсън. Стефани ми е разказвала за вас.

— О, да, с тях преживяхме невероятно приключение. — Пое я с благодарност Димитри и се обърна към Сабрина: — Помня сестра ви съвсем ясно, нейната смелост и очите й — нетърпеливи, любопитни да узнаят всичко. Обадих й се преди три дни, но тя не беше вкъщи. Може би, преди да тръгнете, ще успеем да се видим на чаша чай?

— Може би — отвърна замислено Сабрина. Той й напомняше за приказния свят на детството, когато всичко беше просто и прекрасно.

— Колко време ще останете в Лондон? — попита Димитри. Сабрина се обърна към него и в същия момент осъзна, че въпросът е отправен към Гарт.

— Не знаем още.

— Защо? — рязко попита тя. — Твоят билет е за утре сутринта.

— Не бих тръгнал, ако ти имаш нужда от мен.

— Нямам нужда от тебе.

— Може би сега не си в състояние да прецениш това?

Димитри побърза да се оттегли.

— Добре, в такъв случай ще се обадя и ако все още сте тук…

— Ще бъда тук. Баща ми е в една лондонска болница, майка ми е тук, а и аз трябва да оправя някои свои лични въпроси.

— Мила, искам да говоря с вас за „Амбасадор“ — скочи Никълъс. — С лейди Лонгуърт бяхме говорили за съдружие. Колко време ще останете в Лондон.

В същия миг като с магическа пръчица до нея застана Силни Джоунс, адвокатът, който бе водил бракоразводното й дело с Дентън и бе написал завещанието й.

— Мога да уредя срещата — каза той. — И, разбира се, ще присъствам на нея. Лейди Лонгуърт би искала това, ако беше жива, тъй като аз направих завещанието й. Вече говорих с госпожа Андерсън за наследството на къщата.

„Ето това е — мислеше Сабрина. — Завещано на Стефани Андерсън. Завещала съм всичко на себе си. Глупавата, нелепа шега извика в очите й сълзи.“

Но и известно любопитство. Нима Стефани бе обсъждала с Никълъс да го направи съдружник? Какво друго бе правила, освен че се забърка с Макс Стайвесънт и легна с него? За пръв път Сабрина осъзна, че не знае почти нищо за онова, което сестра й беше правила в Лондон. А Стефани вече я нямаше и не можеше да й каже.

Тя погледна Антонио и Александра. Сексуалното привличане помежду им беше толкова силно, че се усещаше от пръв поглед. Кога е започнало всичко това? Стефани бе скъсала с него преди броени дни. Но двамата наистина си подхождаха. Колко умно от страна на сестра й, ако е окуражила тази връзка! На бюфета Мишел и Джули пълнеха едно плато с пилешки пастет и корнишони. Стефани не беше споменавала за тях от рождения ден у Александра. Трябваше да ги разпита за серията статии, без да издаде невежеството си. Още малко театър! Как да им кажа истината? Веднъж изречена, лъжата никога не свършва!

— Скъпа, мога ли да ви донеса чаша чай. — Сидни Джоунс вдигна високомерно лявата си вежда и изгледа косо Гарт, сякаш да му даде урок как един мъж се грижи за крехка и наранена жена.

— Не чай — спокойно отвърна Сабрина. — Гарт, би ли ми донесъл чаша вино?

Той й се усмихна, благодарен, че е успяла да постави онзи надменен сноб на мястото му.

Сабрина видя как Брукс влезе и се насочи към Габриела. Околните пристъпиха една крачка по-близо, наострили уши за очакваната свада между двамата. Сабрина тръсна глава. Значи нищо не се променя. Някои от тях ще тъгуват за нея известно време, а после и те ще я забравят и животът ще продължи както винаги. Нищо не се променя. Единствено животът на Гарт и децата ще се промени из основи, когато им каже истината. Те единствени ще трябва да понесат тежестта й.

Освен ако не каже! Тази мисъл изникна толкова внезапно, че тя се спря стреснато. Всъщност през цялото време знаеше, че и това е изход. Освен ако не каже! Какво значение има дали ще признае сега, или утре, или след един месец? Или ако никога не каже? Ще продължат да живеят както досега и толкоз. Какво значение има това за околните? Не, имаше, за нея. Защото вече никога няма да бъде Сабрина Лонгуърт.

Гарт се върна, следван от сервитьор с поднос.

— Не ми позволи да донеса сам чашата. — Изглежда, ме смята за провокатор, изпратен да разбие профсъюза му.

Сабрина неволно се засмя и Гарт почувства, че е спечелил една победа.

— Нищо не се променя — каза той, оглеждайки присъстващите.

— Но ти не ги познаваш — бързо отвърна Сабрина и седна до него на дивана.

— Не е нужно. Погледни ги. Дойдоха тържествено — почтителни, разговаряха шепнешком, а след два часа вече плетат безкрайните си суетни интриги. Чуй ги.

— Поразителна прилика! Мога да се закълна, че гледам Сабрина.

— Това е само привидно. Устата е рахитична и очите. Просто не си наблюдателен.

— Ще я попитам ей сега. Тя ще ти каже, че съм прав. Двете са като две капки вода.

— О, за Бога! Наистина ли смяташ да я попиташ? Още една сцена като онази на гробищата и аз ще сънувам кошмари цяла година! Не мога да го понеса. Кръвта ми се смрази.

Гарт скришом наблюдаваше жена си. Беше безразличен към бърборенето на гостите. Бледа, но спокойна и напълно отрезвяла от успокоителните. Въпреки че бе помолила Оливия и Брукс да организират траурния обяд, тя се държеше с госпожа Търкъл и обслужващия персонал като стопанката на тази къща. И въпреки че го търсеше за подкрепа и кураж, от време на време отново се затваряше в себе си и го гледаше, сякаш недоумяваше кой е той и какво общо има тя с него.

— Това, от което имам нужда, е едно уиски — каза той, за да прекъсне мълчанието.

— Ще ти донеса. — Сабрина рязко стана и тръгна към бюфета, сякаш се радваше на възможността да прави нещо.

— Неспокойна е — каза Никълъс Блекфорд след нея. — Случва се в моменти на голяма скръб. Ще й трябва време, за да превъзмогне удара. Двете бяха толкова близки в Китай. Не мога да си ги представя отделени една от друга.

„Китай ли? За какво говореше този човек? Двете в Китай? Стефани беше там сама. От друга страна, Блекфорд сигурно знае по-добре, защото и той е бил с групата. Стефани каза, че от него е усвоила няколко британски израза.“

— Добре все пак, че имаха възможност да бъдат поне за кратко заедно — започна изпитателно и предпазливо Гарт.

— Прав сте! Сигурно ще помогнете на Стефани да погледне на нещата от тази страна. Две седмици заедно, непосредствено преди Сабрина да умре. Господи, тази дума просто не ми се побира в устата. Странни са пътищата на съдбата. Мислех си за снимките, които им направих пред хотела. С онези еднакви рокли, които си купиха в Шанхай. Бяха направо неразличими. Какво стана с тези снимки? Излязоха ли добре?

— Да — замислено отвърна Гарт, докато поемаше от жена си бутилка уиски и купа с лед.

— Донесох само една чаша. Никълъс, искаш ли уиски? — Тя погледна Гарт. — Какво се е случило?

— Нищо. Къде намери тази бутилка?

— В кабинета на втория етаж. Аз… Сабрина държеше там няколко бутилки. Виждам, че нещо неприятно е станало. Няма ли да ми кажете?

— И аз ще взема нещо за пиене от бюфета — нервно се размърда Никълъс, усетил признаците на приближаваща семейна свада. — Извинете…

Гарт отвори бутилката и бавно отля от кехлибарената течност.

— Никълъс ми разказваше, че двете със Сабрина сте били направо неразделни в Китай. Каза, че ви правил и снимки.

— Д-да — отвърна тя с каменно лице. — В Шанхай, пред хотела. Мислех да ти разкажа всичко от самото начало, но толкова много събития се случиха междувременно! Бях объркана и постоянно го отлагах. Щях да ти кажа довечера, като останем сами, за да знаеш, преди да отлетиш утре. Така мислех да направя, но ако настояваш, можем да говорим и сега.

Монотонният й глас го разтревожи.

— Не, не сега. Това може да почака. Всъщност защо е нужно да ми разказваш? Вероятно си се страхувала, че ако ми кажеш, ще ме разгневиш. Сигурно си била права. Аз наистина щях да се ядосам. Защото не я познавах. Иска ми се само да не изпитваш страх да ми казваш подобни неща, защото аз не съм човекоядецът от замъка, който трябва да бъде заблуждаван, иначе ще изяде всички. Наистина ли съм изглеждал така?

Тя поклати бавно глава. Косата закриваше лицето й.

— Не казвам подобно нещо. Не си човекоядец. Обичам те.

— Тогава нищо друго няма значение. Защо да се безпокоя, по дяволите, че в Китай си била със Сабрина? Да говорим за нещо друго.

Тъжната й усмивка го накара отново да си спомни онази нощ в Ню Йорк, ден преди Брукс да им съобщи новината. „Може би отново ще намерим онова, което открихме в хотела“ — помисли Гарт.

През нощта, докато лежаха хванати за ръце, той отново й предложи да остане при нея още няколко дни.

— Майка ми е тук, всички мои… приятели на Сабрина, госпожа Търкъл. Ако имам нужда от помощ, те ще бъдат винаги до мен — отказа внимателно тя. — Освен това децата са сами и имат нужда от тебе. Имаш часове в университета. Не можеш повече да отсъстваш от лекции. Доколкото си спомням, тези дни трябва да се срещнеш с архитектите на сградата за Института по генетика.

— Да, така е, но ако ти се нуждаеш от мен, аз ще остана.

Тя се обърна към него и в слабата светлина на нощната лампа се вгледа в лицето му, сякаш искаше да запомни чертите му за цял живот.

— Мислех сега да ти разкажа за Китай. Цялата история от началото до…