Но на следващия ден тя бе срещнала смъртта си.

В галерията влезе Александра и завари Сабрина да сгъва внимателно писмото.

— Госпожа Търкъл ви издаде къде се криете. Нали нямате нищо против, ако наруша за малко уединението ви?

— Не, разбира се. Седнете.

— За Сабрина ли мислите?

— За Сабрина и за Стефани!

— Смешно наистина. Не знаех, че сте толкова близки.

Настъпи мълчание.

— А баща ви как е?

— Благодаря, вече е по-добре. В неделя си заминава.

— И вие… с него?

— Може би.

— Извинете, скъпа — поде Александра след още една неловка пауза. — Още не мога да свикна. Вие дух ли сте, привидение ли? Толкова приличате на Сабрина, че… тя ми каза, че двете не си приличате.

— Защо ли е казала подобно нещо?

— Откъде да зная? Мислех, че го казва, защото е истина. На вашия рожден ден Никълъс се пошегува. Попита я дали не сте си разменили местата още в Китай. Сабрина беше страхотна! Отговори му така, че го направи за смях. Съвсем сериозно сви вежди и му каза, че след като толкова пъти ви е обърквал, и тя самата вече не знае коя от двете е. Обичах сестра ви, макар че никога не й го казах. Както и да е, след като Никълъс я призна официално за Сабрина, аз я попитах толкова ли си приличате, а тя каза, че Никълъс ви обърквал заради диетата, която го водела до умопомрачение при вида на всяка паста, или нещо такова беше…

Сабрина се засмя. „Браво, Стефани! Ти сигурно си запазила този случай, за да ми го разкажеш на аерогарата в Чикаго, за да се посмеем двете над бедничкия стар Никълъс!“

Да, но този ден не дойде!

— Ще видя дали чаят е готов. — Сабрина внезапно стана.

— Извинете ме! Разстроих ли ви? — Александра тръгна след нея. — Колко съм глупава, Боже мой! Причината е, че още не мога да свикна с приликата. Не преувеличавам. Вероятно постоянно го чувате и от други хора. О, защо не млъкна и не ви оставя на мира?

— Не е нужно да мълчите. Говорете. — Чайникът изигра спасителна роля и тя напълни двете чаши, без ръката й да трепне. После ги сложи на подноса и напълни купичката с бисквити.

— Салфетки? — обърна се към Александра и кимна към бюфета.

— Ето! Същия жест направи сестра ви миналата седмица, когато пак бях при нея. Същите думи! Виждате ли защо се притеснявам, когато разговарям с вас?

„Но аз никога не съм правила това досега. Защо повтарям жестовете на Стефани?“

Бавно намаза една бисквита с конфитюр. От всички хора, които познаваше в Лондон, Александра беше най-надеждната приятелка, най-близката. Дали щеше да й остане вярна, ако научи истината?

Какво значение имаше верността тук? Трябваше да я разкаже на някого, мислеше Сабрина. Тъкмо ще се подготви за разговора с Гарт. И с останалите.

— Ще ви разкажа една история — бавно започна тя. — Ако ми обещаете, че ще я изслушате докрай, без да ме прекъсвате и да не давате оценки, преди да чуете края.

— Интересно. Даже остроумно. Нямам търпение да я чуя.

— Обещавате ли?

— Искате ли да се подпиша със собствената си кръв?

— Не дотам — усмихна се Сабрина. — Нямаше да ви я разказвам, ако ви нямах пълно доверие.

На външната врата се позвъни и някой отвори.

— Ей сега ще се върна. Мисля, че сложих табелата „затворено“ на витрината.

Висок непознат мъж стоеше пред вратата. Сабрина виждаше прошарената му коса, леко приведената стойка и тънкия бастун в ръката му.

— Госпожа Андерсън? — попита той.

— Същата, но галерията е затворена. Елате следващата седмица.

— Аз съм от Скотланд Ярд, госпожо. — Показа картата си. — Сержант Томас Фелпс, детектив. Ще ви бъда благодарен, ако ми дадете възможност да поговоря с вас за смъртта на сестра ви.

— От Скотланд Ярд?

— Мога ли да седна. — Мина край нея и влезе в галерията. Сабрина се обърна недоумяваща след него и машинално го последва. Значи все пак са разбрали. Знаеха, че тя е Сабрина, а не Стефани. Така и не успя да разкаже всичко както искаше. Сега всички ще го научат от полицейските хроники във вестниците. И Гарт щеше да го научи оттам. А може би преди това полицията ще му позвъни, за да го уведоми, че жена му е мъртва. В лондонското общество ще избухне ужасен скандал, а в къщата в Евънстън ще се настанят болката, сълзите и обидата…

— Боже мой — извика Александра, щом видя лицето й. — Какво има? — Забеляза мъжа и стана. — Ако искаш да си тръгна… Стефани, скъпа, успокой се…

— Не, би ли останала Александра? Искам да останеш.

— Разговорът ни е поверителен, госпожо Андерсън — напомни й детективът.

— Значи ще бъде поверителен и за принцеса Мартов — студено отвърна Сабрина. — Аз я моля да остане.

Той се поколеба, после сви рамене. И бездруго след броени часове цял Лондон щеше да прочете във вестниците. Какво значение имаше дали преди това някой ще пусне клюката неофициално? Фелпс седна и отвори бележника си.

— В процеса на нашето разследване — започна той — научихме, че някои от пасажерите на яхтата на господин Стайвесънт не са били това, за което са се представяли.

— Как се добрахте до това откритие? — Сабрина го гледаше втренчено, очаквайки всеки момент да я нарече лейди Лонгуърт.

— Моля ви, госпожо Андерсън, не ме прекъсвайте. Госпожо Андерсън. Наричаше я „госпожа Андерсън“. Тя продължи да го наблюдава, очаквайки момента, в който той ще я хване в капан.

— Нека да ви кажа онова, което сме установили дотук. Лейди Лонгуърт е излетяла с Макс Стайвесънт и още две двойки за Ница на двайсет и четвърти октомври. Оттам са тръгнали с коли за Монако. Прекарали известно време в Монте Карло, докато чакали яхтата да бъде заредена с провизии и подготвена за плаването. Около четири и половина следобед се качили на борда и отплавали в открито море. На около две мили от брега, това прави около пет и половина следобед, яхтата експлодирала.

Сабрина се сви в креслото. Александра седна на страничната му облегалка, за да бъде по-близо до нея.

— Необходимо ли е да разказвате тези подробности?

— Ако не бяха нужни, нямаше да ги разказвам. — Фелпс още веднъж погледна записките си. — Докато спасителните лодки стигнат до мястото на катастрофата, яхтата започнала да потъва. Спасителите започнали да издирват телата на пътниците, с надеждата, че могат да спасят някого. Веднага намерили три от телата, едното, от които било на лейди Лонгуърт. Съжалявам, госпожо, зная каква мъка ви причинява това, но искам да ви обясня защо самата яхта не е била огледана още на място. Тя беше извадена от водата и изследвана едва преди няколко дни.

— Какво значение има това? — Сабрина недоумяваше защо детективът губи толкова много време, преди да я разобличи. Дали не са намерили нещо на яхтата? Нещо, което Стефани е взела със себе си?

Фелпс отново гледаше в бележника си.

— Идентификация на лейди Лонгуърт от бившия й съпруг виконт Лонгуърт, проведена в един часа през нощта. Доколкото зная, на вас са ви съобщили приблизително един час по-късно в Америка. Дотогава яхтата вече е била потънала заедно с няколко от оцелелите от експлозията пътници на борда й. Извадиха я едва преди два дни. Това, което установихме, мадам… по-точно, което френската полиция установи, е, че… в корпуса на яхтата, точно до каютите и малко под ватерлинията, има голяма дупка. Те съобщиха, че…

— Каютите ли? — Сабрина напрегнато се приведе. — Каютите на „Лафит“ са доста далеч от резервоарите. Значи не резервоарите са причина за експлозията.

Фелпс беше обезпокоен. Развръзката, към която водеше разказа, му се изплъзна.

— Точно това искам да кажа. Приехме хипотезата, че причината е била в резервоарите. Сега вече знаем, че не е. Всъщност смятаме, че…

— Е била бомба, поставена под каютите.

Мъжът се облегна назад победен. Той беше дребен следовател, който вършеше предварителната работа, която големите шефове след това оценяваха. Работата му беше доста еднообразна и скучна. Единственото му удоволствие се състоеше в изумените въздишки, виковете на учудване и уплаха у хората, които разпитваше, с цел да извлече информация от тях. И сега, тъкмо щеше да дръпне конците, когато тази бледа красавица, доста елегантна, в интерес на истината, му измъкна победата изпод носа.

— Но това означава, че са били убити! — казваше в този момент тя и той я погледна с неохотно одобрение.

— Изглежда, така е станало, госпожо. В момента се опитваме да открием дали господин Стайвесънт и неговите гости са имали врагове. Не намеквам, че лейди Лонгуърт е имала врагове, но от двама писатели, Мишел Бернар и Джули Фантъм, получихме информация, че както и те наскоро узнали, господин Стайвесънт бил собственик на компания, наречена „Уестбридж Импортс“. Те казаха, че лейди Лонгуърт от време на време купувала… госпожо Андерсън!

Александра побърза да я подхване. Писмото на Стефани отекваше в съзнанието й като удари от чук. „престорих се на полицай и казах: «Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная».“

Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо…

„Те са искали да убият мен! Мислели са, че зная за фалшификатите!“

Фелпс най-после беше доволен. Бе постигнал желания ефект.

— Имам няколко въпроса, госпожо — каза почти нежно той. Сабрина вдигна глава. Не, те не знаеха коя е тя, разследваха нещо далеч по-лошо.

— Кажете.

Детективът изгаряше от любопитство. „Тя има нещо друго наум, не е само мъката по убитата сестра — мислеше той. — Уплашена е. От какво? Нещо, свързано с «Уестбридж Импортс». Но какво конкретно? Тя живее в Америка и няма нищо общо нито с галерията, нито с мрежата.“

— Първо, говорила ли ви е лейди Лонгуърт за Макс Стайвесънт?

— Само че се кани да замине с яхтата му.

— И какво каза за пътуването? Нещо за останалите гости? Къде трябваше да ходят?

— Не. Нищо.

— Не е ли споменавала, че господин Стайвесънт има врагове?

— Господин Фелпс, сестра ми никога не ми е говорила за Макс Стайвесънт, нито за бизнеса му, нито за хората, с които той си има работа.

Фелпс беше искрено озадачен. Можеше да се закълне, че този път тя казва една истина. Тогава от какво се боеше? Той продължи:

— Мишел Бернар дойде при нас, щом научил за предположението ни, че е била поставена бомба. Имат данни, че между Стайвесънт и хората от „Уестбридж Импортс“ напоследък назрявал скандал. Лейди Лонгуърт споменавала ли ви е нещо за „Уестбридж“, или за Рори Кар, или пък за Иван Ласло? Да е купувала от тях някакви антики?

Настъпи пауза.

— Споменавала е името Рори Кар, заедно с имената на още дузина дилъри. Не мисля, че е купувала от него. Поне не нещо стойностно.

Отново настъпи мълчание. „Е, добре — мислеше Фелпс. — Сега пак излъга! Проклет да съм, ако мога да разбера защо лъже. Няма нито една улика, че тази галерия е замесена по някакъв начин с контрабандата или с мрежата. Нещо обаче я притеснява.“ Той продължи да задава въпроси, с цел да напипа какво точно крие Сабрина. Някои от имената, за които питаше, тя беше чувала, за други не знаеше нищо. Фелпс продължаваше да бърбори и накрая затвори бележника си.

— Издирваме Рори Кар и Иван Ласло. Сигурно скоро ще ги пипнем и доста неща тогава ще се изяснят. Има ли нещо друго, което според вас може да ни бъде от полза?

— Не — уморено отвърна тя.

„Рори Кар ще ме «натопи» още щом го хванат, но аз не мога да направя нищо, за да му попреча. За момента репутацията на «Амбасадор» е чиста, а моята тайна — запазена.“

Беше прекалено късно да разкаже историята на Александра. „Щом Скотланд Ярд е поел случая, не мога да я направя съучастник в полуистините, които изрекох при разпита. — Беше по-самотна от всякога. — Искам да се прибера у дома. Да видя Гарт“ — мислеше тя.

— Къде можем да ви намерим, госпожо Андерсън? Сабрина му продиктува телефона си в Лондон.

— А в Америка?

— Когато тръгна, ще ви уведомя. Смятам да остана тук още известно време.

Александра го изпрати. Искаше да попита много неща, но Сабрина започна да спуска щорите.

— Имаш ли желание да поговорим, скъпа? — попита най-после тя, докато двете махаха на минаващите таксита.

— Не. Може би друг път…

Прибра се на площад „Кадоган“ сама, като още стискаше в ръка писмото на Стефани, а в ума й се въртеше една фраза от него.

Всяка сутрин посещаваше баща си в болницата, после обядваше с майка си, а в следобедите отиваше до „Амбасадор“ да скицира домовете, за които Стефани бе приела поръчки. Но рядко се задържаше в галерията. Предприемаше дълги, самотни разходки из предградията на Лондон, а в пет часа се прибираше за чаша чай. Бъбреше с госпожа Търкъл и Габриела, която запълваше времето до вечерята с клюки и разговори за Брукс. Без да подозира, тя даде подробна информация на Сабрина за живота в Лондон по време на отсъствието й.

Всяка вечер около десет разговаряше с Гарт. В Евънстън беше около четири следобед. Сабрина чуваше как Пени и Клиф го молеха да им даде телефона и си представяше как са седнали до него на дивана в кухнята.