— Кога ще си дойдеш? — питаха и двамата всяка вечер. Накрая, когато лекарите казаха, че Гордън може да бъде изписан, тя имаше отговор.

— Тръгваме в събота — обясни на Гарт. — Аз ще спра първо във Вашингтон и ще остана с майка и татко два дни. В понеделник ще взема самолета за Чикаго.

— Понеделник — повтори той и тя чу радостните детски викове.


„Но радостта ни няма да продължи дълго“ — каза си тя, докато наблюдаваше играта на пламъка в камината. Издължени, причудливи сенки изпълваха спалнята. Връщаше се, за да им каже истината. От седмица играеше ролята на Стефани, попаднала по скръбен повод в света на Сабрина, и вече не знаеше коя е всъщност. Гарт беше прав. Не можеше повече да се мята между двата образа. Трябваше да бъде или едната, или другата. Трябваше да бъде Сабрина, но щяха да я намразят. Когато Гарт разбереше, че жена му е мъртва, когато Пени и Клиф узнаеха, че майка им е мъртва, че Сабрина ги е мамила няколко седмици, щяха да я намразят и завинаги да я прогонят от своя свят. И тя няма да успее да им каже колко ги обича. Нейната любов няма да им е нужна. И няма да има нито един човек на света, на когото да я даде.


— Ще се върнеш ли? — започна с въпрос Александра, докато влизаше в галерията. Бе донесла куп снимки, които разпръсна на черешовата масичка. — Направихме ги в един ресторант, където двете със Сабрина вечеряхме веднъж. Брукс се присъедини към нас по-късно. И Антонио. Всъщност от тази вечер започна нашият страстен роман. Мислех си, че може би ще искаш един комплект от тях. Ще се върнеш ли в Лондон някой ден?

— Разбира се — отвърна Сабрина, докато учудено разглеждаше снимките. Как е успяла Стефани да постигне всичко това? В начина, по който държеше главата си изправена, с хладната, формална усмивка, която Сабрина пазеше за обществени места, тя се беше превърнала в истинска Сабрина. „А аз? Аз коя от двете съм?“

— Да, разбира се, ще се върна — разсеяно повтори.

— Ами Америка?

— Не съм решила още какво ще правя с галерията и къщата на Сабрина. Затова ще се върна скоро. А ти? Тук ли ще бъдеш, или вече ще разговаряш на португалски с инвеститори, секачи на джунгли и представители на племето гуарани?

— Говориш точно като сестра си, скъпа — Александра й хвърли бърз поглед. — Изглежда, наистина ще бърборя, но не на португалски. Като си спомня колко години ми трябваха, за да се науча да говоря правилен английски, нямам желание да уча никакви чужди езици. Мисля, че Антонио ще ме разбере.

— Защо не изровиш някоя легенда на племето гуарани, според която любовта продължава по-дълго, ако всеки от двамата говори на родния си език, и да му я припомняш винаги, когато той поиска да учиш португалски?

— Чудесно хрумване! Ами какво да правя, ако такава легенда няма?

— Ще си я съчиниш сама. Той ще се срамува, че не я знае.

— По дяволите, ще го направя! — Александра избухна в смях. — Скъпа, ти си остроумна като Сабрина. Защо съпругът ти те пуска да излизаш от Чикаго? Идвай ни на гости. В нашата разкошна колиба някъде накрай света или в апартамента ни в Рио, или тук, в Лондон. Ще дойдеш ли? Със съпруга си, разбира се. Ако на него му е интересно.

— Може и да дойда.

— Ще бъдеш добре дошла. Заради сестра ти, а и заради теб самата. — Тя взе палтото си и застана на прага. — Тя беше изключителна лейди. И ти също. Мисля, че ще прекараме прекрасно.

— Сигурна съм. Нали ще ми пишеш?

— Миличка, аз не мога да пиша писма, но умея да си служа с телефона. Какъв е телефонният ти номер в Евънстън?

— Аз… сигурно ще бъда в Лондон — поколеба се за миг Сабрина. — Обаждай се първо в „Амбасадор“, после на площад „Кадоган“.

Александра я погледна изпитателно и понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа.

— Както кажеш. Всичко най-хубаво, Стефани.

— Довиждане, Александра.

В петък тя предупреди Сидни Джоунс и Никълъс, че заминава за Америка за няколко дни.

— Ще се върна веднага щом видя баща си настанен у дома и ще прекарам няколко дни със семейството си. Дотогава магазинът ще остане затворен. Казах на Брайън това, което казвам и на вас. Допълнително ще информирам и двама ви какво смятам да правя с къщата и с „Амбасадор“. Ясно ли е?

Какво ли ще кажат, като се върна и им разкажа истината? Всъщност едва ли ще ги е грижа. Животът им от това няма да се промени.

Сабрина беше много по-внимателна, когато вечерта обясни на госпожа Търкъл и Габриела, че заминава за кратко.

— Скоро ще се върна и затова никоя от вас не бива да мисли за напускане. Това е твой дом, Габи, и ваш, госпожо Търкъл. Искам да го поддържате в ред, докато се върна. Ще ви се обадя допълнително в кой ден да ме очаквате.

„За тях наистина е важно, защото и двете по свой начин са разчитали на мен. И кой още? Скотланд Ярд, разбира се. Някой е взривил яхтата на Макс, за да ме убие. Като научат, че са убили сестра ми, и разберат, че аз съм в Лондон, жива и здрава, ще се опитат да го направят пак. Може би не бива изобщо да се връщам? Чикаго е далеч по-безопасен за мен.“


Една седмица след погребението на Стефани Гордън седеше между жена си и дъщеря си в самолета и правеше планове за бъдещето. Двамата с Лора говореха, че трябва да продадат къщата си и да си купят по-малка, без стълбища. Трябваше да наемат и асистент. Гордън пишеше книга за американската политика в Европа и му трябваше помощник. „Колко са остарели!“ — мислеше Сабрина. — Стремяха се да вършат по-малко работа, да си осигурят помощ, да направят дните си по-спокойни. Нима можеше да им разкаже какво бяха направили със Стефани? Това щеше да ги сломи. Първо щеше да каже на майка си, а тя знаеше как да го поднесе на баща й.

Първо обаче трябваше да каже на Гарт. Ще го направи в понеделник по обед, докато Пени и Клиф са на училище. Той щеше да я посрещне на аерогарата и двамата щяха да тръгнат за… къде? Не и в онази прекрасна, уютна къща, която беше техният дом. В ресторант! Някъде, където Гарт няма да бъде принуден да ходи и да си спомня за ужасния ден, в който е научил за отвратителната измама.

Още същия следобед тя щеше да се върне във Вашингтон и да разкаже всичко на майка си, а на следващия ден да отлети за Лондон. И най-после всичко щеше да свърши. Никога повече нямаше да види Пени и Клиф. Никога нямаше да види Гарт. Никога вече нямаше да поговори с Долорес и Нат, Вивиан, Маделин Кейн, Линда и Мартин, и Гарт, Гарт, Гарт…

— Стефани, какво ти е?

Тя избърса очите си и целуна баща си по бузата.

— Нищо. Мислех си.

— Сигурна ли си?

— Добре съм, татко. Ще гледам да размишлявам „на сухо“. Трябваше да пази сълзите си за после. Когато признае и остане сама. Едва тогава ще може да се върне в Лондон и да събере парчетата на своя някогашен живот. Да го сглоби. Да започне отново.

Дали ще успее? Тя отвори очи при мисълта за очевидния развой на събитията, за който досега не беше и помисляла. Дали лондонските й приятели ще приемат толкова леко зловещата шега? Особено като си спомнят как са плакали на гроба й, а се окаже, че там е била Стефани. Че двете са ги направили на глупаци? Едва ли тяхната ужасна, безвкусна клоунада ще им се види забавна? Ще се оттеглят и повече няма да я допуснат в своя кръг?

Александра няма да се отдръпне от нея. Но тя ще живее в Рио.

Габи няма да я изостави. Но тя скоро ще се омъжи за Брукс или ще си намери друг. Едва ли ще има много време за Сабрина Лонгуърт?

Оливия? Оливия, разбира се, ще бъде първата, която ще скъса с нея!

А колко доволни ще останат от Скотланд Ярд, като разберат, че е дала лъжливи показания на техния следовател? Става дума за международно разследване. Монако, Франция, Англия.

Никой няма да иска да си има нещо общо с нея. Не може да живее нито в Евънстън, нито в Лондон.

Трябва да се премести другаде. Например в Ню Йорк. Ще отвори магазин в Ню Йорк.

И коя ще бъде тогава? Не и Стефани Андерсън. Нали всички вече ще знаят, че тя е мъртва.

Сабрина Лонгуърт.

Да. Сабрина Лонгуърт. Отива в Ню Йорк, за да започне живота си отначало, отваря галерия… Как ще се казва? „Измами“. Браво! Много забавно. Други идеи? Няма.

Самолетът следваше слънцето, което бавно се спускаше зад океана. В кабината стюардесите тракаха с чинии и прибори, приготвяха възглавници, разливаха напитки. Лора извади книга. Гордън затвори очи и след малко заспа. Сабрина се премести няколко места по-нататък и седна до илюминатора. Някъде далеч океанът се сливаше с небесата.

Стефани, къде си?

Гарт, обич моя…

Други идеи?

Няма.

Глава 18

Слънчевите лъчи танцуваха по повърхността на река Потомак, докато самолетът на Сабрина поемаше курс към Чикаго. Началото на ноември. Дърветата във Вирджиния горят с оранжево ръждивите багри на есента. На другия бряг Вашингтон извисяваше своите многобройни паметници от мрамор и гранит.

Сабрина за миг зърна Джорджтаун. Сега Лора и Гордън бяха в кабинета и се канеха да обядват. До полунощ отново ще се върне при тях. Остават им още няколко спокойни часа. Но преди тях беше Гарт.

Искам да ти кажа нещо. Хайде да седнем някъде.

Не, не у дома. Предпочитам ресторант.

През последните няколко седмици аз не бях това, за което се представях…

Искам да говоря с тебе. В някой ресторант, а? Виждаш ли, по време на екскурзията в Китай ние със Стефани решихме, просто на шега…

Не, не беше грешка. Имах намерение да кажа. Тъкмо затова искам да говоря с тебе. Докато бяхме в Китай, със Стефани решихме да си разменим местата. Само за една седмица.

Долу, на земята, се мярна силуетът на стоманения комбинат на Индиана и малко след него тя видя очертанията на езерото Мичиган.

Трябва да говорим. Предпочитам да седнем в някой ресторант. Тя се сля с потока от пътници и когато приближи залата за посрещачи, спря и огледа тълпата.

— Мамо! Ето ни! Не ни ли виждаш?

— Маменце! — Пени тичаше към нея с протегнати ръце. Сабрина се наведе и тя се хвърли на врата й. — Толкова се радваме, че най-после се върна. Знаеш ли колко е лошо, като те няма?

Клиф се пресегна през сестра си и залепи звучна целувка на бузата й. Объркана, тя ги гледаше, сякаш не вярваше на очите си.

— Защо не сте на училище?

— Защото татко каза, че можем да не ходим и да те посрещнем — заобясняваха и двамата в един глас.

— Не се ли радваш? — учуден попита Клиф.

Сабрина кимна. Ръката на Пени обгръщаше кръста й, а на бузата й още гореше целувката на Клиф. Не така смятах да стане, Боже мой. Друга сцена репетирам от няколко дни! Досега не й беше хрумвало, че Гарт ще ги доведе на аерогарата. „Ясно колко разбирам от семейни отношения!“ — помисли с горчивина тя.

— Нямам думи от радост и изненада! — Тя погали момчето по главата.

— Направете малко място и за мене — подкани ги баща им. Той я прегърна силно и тихо прошепна:

— Здравей. Най-после си у дома.

Сабрина се вгледа в лицето му, в тъмния блясък на очите му и склони глава на гърдите му. Чуваше сърцето му, сякаш биеше в самата нея, усети как той леко докосна с устни косата й и в този момент разбра с абсолютна сигурност, че никога, никога, няма да намери сили и да му разкаже как го е мамила.

Тогава, остани. Живей с него, със семейството му. С моето семейство. Остани. Тук си у дома.

На какво основание? Нейният дом, нейният живот бяха далеч оттук. И въпреки че виждаше ясно и без илюзии своя лондонски кръг след погребението на Стефани, с неговите дребни клюки, интриги и вражди, това беше светът, който тя познаваше и където се движеше. А „Амбасадор“ и домът на „Кадоган“, които бе създала съвсем сама? Те бяха нейният дом.

Но имаше и още една причина, заради която не биваше да остава тук, мислеше тя, притихнала в прегръдката на Гарт. Как щяха да градят живота си върху една чудовищна измама? Той беше честен и откровен с нея във всичко. Излизаше, че тя използва доверието му, за да го мами, за да се преструва на майката на неговите деца! Как щеше да живее с него, без да й се налага да измисля нови и нови лъжи?

Трябваше още днес да измисли някакъв претекст, да му го съобщи и веднага да напусне.

— Трябва да ти кажа нещо, но не пред децата.

— И аз имам да ти казвам толкова много неща. Искаш ли да ги опаковаме и да ги изпратим нанякъде?

— Гарт, аз говоря сериозно.

— И аз. — Той я прегърна и двамата тръгнаха към изхода. — Имаме нужда да останем двамата сами поне за малко. Мислех този уикенд да тръгнем към Уисконсин. Само двамата. Ще повървим пеша.

Сабрина поклати глава.

— Не бързай — продължи той. — Имаме цяла седмица да решим.

Клиф и Пени минаха покрай тях и хукнаха към паркинга. Още докато сядаха в колата, Пени я попита нещо за Лондон, но Клиф й направи знак да мълчи. Сабрина се обърна.

— Всичко е наред, деца. Можете да питате каквото си искате за Лондон.