— Извинявай — изчерви се Долорес. — Стори ми се, че имаш нужда от приятел.

— Имам, вярно е! Не съм неблагодарна, но…

— Ще поръчам по още едно кафе — предложи Сабрина. — Линда, „Колекции“ има нужда от помощник за продажбите на недвижими имоти. Защо не опиташ?

— Нямам представа как се прави.

— Организираме продажбата на самото жилище и на мебелировката — от картините до вилиците и лъжиците. Ще се научиш как да ги оценяваш, как да правиш каталози, как да рекламираш продажбата и след това да я осъществиш. Трябва да си там през цялото време. Има клиенти, които се чудят как да измъкнат я някоя сребърна вилица, я кутийка за емфие.

— О, това е много интересно! — отвърна с блеснали очи Линда. — Ако ми предлагаш само защото в момента имам проблеми…

— Предлагам ти, защото преди пет минути Маделин ми каза, че за недвижимите имоти ще ни трябва човек. Сключила е договори за пет големи продажби.

— Сигурно търси някой с висше образование.

— Линда питам те само дали искаш да опиташ. Не те питам какво ти е образованието.

— Да, разбира се. Страхотно! О, Стефани, как ще ти се отблагодаря?

— Като станеш по-добра от мен в продажбите. Ако един ден аз напусна, ти ще поемеш цялата работа.

— Наистина ли смяташ да напуснеш? Да не би с Гарт да се местите?

— Нямах предвид това. Исках да кажа, ако един ден си намеря друга работа. Както и да е, това няма да стане скоро. А сега трябва да бягам, защото ще загубя и тази.

— Да дойда ли с тебе?

— Още не. Ще говоря с Маделин и ще ти се обадя. Долорес, десет долара стигат ли за обяд?

— Днес аз черпя. Нали аз дадох идеята?

— Благодаря. — Сабрина я целуна леко по бузата. — Следващият път е мой ред.

На вратата се обърна и ги погледа. Долорес говореше нещо, а Линда гледаше замечтано една картина на стената. Тя си спомни за Александра и Габриела. „Дали някой ще помогне на мен, когато кажа истината и напусна завинаги този град? Сигурно точно тогава всички ще имат много работа. О, не, има един човек, който никога няма да ме предаде — каза си, докато, леко усмихната, отваряше вратата на «Колекции». — Госпожа Търкъл ще бъде винаги до мен.“


В петък следобед излезе рано от магазина. Трябваше да занесе на Линда няколко книги по историята на мебелите и каталози с антики.

— Не е нужно да ги наизустяваш — обясни тя. — Трябва да знаеш как да намериш в каталога даден предмет, как да го датираш. Нужно е да познаваш историята на архитектурата и стиловете в интериора. Освен това трябва да имаш представа и за модата в колекционирането на антики. В момента на мода са изделията от лак и политическите плакати. Имам чувството, че следващата ще бъдат куклите. Както и да е, прочети ги и в понеделник ще поговорим.

Докато изкачваше стъпалата към външната врата, си мислеше как ще прекара цял час сама в къщата. Децата бяха на училище, а Гарт — на работа. Но вратата се оказа отключена. Кой ли се бе върнал по-рано?

— Клиф? Пени? — извика тя и изтича на втория етаж. Клиф седеше на леглото си и отчаяно тъпчеше някакви калкулатори и уокмени в найлонова торба. Сабрина се загледа. Имаше и копчета за ръкавели, комплекти за писане, портмонета и бележници.

— Приличаш на пират, заловен при скритото си съкровище — усмихна се тя от вратата.

— Мислех, че се връщаш в четири — отвърна й троснато.

— А аз мислех, че ти се връщаш в пет.

— И какво от това? Днес си дойдох по-рано.

— И аз. Смятал си, че ще успееш да скриеш всичко това, преди да си дойда?

Той я погледна така уплашено и засрамено, че на Сабрина й се прииска да го прегърне. Явно нещо не беше наред. Тя издърпа стола от бюрото му и седна.

— Мисля, че е най-добре да започнеш от самото начало.

— Вече казах на татко. Когато ти беше в Китай. Той не ти ли каза?

„Никой нищо не ми е казвал. Стефани споменаваше, че има проблеми с Клиф“ — спомни си тя.

— Изглежда, е решил, че това ще бъде ваша тайна. Надявам се оценяваш постъпката на баща си, но това, което виждам, ме кара да се съмнявам.

Клиф съсредоточено изучаваше върховете на обувките си.

— Тогава сигурно си му обещал, че повече няма да се занимаваш с това, което си правил дотогава. Предполагам, че си обещал, нали? Какво се случи след това? Клиф, все някога ще трябва да ми разкажеш всичко. Защо не го направиш сега? Преди Пени да си е дошла.

— Наистина бях спрял. — Очите му се напълниха със сълзи. Казах им, че баща ми е разбрал и вече не мога да им крия плячката вкъщи. Но миналата седмица, докато ти беше в Англия, те донесоха цялата тази камара и ми казаха, че трябва да я донеса у дома и да я скрия. Не знаех какво да им кажа.

— Клиф, кои са „те“?

— Те са в осми клас, тези момчета. Те, така да се каже, управляват цялото училище. Нали разбираш? Избират кой ще влезе в разни отбори, те винаги стават капитани на отборите и… крадат. Казват направо: „Днес ще мина през «Радио Шак» да забърша няколко калкулатора.“ После продават плячката в Чикаго, когато ходят там да се друсат. Трябваше им място, където да укриват нещата, преди да ги продадат, и един ден ме попитаха дали мога да им помогна. Помислих си, че ме харесват, че… искам да кажа, зарадвах се…

— Поласкан си бил, че са избрали точно тебе?

— Как разбра?

— Когато бях в гимназията, повечето от момичетата бяха от много богати семейства.

— Предложиха ми да си взимам по нещо веднъж в месеца или да ми плащат по петнайсет долара на седмица. Избрах парите. Ще си купя с тях стерео за стаята.

— Доста голяма сума — петнайсет долара. Сигурен ли си, че това е изгодно?

— В началото ми се струваше, че е, но после започнах да мисля, че може и да съм сбъркал — Клиф бе навел глава и гледаше отново в обувките си. — Но по-добре е човек да е приятел с тези момчета, отколкото да го смятат за свой враг. Никога не можеш да спечелиш, ако нямаш подкрепата им. Затова когато ме помолиха, реших, че ще е по-добре да съм в тяхната група… а, освен това ще получа и малко пари… та ето как стана всичко.

— Не ти ли е идвало наум, че подпомагаш и прикриваш престъпници?

— Мамо! Та те не са престъпници! Просто прибират по нещо от магазините. Не става дума за убийство, за обир на банка или нещо подобно. Твърдят, че магазините и без това печелят толкова много, че сигурно изобщо не забелязват, ако изчезнат няколко неща.

— О, така ли разправят? Клиф, кражбата е престъпление, независимо откъде е откраднатото и дали ще се разбере или не.

— Никога не съм се замислял върху това — отвърна момчето след кратка пауза.

— Сигурно и на твоите приятели не им идва наум.

— Те не са ми приятели.

— Струва ми се, че каза, че си част от тяхната група.

— Да. Но… всъщност те странят от мен, мамо. Изобщо не ме харесват. О, по дяволите! — не се сдържа накрая той, сълзите започнаха да се стичат по бузите му и Клиф яростно ги избърса с юмрук. — Съжалявам. Знам, че може и да не ми повярваш, но нещата не се развиха така, както очаквах. Те изобщо не разговарят приятелски с мен. Дори ми се присмиват.

— За какво? — съчувствено попита Сабрина.

— Заради това, че обичам да чета и получавам високи оценки.

— Е, ние се гордеем с теб заради това. Но защо продължаваш да дружиш с тях, след като ти се присмиват? Заради парите ли?

— Не, понеже… Ако искаш да знаеш истината, страхувам се от тях. Заплашиха ме, че ще ме пребият, ако ги издам. А миналата седмица ме предупредиха, че ако не скрия крадените вещи, ще кажат на директора, че аз съм ги откраднал. Татко искаше да отиде в полицията, но аз го помолих да не го прави и не му издадох имената. Не бих могъл да ги кажа на никого. А и няма как да спра да им помагам, защото дори и да не ме набият, със сигурност ще ме изолират. Няма да разрешават на останалите, дори и на приятелите ми, да разговарят с мен и аз ще остана настрана от всичко и съвсем сам. Знам, че могат да го направят, мамо, и затова се страхувам от тях. Сега каквото и да направя, все ще бъде лошо. Ти със сигурност не можеш да ме разбереш, защото винаги си знаела какво да правиш, но с мен не е така. Аз не знам какво да правя.

— Ще ти кажа: ще бъдеш наказан да не излизаш от къщи в продължение на месец.

— Да не излизам? — Той се отдръпна малко назад и я гледаше учудено със зачервените си очи. — Но това не е честно!

— А да не би да е честно да работиш за тези престъпници? Или да се оставиш те да те пребият, или да ти се подиграват? Или да бъдеш обвинен пред директора, че си крал от магазини?

— На…

— Щом родителите ти са те наказали да се връщаш всеки ден вкъщи веднага след училище, да не ходиш на гости у приятели и да не излизаш вечер, ти имаш чудесно извинение да не работиш за тези момчета, нали? Честно им кажи, че просто нямаш никакъв избор. А след като месецът мине, ще им намекнеш, че родителите ти подозират нещо и ти не искаш да бъдеш наказан отново, така че трябва да стоиш настрана от тях. Но може и да не се стигне до тези обяснения. Защото докато си затворен вкъщи, ще накараме полицията да наблюдава магазините, откъдето са отмъквани вещи. Ти ще ни кажеш кои са те, без да споменаваш никакви имена на момчета от групата. Сигурно съвсем скоро ще ги разкрият, не ми изглеждат особено хитри.

— Това не ми звучи никак лошо. Дори е доста умно! — възкликна Клиф, като я гледаше с възхищение.

— Да, наистина добре го измислих. Особено като се има предвид, че не ме бива особено в тези работи.

— Мамо, бих искал да те помоля още нещо. Ако успея по този начин да се измъкна от кашата, няма защо да казваме на татко. Просто няма да се наложи.

— Значи искаш отново да го лъжеш?

— Не, просто няма да споменавам нищо по този въпрос.

— Но да се крие истината е една от формите на лъжата. Ако го накараш да вярва в нещо, което в действителност не е така… — тя внезапно млъкна и се загледа в пространството. „Коя съм аз, че да давам подобни съвети?“

— Мамо?

— Клиф, в килера има няколко празни кашона — обърна се към него Сабрина. — Иди и ги вземи, за да опаковаме в тях крадените вещи, и двамата с баща ти ще ги занесем в полицията, когато отидем да разговаряме там.

— Но тогава те ще разберат, че аз съм съхранявал краденото.

— Ще намерим начин да не те замесваме в тази работа. Момчето продължаваше да се двоуми и тя започна да губи търпение.

— Трябва да имаш доверие в нас, Клиф! А сега побързай, донеси кашоните.

Мърморейки нещо под нос, Клиф излезе от стаята, а Сабрина остана сама и се опита да се успокои. Започна да се разхожда напред-назад, като се надяваше постепенно да дойде на себе си. Точно в този момент се чу хлопването на входната врата и веселият глас на Пени закънтя из къщата още преди да се е появила тя самата.


Гарт прегледа бележките си и направи списък на единайсетте студенти, които през миналата година имаха по-ниски бележки или значително бяха понижили успеха си.

— А тази? — попита Сабрина. — Защо срещу името й си поставил въпросителна?

— Това е Рита Макмилън — поясни той. — За нея съществува възможност. Не ти ли разказах какъв е случаят миналия юни?

— Не си спомням.

— Струва ми се, че ти казах. Тя се опита да използва красотата си, за да си осигури по-висока бележка, и аз направо я изхвърлих. Дори май я нарекох никаквица. Независимо от това реших да й дам още една възможност да се дипломира. Този семестър трябва да продължи в класа на Вивиан и ако покаже добри резултати, ще получи диплома. Но нашият конфликт беше преди повече от шест месеца. Не вярвам сега да е замесена.

— Младите момичета са доста злопаметни — каза Сабрина. — Особено когато е наранено самолюбието им.

— Може би Рита разсъждава като теб — усмихна се той. — И какво ще правим сега с този списък? Честно да ти кажа, имам чувството, че съм изпаднал в доста смешно положение — все едно, че някой ми е дал пистолет — играчка и ме кара да играя с нея на крадци и полицаи. Мисля, че съм много по-добър в откриването на някои бактерии.

— А аз с по-голямо удоволствие бих разглеждала старинни изделия от фин порцелан.

— Аз се занимавам с бактерии, ти — с фин порцелан. А ето, че сега трябва да се правим на детективи. Ама че сме двойка!

Те наистина бяха страхотна двойка. Сабрина бе сигурна в това. Навсякъде ходеха заедно. В сряда вечерта, два дена след като се върна, двамата бяха на филмова премиера, а след това на прием, организиран в чест на директора на института. Във вторник бяха на коктейл, където ректорът на института се държа толкова внимателно.

— Просто не мога да ти се нагледам — каза й Гарт. — Толкова си хубава.

Тя действително бе много хубава през тази седмица, за пръв път се обличаше като Сабрина Лонгуърт. Носеше ярки дрехи, а косата й падаше като злато върху раменете й. Непрекъснато беше в добро настроение, усмихваше се чаровно и никога не се отдалечаваше от Гарт. В събота вечерта двамата се появиха на откриването на новия музей на изкуствата в университета, където Сабрина през цялото време разговаряше съвсем компетентно с художници, скулптори и колекционери, които бяха доста изненадани от нейните познания. Тя се чувстваше отлично в обкръжението на толкова хора и доста се смути, когато в един от редките моменти, когато бе останала сама, към нея се приближи Лойд Строс и й каза: