Дена го наблюдаваше без сянка от ревност. Радваше се, че проявява интерес към приятелката й, защото и за слепия беше ясно, че тя вече го е забелязала.

След спектакъла Гарт предложи да ги изпрати.

— Ние сме с лимузина — отвърна тя и изведнъж сякаш си спомни нещо. — Стефани, обещах на мама да й се обадя веднага щом изляза от операта. Ей сега ще се върна.

Той я изпрати с усмивка.

— Колко мило от нейна страна!

— Дена е винаги много мила — отвърна Стефани.

— Искам да се срещнем. Какво ще кажете за утре?

Тя поклати глава.

— А вдругиден?

— Съжалявам. Тук съм на гости. Дена и родителите й са направили подробен план за моето гостуване. Толкова са мили с мен, че не искам да ги огорчавам.

— А след ваканцията?

— Връщам се в Брин Мор.

— Сигурно ще се дипломирате.

— Не, аз съм едва във втори курс — засмя се тя.

— Изглеждате… — смръщи вежди Гарт. — На колко сте години?

— Деветнайсет.

— Хм, изглеждате по-голяма.

— Нима деветнайсет са малко години?

— Струва ми се, че не са много.

Дена се върна и те се разделиха. Застанал в сянката на сградата, младият мъж наблюдаваше как лимузината бавно минава край него и се чувстваше като селянин, наблюдаващ край пътя кралския кортеж. Бяха богати, изискани, светът беше техен. Усмихна се и си каза, че ще завладее сърцето на принцесата.


Колежът Брин Мор е разположен сред зелените хълмове на Пенсилвания, на един час път с влак от Ню Йорк. Стефани току-що бе пристигнала и тъкмо разопаковаше багажа си, когато Гарт позвъни.

— Ще дойда този уикенд — подхвърли небрежно той. — Може да се отбия да ви видя.

— Какво ще правите тук?

— Смятам да прекарам един ден с вас.

Срещнаха се в „Пемброук Арк“, където всички от университета уреждаха срещите си.

— Къде ще ме заведете? — попита Гарт, после засмяно добави: — Хайде да си говорим на „ти“.

— Трябва да се отбия в библиотеката за няколко минути, после може да закусим в „Уиндъм Хаус“.

Двамата слязоха по стълбите и като прекосиха приземния етаж, излязоха на товарната рампа.

— Трябва да посрещна един камион с антики за утрешния търг. Нужно е само да подпиша товарителницата — обясни младата жена.

Гарт я наблюдаваше как разговаря с шофьора. След минута тя се върна при него.

— Каза, че кранът се е повредил. Не зная дали ще успея да намеря някого от работниците. Трябва да разтоварят сандъците. Сигурно ще се забавя. Ако искаш, иди да закусиш.

— Имам опит с камионите. Дай да погледна.

— Откога учените разбират от камиони?

— Учените — не, но селските момчета от Минесота по цял ден се возят на камиони и трактори. И редовно ги поправят. Кога ще сервират закуската?

— След три часа.

— Тъкмо ще ми се отвори апетит. — Той се наведе над двигателя и след няколко минути извика на шофьора: — Опитай сега! — и отстъпи няколко крачки. Моторът забръмча. — Науката е славно нещо.

— Също като момчетата от Минесота — усмихна се тя и прокара пръст по челото му, изцапано със смазка.

— Майка ми често ме питаше дали мога да оправя една машина, без да отнеса половината смазка по дрехите си. Къде мога да се измия?

— В дъното на коридора има тоалетна.

— Да не избягаш!

— Няма.

Стефани беше поискала разрешение да покани свой гост в „Уиндъм Хаус“. Докато закусваха, го наблюдаваше крадешком.

— Все още ли имаш ферма в Минесота?

— Не. Отстъпих я на сестра си и мъжа й. — Забравил всяко притеснение, той разказа за детството си, за самотните часове, които обичал да прекарва на полето, и да мечтае как един ден ще стане известен учен. — Имах спокойно, осигурено детство, изпълнено с обич и без съмнения за бъдещето.

— Нима после всичко се промени?

— Да, всичко. — Той замълча за миг. — На осемнайсет години спечелих стипендия за университета. Щях да бъда първият от целия ни род с висше образование. После родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Наложи се да се откажа от университета, за да поддържам фермата.

— Казваш го толкова спокойно.

— Тогава не можех да говоря за това спокойно като сега. Нещастието разруши всичко, за което бях мечтал. Беше отдавна, преди осем години.

— Колко време остана там?

— Една година, докато сестра ми завърши гимназия. Трябваше да се грижа и за нея. Тя се омъжи веднага след абитуриентския си бал. Отстъпих й фермата като сватбен подарък и дойдох в Ню Йорк. Исках да намеря друг свят, в който всичко е на мястото си и човек може да прогнозира бъдещето.

Тя го слушаше толкова внимателно, че за миг Гарт се запита дали не е чула и премълчаното — за потискащата му бедност в Ню Йорк, за самотата. Нямаше приятели, защото работеше на три места и едновременно с това вземаше допълнителни курсове, за да се дипломира по-рано и да започне да преподава. Дори и няколко години по-късно, когато вече бе станал преподавател, пак не си позволяваше никакъв личен живот. С изключение на няколко вечери с най-близки приятели, никога не бе излизал с момиче.

Досега.

— Сега е мой ред да задавам въпроси. Не зная нищо за теб. — Той допи кафето си и се облегна на стола.

— Но още не си довършил. Успя ли да намериш свят, в който всичко е на мястото си?

— Почти. Ти откъде си? Не мога да определя акцента ти.

— Израснах в Европа. Кажи ми какво откри все пак? Нямам представа какво прави един микробиолог.

— Добре — засмя се Гарт. Беше му приятно, че една красива жена го моли да й разказва за себе си. — Изучаваме структурата и поведението на молекулите в живите организми. Специализирал съм се в областта на генетиката. Изследвам как можем да я променим така, че да премахнем генетичните заболявания.

— Ако промените структурата на гените, няма ли да промените и самия живот? — попита колебливо тя. — Защо искате да намесите в „работата“ на природата?

— Не го наричам „намеса“. Виж, тези антики, които донесоха преди малко, не са ли направени благодарение на това, че дърводелецът се е намесил и променил формата на дървото? А скулпторът не трябва ли да измени парчето мрамор, за да създаде статуя?

— Скулпторът и дърводелецът нямат власт. Една статуя не може да промени този свят, но ти можеш, ако промениш структурата на гените, нали?

— Сигурно.

— Някой трябва да контролира тези изследвания.

— Според тебе кой би могъл да го стори?

— Правителството.

— Дребнави, глупави, непочтени и ограничени човечета!

— Тогава учените.

— И те не са по-добра стока. Повечето от нас са малко луди. Работата е там, че науката не може да бъде контролирана. След като веднъж едно откритие е направено, никой не може да го скрие или забрани.

— Какво искаш да постигнеш с твоите изследвания?

„Упорита е“ — помисли си с възхищение, но отговорът би му отнел много време. Ето защо шеговито подметна:

— Да открия еликсира на вечната младост и да спечеля куп пари.

— Гарт, нима не очакваш да забогатееш?

— Не. Не и с преподавателска работа в университета. Частните компании плащат добре, но и те не ми харесват. Мразя да ми стоят на главата и да ме питат докъде съм стигнал с проекта. Обичам изследователската работа. В нея има свобода. Можеш да вървиш натам, накъдето те водят собствените ти наблюдения и убеждения. Можеш да бъдеш полезен.

— На хората ли?

— Да. Но ти си права, няма да направя пари. Никога няма да мога да си позволя момиче като теб. Тръгваме ли?

— Да. — Стефани извади няколко банкноти от портфейла си. — Каква глупава забележка!

Гарт я хвана за ръката.

— Почакай! Аз плащам.

— Ти си мой гост. Нали те поканих.

— Вярно е, че съм само старши асистент, но мога да си позволя да поканя на закуска приятелите си. Защо изведнъж се разбърза?

— Трябва да се върна в библиотеката. Може би имат нужда от мен. Закъсняваме с плана за търга. Съжалявам. Обещах ти целия ден, но трябва да се върна. Това е работата ми.

— Работата ти ли?

— Работя в Катедрата по изкуствата. Организираме търг.

— Защо трябва да работиш?

— За пари.

— За пари ли? Мислех, че…

— Зная какво си мислиш.

Докато пресичаха парка, Гарт изведнъж се почувства щастлив. „Тя не живее в замък!“ — помисли си и от радост запрати една снежна топка към отсрещното дърво.

— Разкажи ми нещо повече за този антикварен търг. Знаеш ли, открай време мечтая да погаля някоя гола статуя. На търга няма ли да има голи статуи?

— Ще има, и то няколко — засмя се щастливо тя. — Само че, ако искаш да погалиш гола статуя, ще трябва първо да я съблечеш.

Сега беше негов ред да избухне в смях.

Хвана я за ръката и двамата тръгнаха към библиотеката.


Гарт имаше достатъчно време, за да размисли над противоречията у Стефани Хартуел, преди тя да посети лабораторията му в Ню Йорк. През зимата и пролетта почти всяка седмица прескачаше до Брин Мор. Знаеше за нейната близначка, за разрива им, който Стефани още преживяваше. Знаеше, че родителите й са в Алжир, но скоро ще се върнат във Вашингтон, защото баща й трябваше да поеме поста на помощник държавен секретар по европейските въпроси. Знаеше, че необикновената й култура е плод на невероятното домашно възпитание, което бяха получили със сестра си. Стефани знаеше за Европа достатъчно, за да замести всяка енциклопедия, но нямаше представа от мъже, а познанията й за секса едва ли можеха да запълнят една ръкописна страничка. Бързият й ум и тиха, спокойна красота привличаха всички и те кръжаха около нея като пчели над цвете. Всички се надпреварваха да я канят вкъщи за ваканциите. Гарт също. Защото и той беше влюбен в Стефани.


През май храстите в Брин Мор цъфтят в розово и бяло и покриват земята с килим от цветове. Горещото слънце изсушава влагата на априлските дъждове и в старите дървета се събират рояци от птици. Казват, че май е най-добрият месец за сватби.

Стефани и майка й стояха в двора на библиотеката. Лора критично оглеждаше езерцето и наредените около него столове и маси.

— Прилича повече на градинско увеселение, отколкото на сватба. Нима не искаш нещо по-официално, скъпа?

— Искам точно това — отвърна й тя и извърна поглед към групата приятели и колеги, които се събираха около Гарт.

— Ей, вие двете! Стойте мирно! — извика Гордън и ги щракна с фотоапарата си.

— Защо напускаш университета? Сигурна ли си, че няма да съжаляваш?

— Майко, как да остана в Брин Мор, след като Гарт ще работи в Илинойс?

— Можеше да почака още две години.

— Не можеше. Работата, която му предлагат, е много хубава. Не е за изпускане. — Целуна майка си по бузата. — Ще си купим голяма къща с много спални и ти често ще ни идваш на гости. Била ли си някога в Чикаго или в Евънстън?

— Не.

— Ето, сега ще ги видиш.

Стефани видя как сестра й влезе в градината и се отправи към съдията Феърфакс и семейство Кардозо. Тръгна усмихната да я посрещне.

— Изглеждаш прекрасно!

— Не, ти изглеждаш прекрасно! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие?

— Когато дойда на твоята сватба, аз ще ти задам същия въпрос.

— Съдията Феърфакс разказа как си е играл с нас в детството ни — засмя се Сабрина.

— И още тогава предсказах, че ще кумувам на сватбите ви — допълни мировият съдия. — Още чакам Сабрина да ми се извини, че остана да учи в Европа.

Тя учудено вдигна вежди и промени темата на разговора. „Не иска да говори за себе си“ — помисли си Стефани, но това не я учуди. Дори и в писмата си сестра й беше сдържана и лаконична като добър, но далечен приятел. Миналото лято, което двете прекараха с родителите си в Шотландия, тя бе пак така далечна, сякаш се страхуваше, че може неусетно да започне интересен разговор и да затъмни своята сестра. Стефани разбираше, но не искаше да промени нещата. „Нека и тя веднъж се почувства неловко!“ — от тази мисъл й стана неудобно, но до края на ваканцията не направи нищо, за да запълни пропастта помежду им.

„Някога бяхме едно цяло, а сега аз не зная нищо за нея. Кого обича, за какво мечтае?“ — Стефани наблюдаваше как сестра й разговаря със семейство Кардозо и изведнъж я обзеха угризения.

— Сабрина, може ли за момент. — Докосна лакътя на сестра си и двете се отдалечиха.

Гордън веднага насочи фотоапарата към тях. Неговите прекрасни дъщери! Еднакви и все пак толкова различни. Сабрина, в елегантната си копринена рокля, която подсказваше очертанията на тялото й, и разкошна широкопола шапка, скриваща косите й. Студена и някак си недостъпна. До нея, грейнала от щастие, вървеше Стефани в бял облак от коприна и дантела. В тъмнокестенявите й коси беше затъкната бяла камелия.

— Извинявай — започна тя.

— Няма нищо. Разбирам всичко. Никога досега не съм те виждала толкова щастлива. Обичам те, Стефани.

— Харесваш ли Гарт?

— Разбира се! Той е очарователен и влюбен в теб. За себе си ще говоря друг път. Сега искам само да се порадвам на твоето щастие.