— Ти наистина си чудесна, Стефани. Невероятно е, че можеш да се държиш така толкова скоро след преживяната загуба.

— Правя го заради Гарт — ясно му отвърна тя и го изгледа изпитателно, търсейки в очите му отговор на въпроса, дали думите й са достатъчно убедителни. Той не каза нищо повече, само ги покани на вечеря на следващия ден.

— Но вие никога не си оставате вкъщи — мърмореше Пени, докато Сабрина разресваше косата си пред тоалетката в неделя вечерта.

— Имаме доста задължения — поясни кратко Гарт и пооправи вратовръзката си пред огледалото, а после продължи да обяснява на Пени: — Тези посещения са в интерес на работата ни, скъпа.

Сабрина бе обзета от един натрапчив спомен, докато наблюдаваше посърналото лице на детето.

— Ние вече не сме едно семейство — как бихме могли да бъдем, след като почти не ви виждаме!

Спалнята като че в миг притъмня. Сабрина и Стефани Хартуел бяха застанали пред огромното огледало в къщата им в Атина и наблюдаваха как родителите им се приготвят за бал в посолството.

— Всеки може да се среща и да разговаря с вас, но не и ние! Единственото семейство, което имаме, се състои от Стефани и мен — двете сме си цялото семейство!

Спомняше си го много ясно. Но през последната седмица сякаш бе забравила. Тази седмица бе прекалено заета — по цял ден работеше, а вечер излизаха, точно както живееше в Лондон: с натоварен график от обеди и вечери, срещи и разговори, нови лица. Досега не си даваше сметка колко й липсва този забързан ритъм. Понякога, застанала в центъра на група хора, под блестящите светлини в залите, с чаша вино в ръка, заслушана в приятната музика или във веселия смях на другите, тя сякаш забравяше за миг коя е всъщност. Световете й се преплитаха и тя докосваше леко Гарт, застанал близо до нея, и изпитваше такава любов към него, харесваше й как ги гледаха останалите — те бяха една двойка, мъж и жена.

Но този натоварен график й пречеше да бъде с Пени и Клиф и Сабрина си даваше сметка за това. „Те имат нужда от семейство и ние трябва да им го осигурим — помисли си тя. — И без това съвсем скоро вече няма да съм тук.“

— Права си, Пени — каза. — Трябва да разреди тези посещения и да си останем за по-дълго вкъщи.

— Смятах, че нарочно организираш тази кампания — погледна я малко объркан Гарт.

— А ти участваше в нея просто защото вярваше, че така трябва.

— Напротив. Беше ми много приятно.

— Татко! — извика Пени, а Сабрина го погледна учудено.

— Вярно, че малко попрекалихме — продължи той, доволен, че е успял да накара съпругата си да замълчи от изумление. — Но след като години наред непрекъснато ми казваше, че не излизаме достатъчно, сега най-накрая успя да ми докажеш, колко много съм пропуснал, като си оставам по-често вкъщи. Сега разбирам, че не би трябвало да прекарвам повече от четири-пет вечери от седмицата у дома.

Тя се обади и се извини, че няма да могат да присъстват на партито в понеделник, и четиримата прекараха една спокойна вечер заедно. След като Пени и Клиф си легнаха, Сабрина и Гарт останаха във всекидневната — четяха, обмисляха свои проблеми, а от време на време разговаряха. „Как ли успях да го направя — мислеше си Сабрина, — да се вмъкна така спокойно в живота на едно семейство?“ Естествено, трябваше да положи немалко усилия; всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл за смъртта на Стефани и непрекъснато се терзаеше от измамата, която тегнеше над живота й с Гарт. Но после часовете започваха да се нижат един по един, трябваше да върши толкова неща, че чувството за вина и тъгата по Стефани обикновено отстъпваха на заден план, за да се заеме с грижите за семейството и хората, които я заобикаляха. И с всеки изминал ден връзката й с този живот ставаше по-здрава. За пръв път имаше чувството, че е намерила мястото си в този свят.

Но при тази мисъл винаги се стряскаше. Това не бе нейното място, тя не принадлежеше към това семейство. Мястото й тук се основаваше на една лъжа и зависеше от една лъжа. Тя седеше заедно с Гарт във всекидневната и си припомняше всичко, което се случи през последните седмици, повтаряше го отново и отново, за да не загуби чувство за реалност. Защото щом усетеше близостта на Гарт, докосването на ръката му, тежестта на тялото му, любовта в очите му, Сабрина започваше да се чувства безсилна да направи това, което бе необходимо.

Тя сведе поглед отново към книгата и точно в този момент на вратата се позвъни. Гарт отиде да отвори и доведе във всекидневната дребен човек на средна възраст, който се представи с името Карл Дженкс, частен детектив, нает от Лойд Строс да направи проверка по анонимните обвинения срещу професор Андерсън.

— Вече разговарях с някои хора — започна той и се настани в удобното кресло, а после се огледа. — Хубава стая. — Докато си записваше нещо в бележника, той свиваше устни подобно на дете, което има проблеми с правописа. — Някой да ви има зъб за нещо, професоре?

Гарт го гледаше упорито право в очите, докато той извърна поглед.

— Направихме списък на студентите, които може би си мислят, че се отнасям зле с тях. Ще го донеса.

— Почакайте малко. Вие помогнахте ли му за списъка, Стефани?

— Срещали ли сме се преди? — повдигна вежди тя.

— Какво? Преди снощи ли? Не си спомням, защо?

— Защото, господин Дженкс, само приятелите ми се обръщат към мен с малкото ми име.

— О, да — каза Дженкс след продължителна пауза. — Извинете ме, мадам. Или може би предпочитате, лейди.

Сабрина се усмихна и не му отговори.

— Е, та какво е положението със списъка, лейди? Помагахте ли при изготвянето му?

— Не.

— А вярвате ли на този списък?

— Какво значи да му вярвам? Това е просто един списък.

— Но може би смятате, че съпругът ви не е включил в него всички.

— Та това е абсурдно.

— А, така ли мислите — измърмори той и записа нещо в бележника си.

Сабрина и Гарт се спогледаха. Не бяха казали нищо, което си заслужаваше да бъде записано.

— Играете ли тенис, професоре?

— Да — отвърна Гарт и го погледна учудено. — Нима и това е в обсега на вашите проучвания?

— Може да се окаже. А вие, госпожо Андерсън?

— Да.

— Да сте играли заедно напоследък?

— Не — обади се веднага Гарт. — Сестрата на съпругата ми почина неотдавна и тя все още е в траур.

— Моите съболезнования. Но животът ви е доста интензивен — партита, откриване на музеи и какво ли още не. Това също ли е част от вашия траур?

— Колко много сте се постарали, господин Дженкс — любезно отбеляза Сабрина. — Проучили сте социалния ни живот. Гарт, смяташ ли, че би трябвало да дискутираме начина си на живот с господин Дженкс?

— Смятам, че господин детективът би трябвало да разговаря за онези анонимни писма, иначе няма смисъл да остава повече.

— Какви чудесни килимчета — каза Дженкс, като отново се оглеждаше наоколо. — От Китай?

— Да — отвърна Сабрина.

— Професорът беше ли с вас в Китай?

— Достатъчно — твърдо каза Гарт и стана. — Ще ви изпратя.

— Професоре, аз провеждам разследване. По разпореждане на вашия шеф.

— Вие не провеждате разследване. Вие само слухтите.

— Точно в това се състои разследването, професоре. Хвърляме стръвта и след това наблюдаваме кой ще клъвне. Трябва да бъдете по-търпелив с мен. Наскоро бяхте в Станфорд, Кънектикът.

— Да — потвърди Гарт, застанал прав до библиотеката с ръка върху стелажа.

— Но не приехте предложената ви там работа, нали?

— Очевидно вие знаете отговора.

— Да, така е. Професор Андерсън беше ли с вас в Китай, госпожо Андерсън?

— Не. Пътувах по линия на Сдружението на търговците с антични предмети, а съпругът ми бе така добър да поеме грижата за децата по време на отсъствието ми.

Дженкс си записа нещо, стиснал отново устни.

— Това семейство Талвия — те са ваши приятели от доста време, нали?

— Точно така — отвърна Гарт равнодушно.

— Те май непрекъснато водят война помежду си, той и неговата малка съпруга.

Не му отговориха.

— Това доста усложнява семейните отношения — отсече Дженкс и пак написа нещо в бележника си. — Човек се изпълва със съмнения. А и вие сте заобиколени с такива очарователни създания, на които трябва да преподавате.

Сабрина срещна погледа на Гарт и едва забележимо поклати глава.

— Май не сте съгласна с мен, госпожо Андерсън? С кое по-точно — за съмненията или за очарователните създания?

— Просто не смятам, че сте глупак.

Дженкс явно започваше да губи самообладание. Извади дъвка от джоба си и я напъха в устата си.

— А сега да поговорим за Блейк. Добре ли го познавате?

— Двамата сме се срещали няколко пъти — отвърна Гарт. Съпругата ми не го познава.

— Е, това е добре за вас, като се има предвид неговата репутация. Доколкото съм чувал, той си пада по тези чаровници, независимо от годините им.

— Каква неприятна работа имате, господин Дженкс — вметна съчувствено Сабрина.

— А какво ще кажете за Милбърн?

Двамата мълчаха.

— Него изобщо не го познавате, струва ми се. Някой е написал писмо — ето го, професоре, става дума за анонимно писмо — и аз го проверих по искане на вашия шеф. Писал го е математик, който обича да си играе с числата. Когато не е зает с очарователните девойчета при вас.

— Нима изводите ви се базират на анонимното писмо? — студено попита Сабрина.

— Не, мадам, базират се на собствените му признания. Казва, че се е случило само веднъж, но кой би могъл да твърди със сигурност? Съпругата му е била негова студентка, когато се е оженил за нея. Очевидно обича по-младичките. Не може да не признае човек — в гласа му се долови някакъв непреодолим копнеж — че те наистина са прекрасни. И толкова изкусителни.

В стаята настъпи гробна тишина. Отгоре се чуваше шум от радиото в стаята на Клиф.

— Имате ли приемни часове, професоре?

— Разбира се.

— Как приемате в тях студентите — поотделно или на групи?

— Приемам ги един по един. Обсъждаме лични неща — оценките им, качествата на предадените работи, плановете им за бъдещето.

— Един по един? И вратата е затворена?

— Понякога — отвърна кратко Гарт и Сабрина усети, как го изпълва гняв. Тя също едва се въздържаше, вбесена, че двамата са принудени да приемат насериозно Карл Дженкс и да отговарят чинно на въпросите му.

— Госпожо Андерсън, каните ли често гости на вечеря?

— От време на време.

— А идват ли понякога у вас някои от студентите на професора?

„Нямам представа“ — помисли си Сабрина и погледна към Гарт.

— Не — отговори той вместо нея. — Само веднъж поканих всичките си студенти и помощниците ми от лабораторията.

— Госпожа Андерсън не може ли сама да обясни?

— Госпожа Андерсън не е длъжна да ви дава обяснения, ако не желае. Особено, ако й се струва, че се опитвате да я подведете.

Дженкс млясна с дъвката.

— Професоре, идвам направо от къщата на Талвия. Всичко там е тихо и кротко, цари мир и любов. Човек не би могъл да повярва, че тези хора са се били пред всички по време на парти. Идвам тук, в една чудесна и светла къща, но съпругата непрекъснато отсъства — я в Китай, я в Лондон, а съпругът при всеки удобен случай отскача до Калифорния; освен това е пристигнало едно доста злобно анонимно писмо, което обвинява професора, че задява младите чаровници и взима пари, за да пише по-високи оценки. Имам чувството, професоре, че вие съвсем не се извръщате на другата страна, когато ви се предлагат подкупите.

Сабрина бързо прекоси стаята и застана до Гарт. Докосна ръката му и усети, че той започва да се отпуска.

— Бих могъл да ви изхвърля — студено изрече той. — Но това ще ми струва повече усилия, отколкото заслужавате. Лойд Строс ми каза, че сте нает, за да откриете кой е написал анонимното писмо и да представите доказателства, които да очистят името ми от клеветите. Вместо това вие се опитвате да ме обвинявате, като използвате информация със съмнителен произход. Вие не сте дошли тук, за да проучвате, както твърдяхте в началото, вие сте дошли да поставяте капани. Следователно се опитвате под прикритието на детектив да вършите друга дейност, което е нарушение на законите в тази град. Ако се разкрие тази ваша „дейност“, можете да изгубите разрешителното си. Сам ще реша дали утре сутринта да се обадя на полицията или да съобщя в университета, а може би и на двете места. Зависи колко бързо ще напуснете къщата ми. Давам ви шейсет секунди. Засичам — обяви той, прегърна Сабрина и вдигна другата си ръка, за да погледне часовника си.

— Опитвате се само да блъфирате…

— Двайсет секунди.

Дженкс скочи от креслото и се запъти към външната врата.

— Ще се върна, и то скоро. Вашият шеф със сигурност ще се заинтересова защо сте ме изхвърлили. Един невинен човек не би…

— Вън! — изрева Гарт и Дженкс бързо отвори вратата и изчезна навън.

— Гарт, това е наистина невероятно — засмя се високо Сабрина.