След края на часа Сабрина спря едно момче и го помоли да й посочи Рита Макмилън. След като разбра коя е, тя се насочи директно към нея.

— Казвам се Стефани Андерсън — каза й и протегна ръка, за да се запознае с нея. Русото момиче с бледосини очи докосна с нежелание протегнатата ръка. — Бих искала да разговарям с вас. Факултетният клуб е отсреща, там бихме могли да седнем на спокойствие.

— Не мисля, че…

— Много е важно — твърдо заяви тя и я поведе напред по коридора. — Разбрах, че сте изучавали генетика при съпруга ми миналия семестър.

Усети нарастващото безпокойство у момичето и забеляза, че лицето му се зачерви. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха до клуба на факултета. Сабрина вече бе идвала тук с Гарт и портиерът се втурна да я посрещне.

— Госпожо Андерсън! Радвам се, че ви виждам отново. — Той хвърли само бегъл поглед към Рита и отново насочи изпълнените си с възхищение очи към Сабрина. — Часовете за сервиране на кафе започват след малко, но може би ще поръчате някакъв десерт или плодове?

— Може ли да получим по чаша чай?

— Чай! Разбира се. Горе в момента няма никого — добави той. — Ще бъдете съвсем сами.

Сабрина му се усмихна, но не каза нищо, с което да задоволи любопитството му. Когато се качиха горе, тя поведе Рита към дъното на голямата стая с високи тавани, изпълнена с маси, кресла и дивани. Седнаха на два люлеещи се стола много близо една до друга. Сабрина стисна ръце в скута си, като гледаше изпитателно Рита. Не пропусна да забележи объркания й поглед. „Явно не е свикнала да бъде пренебрегвана от мъжете — помисли си, — при това докато една по-възрастна жена е в центъра на вниманието. Колко ли възрастна й изглеждам с моите трийсет и две! Би било наистина забавно, ако тя не се бе опитала да унищожи кариерата на Гарт.“

Момичето явно се смущаваше от изпитателния й поглед.

— Е? — попита накрая то. — Ето ме тук, за какво искахте да говорим?

— Мислех си, че би било добре да се запознаем. Вие скоро ще се дипломирате, нали?

— Да — кратко отсече Рита и стисна с ръка облегалката.

— Но не трябваше ли да се дипломирате през юни?

— Аз… промених плановете си.

— И какво ще правите след завършването?

— Не знам още. Ще пътувам, може би ще започна работа.

— Каква работа?

— Не съм решила още. Нещо вълнуващо. Може би ще стана дизайнер на дрехи или ще се заема с вътрешно обзавеждане. Нещо от този род.

— И ще станете известна?

— Разбира се, защо не?

— Чаят ви, госпожо Андерсън — главният келнер от столовата се бе появил пред тях с количка.

Нат Голднър, който излизаше от библиотеката, се загледа учудено в количката, след това видя Сабрина и й изпрати въздушна целувка за поздрав.

— Как успя да омаеш персонала в кухнята?

— Мисля, че вълшебната думичка е „чай“.

— Не и ако аз я произнеса. Мога ли да седна при вас?

— Извинявай, Нат, но точно сега няма да може. Имаме личен разговор.

— Тогава някой друг път — каза той, кимна на Рита и целуна Сабрина по бузата. — Ще се видим скоро.

— Май въртите всички на пръста си — каза с неприкрита завист момичето.

— Отнасям се с уважение към хората — поправи я тя, като й подаваше чаша с чай. После замислено изрече: — Значи вие искате да станете известна. Сигурно ще си спечелите много приятели, ако това се осъществи.

— Така е — кимна доволна събеседничката й.

— Но също и врагове. Обикновено колкото повече хора познава човек, толкова по-голяма е вероятността да разгневи някого или да предизвика завистта му, при това без дори да си дава сметка как е станало.

— Не разбирам нищо от тези неща.

— Разбира се, вие сигурно ще имате много повече приятели, отколкото врагове, но трябва да сте подготвена и за двете. Защото когато човек е известен, никога не може да е сигурен как се отнасят другите към него или какво говорят зад гърба му. Но известните са подготвени за това, разбира се.

— За кое?

— Че хората биха могли да говорят за тях неща, които не са верни — отвърна съвсем спокойно Сабрина. — Когато се случи нещо подобно, казваме, че е пуснат слух. Питали ли сте се някога как възникват слуховете? Понякога като нещо вълнуващо и дори опасно, друг път, за да може някой да се почувства много важен, трети път — за да се види реакцията на останалите, но вероятно най-често за отмъщение. Още малко чай?

— Не — отвърна Рита, като не сваляше сините си очи от нея.

— Разбира се, човек, който е решил да се посвети на дизайн на дрехи или вътрешно обзавеждане, никога не би си позволил да пуска слухове. В края на краищата от уроците си по история сигурно си спомняте, че в резултат на слухове са избухвали войни, предизвиквани са революции и невероятни паники… Кой би могъл да вярва на човек, позволил си да пуска зловредни слухове? Такъв човек е опасен, защото без да се замисля, пошушва нещо или си прави непристойна шега, или написва анонимно писмо…

— Да не би да се опитвате да ме заплашвате? — попита момичето и примигна с бледите си очи.

— Защо да го правя?

— Защото не ме харесвате.

— Не ви познавам, така че не бих могла нито да ви харесвам, нито да не ви харесвам. — Сабрина напълни чашата й с чай. — Но истината е, че имаме различна представа за лоялност, а интересите ни са се сблъскали по един въпрос.

Рита я гледаше неразбиращо.

— Вашият интерес е свързан с това, което ви е приятно, лоялността ви се ограничава само до вас самата. При други обстоятелства това едва ли щеше да ме интересува, още повече, че смятам самовлюбените хора за доста досадни. Но след като вашият интерес заплашва съпруга ми, който силно ме интересува и на когото дължа лоялност, ние двете неминуемо ще се сблъскаме.

— Не разбирам за какво говорите — намръщено отвърна момичето. — Вие сигурно сте луда.

— Това беше грешка — спокойно заяви Сабрина. — Не трябваше да се конфронтирате с мен, по-добре беше да се опитате да спечелите симпатията ми.

— Не ме интересува какво…

— О, интересува ви. И би трябвало. — Тя се приведе и погледна момичето право в очите. Говореше с нисък глас, но думите отекваха като стоманен звън между тях: — Защото аз мога да ви изложа, да покажа каква сте всъщност и да ви попреча да се дипломирате.

— Не можете да направите подобно нещо! Просто няма да успеете! Само защото съпругът ви ме мрази…

— Съпругът ми ви мрази? Но защо?

— Защото… защото не се съгласих да легна с него — отсече Рита.

— Вие сте една малка глупачка — поклати глава Сабрина. — Не можете ли поне веднъж да се опитате да използвате главата си, вместо това, което е между краката ви? Колко дълго смятате, че ще можете да купувате всичко благодарение на това, че сте жена? И дали подобна сделка е достатъчно изгодна за вас? И колко ли приятели ще имате, след като всеки път, когато продавате себе си, вие всъщност създавате проблеми за жените, които биха искали да успяват благодарение на ума си?

— Той ви е казал какво да говорите. Използва точно същите думи миналия юни.

Сабрина постави чашата си встрани.

— Сега ме слушайте внимателно. Съпругът ми не знае, че ще се срещна с вас. Този разговор е между нас двете и се надявам, че ще уредим заедно нещата. Но дори и той да знаеше, че съм тук, не би могъл да ми каже какво да говоря. Никой не ми дава съвети какво да говоря. Това го решавам сама и не искам разрешение от никого. Вие бихте могли да го разберете, ако гледахте на себе си като на разумна личност, а не като на машина за секс. — Замълча за миг. — Но с вас говорехме за други неща, нали? Дипломирането ви. Анонимните писма. И колко гениален е този, който ги пише.

Настъпи продължително мълчание. Сабрина внимателно следеше изражението на Рита, докато тя се мъчеше да намери някакъв отговор и накрая съвсем помръкна.

— Ще ме издадете ли?

Ще ме издадете. Сякаш бе тригодишна.

— А какво си мислите, че исках да кажа, когато ви уверих, че ще ви разоблича?

— Не знам. Просто не предполагах, че знаете за писмата. Но вие не можете да го направите — извика след малко. — Ще ме накажат, може дори да ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!

— Разбира се, че няма да можете да се дипломирате — твърдо заяви Сабрина. — Нали вече ви казах, че ще ви попреча за това.

— Но аз трябва да се дипломирам! Родителите ми ме предупредиха, че няма да ми дават повече пари, ако този път не завърша. А аз нямам никакви лични средства, така че трябва да се дипломирам.

„Непоклатима логика“ — помисли си Сабрина.

— И как смятате, че ще успеете?

— Имам „добър“ по основния си предмет и това е напълно достатъчно.

— Не, трябва също да ме спечелите на своя страна.

— Но аз не бих могла да направя нищо за вас — учудено я погледна момичето и нервно загриза нокътя си.

— Помислете малко. След като нямам никакво желание да преспя с вас, какво друго бихте могли да ми предложите, което да ме заинтересува?

Рита я гледаше доста уплашено, после хвърли разсеян поглед из помещението, след това я изгледа с ужас.

— Сигурно искате да призная, че това, което написах, не е вярно? Но тогава ще трябва да призная, че писмата са от мен! Не мога да го направя! Ще ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!

— Е, смятам, че би могло да се преговаря по този въпрос — отвърна Сабрина и въздъхна с облекчение. — Ще отида при заместник-ректора. Ако вие разкажете всичко, смятам, че тримата ще можем да измислим нещо. — Тя бутна настрани количката и се наведе към Рита. — А сега да изрепетираме какво точно ще му кажете.


Снегът продължи да вали от сутринта в Деня на благодарността и не спря до вечерта.

— Е, какво да се прави — каза Долорес. — И без това имаме нужда от малко влага след сушата през лятото и есента.

— Колко ли ти е благодарен снегът — каза Нат, като я прегърна нежно през рамото — за това, че му разрешаваш да вали.

— Ще видиш, че няма да поискам снегът да спира — усмихна се тя и намигна на Линда.

— Видя ли това? — изненадано пошепна Линда на Сабрина. — Не съм забелязвала Долорес да е намигала на някого досега.

— Да, права си. — Тя режеше на парченца портокали и ги подаваше на Долорес, за да ги смеси с боровинките, докато Линда приготвяше тестото за сладкиша. Е другия край на стаята Гарт и Марти приготвяха царевичен пудинг, като използваха рецептата на прабабата на Гарт. Нат подготвяше вината, от време на време проверяваше дали е готова пуйката, а когато беше свободен, обикаляше наоколо и опитваше от всичко.

Сабрина слушаше непринудените разговори и смеха им и си пое дълбоко дъх, сякаш можеше да поеме цялата атмосфера и звуците на своето щастие и да ги съхрани в душата си за в бъдеще. За пръв път прекарваше такъв прекрасен ден с приятели: готвеха заедно, украсяваха стаите, после слушаха смеха и веселите разговори на децата, седнали около масата. „Първият ми и последен такъв ден — мислеше си тя. — При това той дори не би трябвало да е мой, той е на Стефани.“ Горчива тъга затъмни щастието й и една сълза се търкулна по бузата й върху портокала, който режеше.

— Мислех, че само лукът може да предизвика сълзи — каза Нат, който пръв забеляза. — Никога не ми се бе случвало да видя сълзи в очите от портокал. Искаш ли да те заместя?

— Ще ми мине — поклати глава Сабрина.

— Тъгата винаги преминава, но спомените остават. Просто не си имала достатъчно време. А и тази бъркотия около Гарт сигурно доста те е разстроила. А, ето че това ми напомни за нещо важно — каза той, взе бутилка вино и напълни шест чаши, като ги раздаде на всички. — Дами и господа, искам да вдигна първия тост на празненството, един от многото за тази вечер. — Направи малка пауза, след това продължи: — Имали сме много щастливи моменти, но днес искам да отбележа три чудесни повода, за които вдигам тост. За Марти Талвия, новия главен редактор във „Феърбанкс Пъблишърс“, който ще предизвика революция в областта на издаването на учебници, като се погрижи те да са написани на английски, а не на жаргон; за Гарт Андерсън, за победата му над безскрупулните лъжи, на които само един плиткоумен отнесен детектив можеше да повярва.

Сабрина вдигна очи и видя лицата на шестимата, отразени в стъклото на прозореца. Те стояха близо един до друг в боядисаната в меден цвят кухня, а навън вече настъпваше подранилата зимна нощ. Тя не сваляше очи от тази мила гледка, като се опитваше да я запечата в съзнанието си. Скръбта отминава, спомените — не. Аз ще запазя тези спомени. За Стефани. За семейството и приятелите й. Защото за един кратък период от време те бяха и мое семейство, и мои приятели.

— А за кого е третият тост? — попита Долорес.

— Твой ред е — обърна се Нат към Гарт.

— Той е за съпругата ми — каза той и хвана ръката на Сабрина — която разкри авторката на анонимните писма и след разговор с нея, за който не иска да ми каже нищо, успя да я заведе право в кабинета на Лойд Строс — там момичето е направило пълни писмени признания и се е подписало. За съпругата ми, която след това спази поетото обещание и успя да убеди Лойд да разреши на студентката да се дипломира. И която, след като младата дама си тръгнала — Лойд лично ми разказа това — така му се е накарала, че той ще го помни цял живот, и висяла над главата му, докато не издиктувал специално съобщение на секретарката си, което да се разпространи чрез пресата. И която накрая, това също ми го каза Лойд, отказала да напусне кабинета му, докато той не определи датата за оповестяване на назначаването ми за директор на Института по генетика.