Джудит Майкл - Измами

Замръзна на мястото си, когато се чу да казва това, а в главата му нахлуха ясни спомени: засмените лица на Пени и Клиф и изпълнените им с доверие очи; семейството му по време на вечеря, докато той разказва за своята работа; Деня на благодарността и кухнята, изпълнена с приятели; гробището, ковчега, Стефани, трепереща в ръцете му… не, по дяволите, не — не е Стефани; Стефани е мъртва; той е успокоявал Сабрина и е наблюдавал как погребват съпругата му. — Господи, ти се обади тогава по телефона. Пътувахме заедно до Лондон, два дни преди погребението изглеждаше потънала в скръб, но не ни каза, изобщо не ни каза коя е мъртвата.

— Достатъчно! Как си позволяваш! — Тя скочи от креслото и се изправи до прозореца с вдигната глава. — Каквото и да се е случило, в никакъв случай няма да ти позволя да намекваш, че всъщност не съм тъгувала за сестра си. Как смееш да ме обвиняваш, че съм заела мястото й, за да й покажа, че съм по-добра от нея? Не съм по-добра, нито някога съм се смятала за по-добра; ние бяхме съвършено еднакви, просто всяка от нас бе част от другата и аз я обичах повече от всички на света. Обичах я повече от тебе; най-малкото я уважавах като личност, а не единствено като съпруга; исках да бъде обградена с любов и внимание, а с теб тя не получаваше нито едното, нито другото. Ти беше толкова погълнат от себе си, че почти не я поглеждаше години наред, никога не се вслушваше в това, което казваше… О, Гарт, съжалявам, наистина съжалявам, не исках да кажа точно това. Знам, че нещата съвсем не са били толкова прости, отношенията между двама души винаги са доста сложни… Но аз толкова я обичах и тя така ми липсваше; освен това и двете нямахме намерение това да продължава дълго, смятахме, че ще се разменим само за седмица…

— Ние? Какво искаш да кажеш? — Той крачеше нервно из стаята и докосваше мебелите, сякаш те бяха единственото устойчиво нещо в объркания му свят. — Стефани никога не би участвала в подобен мръсен номер…

— Разбира се, че участваше, как иначе бихме могли да разменим местата си? Съжалявам, не исках да научаваш за това, не исках да те наранявам…

— Да ме нараняваш? Да не си луда! След като седмици наред ме лъжеш, разиграваш ме като последен глупак, накрая имаш наглостта да ми казваш, че не искаш да ме нараняваш?

— Може би сега ти изглежда точно така. — Тя погледна през студения прозорец към светлините на града, размазани от дъжда. — Но вече ти обясних, че ние нямахме намерение да продължаваме повече от седмица с тази размяна. На Стефани й се струваше, че има нужда да бъде далеч за няколко дни, да обмисли проблемите, възникнали с Клиф, както и с теб, да се освободи от непрекъснатите грижи за пари, за работата в Станфорд…

— Може би подробно те е запознала дори с интимните ни отношения…

— Разбира се, че не. Никога не стигаше до подробности. Но аз чувствах, че има нужда да избяга за малко от всичко, същото беше и с мен; в моя живот имаше също така доста напрежение — проблеми, върху които бих искала да размисля. Тогава у нас възникна идеята да прекараме една седмица в живота на другата…

— Чия беше идеята?

— Моя — твърдо заяви Сабрина. Прекалено твърдо.

— Лъжеш. Идеята беше нейна, нали?

— Не си спомням. Но какво значение има това?

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш истината?

— Идеята беше на Стефани. Но аз също се съгласих.

— Да се размените. И какво стана след това?

— Смятахме, че така ще можем да погледнем от различен ъгъл на живота си, да разберем по-добре самите себе си — къде сме и къде бихме искали да бъдем. А след това всяка щеше да се върне в дома си. Никой нямаше да разбере. Обещах на Стефани, че няма да се любя с теб, а тя каза, че това се случва толкова рядко…

— Но ти го направи, нали? — извика той и лицето му потъмня. И, господи, колко добре се справи при това, истинска актриса. Аз дори реших да дойдем отново тук, защото съм един романтичен глупак… Прекарваше си добре, нали? Нощ след нощ, а аз напълно вярвах, че това е истина, всичко толкова ми харесваше…

— Но то не беше лъжа. Не можеш ли да разбереш? Гарт, моля те, опитай се да разбереш. Просто се влюбих в теб. Не съм го искала; опитвах се да го избегна, но дълго преди сама да си дам сметка, вече бях влюбена в теб. След това, когато разбрах всичко, исках веднага да се върна в Лондон, но Стефани настояваше да продължим още малко — а и ръката ми бе счупена и двете се страхувахме, че ако се разменим в този момент, ти може да откриеш…

— Къде искаше да отиде Стефани?

— Тя искаше да се върне при теб, но докато ръката ми…

— Къде искаше да отиде, преди да се върне при децата и при мен?

— Няма значение.

— Дявол да го вземе, не се отнасяй с мен като с дете, от което крият истината. Точно това си правила още от самото начало. Сега вече е малко късно да продължаваш. Къде искаше да отиде тя!

— На пътешествие с яхта. Защото аз съм била толкова много пъти на такива пътешествия, а тя — нито веднъж.

— С кого?

— С някаква компания.

— С други думи, имала си е някакъв приятел?

— Гарт, какво значение има всичко това? Тя е мъртва. Тя те обичаше, обичаше и децата, искаше да се върне и да остане при теб, да закрепи брака ви, и точно в този момент беше убита. Това е всичко, което има значение.

— И нищо друго. Колко удобно, нали? И ти ли живееш по този начин? Ще ти кажа какво има значение: тези три проклети месеци. Три месеца, през които заблуждаваш две деца, които те обичат и ти вярват. Три месеца, през които лъжеш приятелите си, които се безпокоят за теб и ти помогнаха, когато си счупи проклетата ръка. Три месеца на лъжи, през които се опитвах да обясня по някакъв начин поведението ти и вярвах, че искаш да спасиш брака ни. Три месеца на усмивки и целувки, на страстни любовни нощи. Три месеца на непрекъсната измама — а ти беше наистина добра в това отношение, трябва да ти го призная и да те поздравя с тази забележителна…

— Спри, спри, не разбираш ли, че и аз самата не бях винаги сигурна коя съм всъщност.

Той замръзна на мястото си. На лицето му бе изписано любопитство — ученият бе чул нещо ново и заинтригуващо — но тръсна глава и го отхвърли.

— И колко време още възнамеряваше да играеш своята роля — извика той, изпълнен отново с гняв. — Докато тази новост ти омръзне? Докато започнехме да ти лазим по нервите? Докато сама сметнеш, че е време да се върнеш при изисканите си приятели и интересния си живот?

— Не е честно — пошепна тя. Обърна се с лице към прозореца и каза по-високо: — Вече беше свършило. — От дъха й стъклото се навлажни и тя съсредоточено наблюдаваше как влагата постепенно се стопява, докато изчезне напълно.

— Какво означава това? — Той нервно обърна един стол и седна на него. — Обърни се, дявол да го вземе, погледни ме в очите, когато ми говориш.

Болката в гласа му я прониза като нож и Сабрина се почувства толкова наранена от гнева и мъката му. Коленете й се подкосиха и тя едва се добра до канапето.

— Знаеш, че оттук заминавам направо за Лондон. Купих си билета днес следобед, докато ти изнасяше лекцията. Утре възнамерявах да ти кажа, че не мога да живея повече с теб, че нашият брак едва ли би могъл…

— Това не е твой брак, скъпа лейди!

— Просто ти обяснявам какво възнамерявах да направя. Щях да ти кажа, че нашият брак не може да продължава повече и че ще остана да живея в Лондон.

— След забележително изпълнената от теб роля на влюбена съпруга, след любовните ни нощи, слез като разобличи Рита Макмилън и положи толкова усилия да убедиш всички, че сме чудесно семейство… — гласът му затрепери и той спря за минута, след което продължи дрезгаво: — След всичко това ти си имала намерение да ми кажеш, че бракът ни няма бъдеще?

— Никога не съм била неискрена с Пени и Клиф. Обичах ви и тримата толкова силно, че тази обич ми причиняваше болка. Но сега всичко свърши. — Гласът й стана по-уверен. — След погребението имах намерението да ти кажа истината, да приключа с всички измами, а след това щях да уведомя и родителите си и да се върна обратно в Лондон. Но ти доведе и децата на летището и просто нямах сили да говоря пред тях. А когато се прибрахме вкъщи, видях писмото и разбрах, че съм длъжна да остана с теб и да ти помогна.

— Не съм те молил за помощ. Нито съм имал нужда от нея, нито съм я искал.

— Не е вярно, искаше я. Беше разстроен и независимо как ме наричаше, ти ме обичаше и искаше да остана с теб. Гарт, любов моя…

— Не ме наричай така!

Тя замръзна на мястото си, сякаш я бе зашлевил.

— Да, наистина, нямам право да те наричам така. Но просто се опитвам да ти обясня, че в този момент единствената измама бе името ми. Изпитвах към теб най-искрени и истински чувства. Обичам те, бракът ни е прекрасен…

— Ние изобщо не сме женени! Ти си истинско чудовище, щом можеш да се възползваш от смъртта на сестра си.

Сабрина се разплака. Риданията разтърсиха тялото й и тя се сви на канапето, покрила лицето си с ръце. Гарт седеше напрегнато на стола, разкъсван от болка и съмнения. Искаше му се да я прегърне и успокои, припомняше си тялото й, смеха й, любовта, която струеше от очите й. А в същото време я ненавиждаше, ненавиждаше и себе си.

— Не, стига вече — внезапно изрече тя с твърд глас изправи се и тръгна към банята. След минута Гарт чу шум от течаща вода. След малко излезе с измито лице, което бе толкова бледо, че изглеждаше като изваяно от восък. Върху челото й се спускаха няколко непокорни къдрици.

— Сабрина Лонгуърт е мъртва. Умря при експлозията на „Лафит“. Аз съм съвършено различна, не знам дори точно каква съм. Имах намерение да отида в Лондон като Стефани, така че никой да не разбере какво точно се е случило. Поне така щях да съм сигурна, че ти и децата никога нямаше да разберете истината. Смятах да я скрия от децата и ще го направя, освен ако ти не решиш да им кажеш. Но това ще бъде твое решение. Защото при всички случаи аз вече съм друг човек.

Тя си облече зеления блейзер, който Гарт й бе купил в Сан Франциско, и взе палтото си.

— Искам да знаеш, че обичам Пени и Клиф. Те са ми така скъпи и любовта им означава толкова много за мен… Никога не съм имала деца и не съм се преструвала пред тях; беше наистина прекрасно да ги обичам и да знам, че те също ме обичат… — Наведе глава и изчака за миг, докато се овладее. — Обичам и теб, скъпи, обичам те с цялото си сърце, повече, отколкото бих могла да изразя с думи. Знам, че не искаш да чуваш това, но ти си животът ми, с теб са свързани мечтите ми, всичко, което съм смятала, че би могъл да иска човек. Стараех се да те направя щастлив. Всичко беше не както трябва, знам, нараних те ужасно и още от самото начало си давах сметка, че всичко това ще свърши зле, но преди да си тръгна, исках да ти помогна за последен път, да направя каквото мога…

Гарт бе извърнал глава, подпрял с ръка челото си.

— Махай се — каза той и се помъчи да скрие сълзите си. Сабрина посегна към куфара си, но след това дръпна ръка.

Повечето от нещата в него бяха на Стефани. Остави го на земята пред Гарт, взе само ръчната си чанта и отвори вратата. Спря се за миг, преди да излезе, хвърли един последен поглед на гъстата му тъмна коса, започнала тук-там да се прошарва… Моя любов, моя любов, прости ми!

Гарт смяташе, че вече е излязла, и вдигна глава.

— Махай се, по дяволите! — извика през сълзи той, като я видя на вратата, извърнала поглед към него. — И ме остави да скърбя за съпругата си!

Тя излезе бързо и затвори вратата след себе си, после се опря на нея с разтуптяно сърце.

— Обичам те — пошепна Сабрина и тръгна бавно по килима на едри цветя към асансьора. Наложи си да върви, без да спира и с вдигната глава. Скоро бе извън хотела, под дъжда.