Джудит Майкл - Измами

Посивелите от вековете кули на замъка се извисяваха над зелените хълмове на Хемпшир. Подобно на бронзова завеса зад него се простираха букови гори.

— Замъкът Тревистън. — Стефани зачете писмото на сестра си едва ли не със страхопочитание. — Осемдесет стаи, хиляда и двеста акра паркове и ниви… Гарт, погледни! — извика тя. — Пауни!

Гарт намали скоростта, за да видят по-добре и пауните, и замъка и сребристото езеро зад него, което явно заместваше някогашния ров.

— Приятна къщичка — отбеляза иронично и отново натисна газта.

— Не мога да си представя как Сабрина ще живее тук след сватбата. На нейно място бих се чувствала като джудже, попаднало в замъка на великан. Дали ще свикне?

— Защо не я попиташ? — Гарт спря пред парадния вход. Един прислужник вече приближаваше, за да вземе багажа им.

Половин час по-късно, докато разглеждаха парка, Стефани отново поде темата:

— Интересуват ме преди всичко съдбите на неговите обитатели — отвърна сестра й. Тримата се разхождаха по пътеката, криволичеща между стотици розови храсти. — Не мисля за рицарите, нито за войните и междуособиците, продължили четири века. Не ме интересуват и царствените процесии, а самото семейство и неговите черни овци. Във всяко поколение на рода Лонгуърт има поне по една. Така всеки може да си позволи всякакви ексцентричности и накрая да посочи черната овца с довода, че има и по-лоши от него.

— И коя е сегашната черна овца? — засмя се Стефани.

— Все още не съм установила. Мисля си, че Дентън иска да се пребори за тази „титла“, но баща му и бордът на директорите не биха го оставили. Страхуват се не толкова от скандалите, а от гласността им в пресата.

— Не знаех, че Дентън работи.

— Само когато има настроение.

Гарт разглеждаше високия жив плет на прочутия лабиринт на Тревистън.

— Гарт, ние се връщаме. Идваш ли?

— След малко.

От писмата на Сабрина до сестра й той знаеше, че лабиринтът представлява триъгълник от жив плет, който Стонтън Лонгуърт изградил през 1775 година за забавление на своите гости. Той надничаше през отворите в плета и се опитваше да си представи схемата на лабиринта. „По-късно ще го разгледам — реши. — Или утре, след сватбата.“

Чу гласа на жена си и влезе в библиотеката, но се оказа, че това бе Сабрина, която разговаряше по телефона. „Странно, гласовете им са съвсем еднакви“ — помисли си.

— … да реставрира тавана — обясняваше тя на някого и енергично жестикулираше. Гарт се огледа. Замъкът беше наистина великолепен, независимо че приличаше по-скоро на музей, отколкото на дом.

— Разбира се, че не можеш да окачиш картина, или да сложиш нещо друго просто така — обясни Сабрина на сестра си, когато по-късно двете седнаха на балкона на нейния апартамент на чаша чай. — Това е първото правило.

— Изглеждаш толкова щастлива! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие! — отбеляза Стефани и двете избухнаха в смях при спомена за същите думи, които Сабрина бе изрекла преди четири години. Докато тя създаваше семейство и подреждаше дома си в Евънстън, Сабрина се дипломира в Сорбоната и замина за Лондон. Живееше в малък апартамент и работеше в галерията на Никълъс Блекфорд. Завърза нови приятелства, взе участие в организирането на два благотворителни търга. В писмата си никога не споменаваше за интимния си живот. „Може би сега ще сподели“ — помисли си Стефани и си спомни колко любов имаше в погледа на сестра й, когато излезе да я посрещне. — Щастлива ли си? — попита сериозно тя.

— Щастлива или може би възбудена — отвърна й. — Мисля, че с Дентън любовта и въодушевлението не се различават особено. Той е невероятен! Обикаля света, сякаш е някой от парковете на Тревистън. Нямаш представа колко е богат животът ми с него.

— Имам — отвърна сухо Стефани и се обърна към спалнята, където една от прислужничките приготвяше дрехите на младоженците за сватбеното пътешествия.

— Въпросът не е в парите — отгатна мислите й Сабрина. — Те, разбира се, са важни. Докато живеех сама, парите постоянно не ми стигаха. Нито в това, че бащата на Дентън е виконт, макар че и това не е без значение. Привлича ме най-много свободата, с която той се държи независимо къде се намира. Освен това ме обича. Най-после съм сигурна в себе си.

— Откога някой като Дентън трябва да ти помага, за да бъдеш сигурна в себе си?

— Там е работата — знаеш, че от малка постоянно се стремя да направя впечатление на хората, за да ме харесват. Виж и мама. Тя е толкова доволна от моя блестящ брак.

— Мама няма нужда от подобни доводи, за да те обича.

— Разбира се, но признай, че никога досега не е била по-любвеобилна към мен.

На следващия ден, докато наблюдаваше сватбената церемония, Стефани си мислеше, че на този свят едва ли има човек, по-сигурен в себе си от сестра й. „Истинска кралица! — каза си. — Никога няма да изглеждам като нея. Никога няма да имам замък. — За миг я обзе завист. В този момент погледите им се срещнаха. — Искам само сестра ми да бъде щастлива“ — реши тя.

— Скъпа Сабрина, ти превзе Лондон с щурм. — Херцогинята на Уестфорд я прегърна и целуна. Лицето й грееше от възхищението, което само много силните и богатите признават на по-младите и по-красивите от тях. — Не обвинявам Айрис, че те отвлече за своя син. Съжалявам, че не те открих първа. Щях да направя същото.

— Аз съм похитителят, не майка ми — отвърна Дентън. — Тя само я намери. Търсеше бюро, но откри Сабрина.

— Тя все пак намери и бюрото, което търсеше — весело отвърна младата жена. — Продадох й го, а след това тя ме покани на чай.

— Великолепен вкус. — Лейди Айрис Лонгуърт се обърна към херцогинята. — Сабрина е помогнала и на майка си да обзаведе дома им във Вашингтон. Ти, предполагам, познаваш баща й.

— Хм, да — кимна херцогинята, явно безразлична към произхода на младоженката.

— Извинете — дочу нетърпелив глас, — ще ми позволите ли да разцелувам старата си съученичка? — Габриела дьо Мартел пристъпи и прегърна Сабрина. — Имаш вид на принцеса, която някакъв принц е отвлякъл на коня си и сега двамата препускате във висините. Сигурно се е заклел, че ще ти подарява по едно парче от света за всеки рожден ден.

— Ако не намеря нещо още по-хубаво — допълни Дентън.

— Какво да ти дам в замяна? Може би парче от Луната?

— О, остави Луната. По едно време мечтаех за нея, но я забравих, откакто намерих теб. — Хвана я за ръката. Облото му лице с розови бузи и добре оформени мустачки излъчваше радост. Черните му очи понякога гледаха строго и навъсено, но щом я видеше, погледът му омекваше и ставаше нетърпелив. — Още не мога да повярвам, че най-после си моя.

Сабрина се огледа за сестра си, но срещна погледа на Лора.

„Поднесох на майка си прекрасна антика и хиляда акра обработваема земя“ — помисли с добродушна ирония тя. Гордън бе по-сдържан от жена си. Явно предпочиташе Гарт пред Дентън. „По-сериозен е и някак си по-солиден“ — каза веднъж той по повод на зетьовете си, макар че и с двамата се държеше еднакво.

Зад Стефани тя видя Гарт, който я наблюдаваше, без да крие любопитството си. Той отстъпи встрани от редицата чакащи да поздравят младоженците и се облегна до прозореца. Опитваше се да съпостави Сабрина, която помнеше от своята сватба, с тази невероятно красива, лъчезарна жена, заобиколена от сребристобелия облак на сватбената рокля. Всичко наоколо се въртеше около нея. Къде се беше дянала онази студена, сдържана дама, която познаваше от гостуванията й в Америка? Отмести поглед към жена си. В дългата си розова рокля, която сестра й й беше купила от Париж, тя излъчваше мекото сияние на пасторална картина. Бе споменала, че започва да пълнее, макар че той не долавяше разликата. Беше загубила царствената осанка, която всички възпитанички на „Жулиет“ трябваше да притежават, но въпреки това можеше да затъмни всяка жена в залата, с изключение на близначката си. Спокойно разговаряше с представителите на английската аристокрация, сякаш ги среща всеки ден. Гарт се гордееше с нея.

— Добре направи, че избяга от тази суета — чу зад себе си тихия смях на Сабрина. — И на мен ми се иска да можех. Хайде да вземем Стефани и да се скрием някъде.

— Какво ще каже съпругът ти?

— В момента обсъжда състезателните коли. Той инвестира в един от екипите на „Гран При“. Знаеш ли нещо за Гран При? Аз нямам понятие, но подозирам, че скоро ще ми се наложи да науча. В момента искам само едно — да се скрия някъде и да си събуя обувките.

Успяха да освободят Стефани от досадната компания на някакъв граф.

— От половин час ми говори за ловни кучета — обясни тя, докато влизаха в малък кабинет. — Каза, че сватбата му напомняла за последната киноложка изложба.

Тримата избухнаха в смях. Сабрина свали обувките си и подви крака на канапето.

— Не, аз не мога да направя такова нещо — поклати тъжно глава Стефани — Да си сваля обувките насред един четиристотингодишен замък? Какъв скандал! Мога да разговарям с всякакви графове и херцогини, но да си сваля обувките — никога. Мисля, че имаш наистина нещо голямо. Не зная защо обаче, собственият ми дом ми изглежда по-удобен и уютен.

— Радвам се да го чуя — въздъхна сестра й, — страхувах се, че може…

— Да ти завиждам?

— Не точно. Боях се, да не би да си помислиш, че отново съм те затъмнила.

— О, не ми е хрумвало. Може би защото вече имам собствена светлина, с която много се харесвам.

— Значи вече не се чувстваш в сянка? Изглежда съм се излекувала от тези страхове.

Гарт ги наблюдаваше мълчаливо.

— Ще ми обясните ли за какво говорите?

Стефани се сепна. Бе забравила, че не са сами.

— Преди много години казах на Сабрина, че нейната светлина ме поставя в сянка, където никой не ме забелязва.

— И замина за Америка — допълни сестра й. — Остави ме сама със светлината ми.

Стефани погледна през прозореца. Алеите бяха пълни с хора. Келнерите сновяха между тях с подноси шампанско и ордьоври.

— Ако не сляза веднага, майката на Дентън ще ме критикува.

— Младоженката неохотно нахлузи обувките си. — Сватбите трябва да стават в леглата. Така или иначе започват от там, не виждам защо да не свършват на същото място.

Гарт тихо се засмя.

— Кога ще ни дойдете на гости? — попита Стефани. — Толкова много неща има да си казваме.

Сабрина се трогна. Сестра й чакаше отговора й без сянка от злоба, завист или тъга. Искаше й се да запее.

— Ако зависеше от мен, още утре бих тръгнала. Трябва да видя какви са плановете ни. Дентън прави разписанието. Изготвил е подробен план на местата, които иска да ми покаже. А те са пръснати из целия свят.

Протегна ръце и Стефани ги пое. Двете постояха прегърнати и безмълвни.

— Ще дойда, обещавам ти! — прошепна тя.

Дентън Лонгуърт работеше в корабната компания, която семейството му притежаваше и управляваше. Беше вицепрезидент по финансовите въпроси и член на управителния съвет. В продължение на години бе изпълнявал всичко, което баща му искаше от него. Завърши университета и веднага постъпи на работа в компанията. Нямаше обаче никакво намерение да прекара младостта си зад някакво бюро. Смяташе след време да се заеме с управлението на компанията, а дотогава да поживее. За целта посвети една година на финансовия отдел. Ходеше на работа всеки ден и успя да изгради екип от сътрудници, способни да се справят и без него, след което обяви, че излиза в безсрочна ваканция.