— Не съм чула как се чувстваш, след като си оставила две деца сами с баща им в Щатите.

Сабрина постави с треперещи ръце чашата си на масата. Всички го споменаваха, но много по-меко и внимателно. Казваха просто: те сигурно ти липсват, скъпа; вероятно за теб е много трудно… Но никой не го бе изрекъл така директно, както Александра. Човек трудно можеше да й даде отговор. Никой не знаеше, че писмата на Пени и Клиф лежаха на нощното шкафче до леглото й, че тя ги четеше и препрочиташе всяка вечер и им отговаряше в мислите си, но не и писмено — без разрешението на Гарт не можеше да го направи.

— Не обичам да говоря за чувствата си — заяви.

— Знам, скъпа, иначе щях да съм чула вече. Но си помислих, че може да искаш да споделиш нещо с приятелка като мен. Двете със Сабрина никога не сме си говорили за чувствата, които изпитваме една към друга. Но когато си казахме довиждане, точно преди онова проклето пътешествие, тя ме целуна. Учудих се, това съвсем не беше в стила й, и дори леко се отдръпнах. Струва ми се, че това я нарани; тя беше искрена в чувствата си, а аз не й дадох възможност… Доста мислих по този въпрос след смъртта й. Точно затова ще запазя къщата си, за да отсядам в нея, когато съм в Лондон. Антонио искаше да я продадем, а да задържим неговия апартамент, но аз не се съгласих; тази къща е и на Сабрина. Това ми напомня… докато съм тук, мога да те представя на някои хора, които ще са ти от полза в бизнеса, за компания, просто за да започнеш новия си живот тук, да ти помогнат да не мислиш непрекъснато за децата…

— Предпочитам да си живея сама на спокойствие.

— Искаш да размишляваш? За грешките от миналото? Ще се видиш ли скоро с тях?

— Не се предаваш лесно, нали?

— Хайде, скъпа, признай, че ти липсват. Сигурно тъгуваш и за своя красив съпруг, макар че е голям сухар. Разкажи ми, ще ти олекне.

— Не бих могла. Боли ме дори когато говоря за това. Боли ме през цялото време и ако ми бяха останали сълзи, сигурно щях да изпълня цяло езеро с тях. Какъв смисъл има да се говори за това? Искам да са близо до мен, искам къщата ми да е изпълнена с хора, които ме обичат и имат нужда от мен… О, господи, какво направих, започнах и сега не мога да се спра. Искаш ли още малко чай? Сипи си, ще се върна след минута.

— Не, остани. Господи, ужасно съжалявам! Просто не съм очаквала, че нещата са толкова зле. Но защо тогава ги напусна?

— Налагаше се.

— Той те е изхвърлил?

— Просто трябваше да си тръгна. Нямах друг избор. Не мога да се върна и не мога да ти кажа защо — добави бързо и цялата се разтрепери.

— Скъпа, просто не съм знаела — започна бързо Александра. — Никога няма да говоря за това. Не познавам човек, който да се отнася по този начин към семейството си; повечето от познатите ми оставят спокойно децата си на прислугата или в училища с интернати и на мен това също ми изглежда съвсем приемливо. Просто не знам дали бих искала да имам собствени деца, след като това създава… толкова емоции.

— Емоциите възникват само ако ги искаш — усмихна се Сабрина въпреки лошото си настроение.

Двете седяха известно време мълчаливо.

— Е, я ми разкажи сега за Димитри и неговия таван. Защо казваш, че си самотна, след като вечеряш с него?

— Димитри е просто един приятел.

— И аз съм ти приятел.

— Тогава мога да вечерям и с теб.

— Естествено. Но бих желала да прекараме повече време заедно. Имам налудничавото чувство, че те познавам от години; това е заради Сабрина. Но бих искала да те опозная още повече. Какво ли ще правя в Бразилия без теб? Ела за сватбата ми, моля те! Ще го направиш ли? Трябва да дойдеш, церемонията няма да е законна без теб.

— Кога е сватбата?

— Вечерта преди Коледа или на самата Коледа. Смяташ ли, че съм луда?

— Не, мисля, че правиш точно това, което искаш.

— Ти си единствената, която има достатъчно разум да каже това, а не да ме пита дали съм влюбена. Моля те, съгласи се да дойдеш.

— Не мога, Александра. Трябва да се задържа за малко на едно място, да свикна със ситуацията.

— Знаех, че ще кажеш точно това — кимна тя. — Но нали ще бъдеш тук, когато идвам в Лондон?

— Къде другаде бих могла да бъда?

— Обратно в Америка; при децата и съпруга си.

— Не, ще бъда тук — отвърна Сабрина и усмивката изчезна от лицето й. — И ще се радвам да те видя. Надявам се, че ще идваш често.

— Колкото мога по-често. Ако промениш решението си, можеш просто да пристигнеш и да се появиш на сватбата ми, не е нужно да се обаждаш предварително.

— Няма да променя решението си. Но ще те благословя и ще те целуна. И този път ти няма да се отдръпнеш.

Двете се погледнаха в очите.

— Ще ти кажа, скъпа, че точно в този момент не бих могла със сигурност да кажа дали ти си Сабрина или Стефани.

— Знам — отвърна й. — И точно така би трябвало да бъде.

Останалите казваха точно същото; започнаха да валят десетки покани за приеми и вечери, всички смятаха Стефани за сензацията на сезона, защото така успешно бе заела мястото на Сабрина. А после се появи една история, която привлече всеобщото внимание. На 17 декември на първата страница на „Таймс“ в Лондон се появи статията на Майкъл Бернард за кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати. Имаше и снимка на Джули Фантъм. Последваха публикации и в международното издание на „Хералд Трибюн“, издавано в Париж, във вестник „Ди Велт“ в Германия и в „Ню Йорк Таймс“. Веднага след публикациите новината като буря връхлетя във всички ресторанти и кафенета, достигна до по-известните галерии и магазини за антични предмети в Лондон. Сабрина я чу рано сутринта, когато й се обади Никола, разтревожен, че е виждал фирмите „Уестбридж Импортс“ и „Рори Кар“ в регистрите на снабдителите на „Амбасадор“.

— Това, което искам да те попитам, скъпа Стефани, е дали и ние сме замесени? „Блекфорд“ няма нищо общо с тази история. Спомням си, че съм се срещал няколко пъти с този Кар, но никога не съм купувал нищо от него. Но Сабрина е купувала; има няколко порцеланови предмети, които фигурират…

— Какви порцеланови предмети, Никола?

Той й ги описа. Балерини, животни, фигурки, птици. Не са майсенско производство. Но всички документи и фактури бяха унищожени веднага след продажбите им. Може би някъде в списъците на „Уестбридж“ „Амбасадор“ ще бъде спомената, заедно с десетки други галерии, но в статията на Майкъл и Джули изобщо не ставаше дума за „Амбасадор“, така че нямаше основание да се направи връзка между кражбите и измамите и нейния магазин. Едва ли някой ще се задълбае в такива подробности, след като главното вече бе станало достояние в цял свят: мултимилионерът Макс Стайвесънт, личната му колекция от произведения на изкуството, мрежата му от сътрудници за кражби на старинни предмети, търговия с фалшификати, експлозията в Средиземно море, причинила смъртта на толкова много хора, между които и красивата лейди Сабрина Лонгуърт.

— Не сме замесени — каза Сабрина. — Порцелановите предмети, които Сабрина е купувала от „Уестбридж“, са истински; тя ми каза, че е проверила специално това.

— Но сигурна ли си? — продължи да настоява Никола. — Не бих искал да те притеснявам, Стефани, знам, че това ти навява лоши спомени…

— Никола, ще повторя още веднъж. Ние не сме замесени. Не съществува никаква опасност. Но слухове наистина може да има. Ако обаче чуя, че поставяш под съмнение авторитета и стабилността на „Амбасадор“, без никакво колебание ще преустановя сътрудничеството си с теб и ще изкупя твоя дял. Предполагам, че това ще те успокои.

— Господи, Стефани, не съм и помислял… Вярвах на Сабрина, дори й се възхищавах. Но тя беше на онази яхта и трябва да съм сигурен…

— Сега вече си. Така че няма смисъл да продължаваме да говорим по този въпрос.

— Да, права си. Ще дойдеш ли в магазина днес?

— Разбира се.

Тя прекарваше доста време в кабинета си всеки ден, за да компенсира пропуснатото през последните три месеца. Имаше чувството, че се е зареяла в някакво ничие пространство между миналото и бъдещето, като се опитваше да изгради бариера пред сегашния си живот и работата си, отвъд която да останат спомените за сестра й, за един съпруг, деца и дом. Живееше ден за ден. Планирането на бъдещето би означавало да си затвори окончателно вратата към миналото. Знаеше, че тази врата всъщност вече е затворена, но независимо от това й бе по-лесно да живее само в настоящето.

Оливия Чейсън бе част от настоящето. Тя й се обади, за да я покани на вечеря.

— Ще бъдат малко хора. Бях приятелка със Сабрина и много бих искала да те опозная по-добре, така, както познавах нея.

— Съжалявам, но вече съм се уговорила да вечерям с един приятел…

— Доведи го и него, скъпа. Предполагам, че ще се чувства удобно с нас.

Явно искаше да я попита: „Той от нашия кръгли е?“, досети се Сабрина.

— Казва се Димитри Карас.

— А, международния банкер. Срещнахме се с него на една вечеря след погребението на Сабрина; имаме няколко общи приятели. Непременно го доведи.

Четиринайсет души бяха седнали около масата за вечеря в къщата на Оливия, близо до Белгрейв Скуеър. Всички поздравиха сърдечно Сабрина, бързо се отърсиха от неудобството си и започнаха с любопитство да я разпитват за подробности около скандала с кражбите на произведения на изкуството и търговията с фалшификати. В сутрешните вестници вече се бе появила втората поредна статия по този въпрос.

Обсъждаха темата така, между другото, както богатите и силните обикновено споменават незначителните неща, но също и с известна тревога, тъй като всички те влагаха доста пари в произведения на изкуството и никой не беше сигурен, че утре няма да попадне на измамници.

Някой попита Сабрина как биха могли да се различат фалшификатите. Тя отвърна кратко, като описа различните видове глина, глазури, бои и оформление.

— Обикновено инстинктът помага — отбеляза тя. — Когато човек дълго време е изучавал детайлите, той просто придобива чувство за стил и оформление, което му помага да разграничи оригинала от копието — поколеба се за миг, а после продължи по-уверено, — когато ги разгледа внимателно. Но обикновено ние проверяваме оригиналността на предмета, като търсим онези белези, които можем да посочим на клиентите си за доказателство, че една картина е оригинал, а не копие. Според мен малко фалшификати биха могли да останат дълго време неразкрити.

Всички я слушаха с огромно внимание.

— Невероятно — обади се някой. — Но Макс май не е смятал така?

Димитри постави ръката си върху нейната, но тя нямаше нужда от помощта му. Вдигна глава и погледна хладно към края на масата.

— Не бих искала да обсъждам Макс Стайвесънт и дейността му.

— Така ли — започна друг, но приглушен шепот го накара да млъкне.

— Не бъди глупав, сестра й…

— Само преди няколко седмици…

— Ама че глупаво от твоя страна…

— Стефани е моя гостенка, а не нает експерт по антики — силният глас на Оливия заглуши шепота. — Бих искала всички да я приветстваме с пристигането й в Лондон. — После се обърна към Сабрина, която седеше от дясната й страна. — Скъпа, не отговаряй повече на никакви въпроси. Искаш ли още малко вино?

Сабрина и Димитри се усмихнаха един на друг.

— Но ти ми забрани да отговарям! — отвърна тя на Оливия. Всички около масата се засмяха. Някой попита за нова игра в Монте Карло, а Димитри започна да разказва на Сабрина за вилата, която току-що си е купил близо до Атина, непосредствено до вилите на сестрите си и техните семейства. Тя го слушаше мълчаливо, доволна от присъствието му. По някакъв начин той й напомняше на Гарт, особено с желанието си да й помогне, когато имаше нужда от него, но без да се натрапва. Дори блясъкът в очите му… Но не, нищо не можеше да се сравни с блясъка в очите на Гарт.

— Тя наистина е прекрасна — казваше Димитри за вилата си. — Ще дойдеш ли някой ден, за да я видиш?

— Може би някой ден — усмихна му се тя.

— Вечеряхме три пъти заедно — каза той. — Но не сме по-близки от първия път, когато те срещнах.

— Надявам се, че сме приятели — тихо отвърна тя.

— Приятели. Разбира се. Но аз бих искал нещо много повече, ти знаеш. Макар че нямам намерение да бързам.

— Много разумно — измърмори Сабрина. — Както добре знаеш, аз все още съм омъжена.

— Не е необходимо да ми напомняш. Освен това все още си влюбена в съпруга си.

Тя за миг се вкамени, а после бързо каза:

— Мисля, че не би трябвало да обсъждаме този въпрос.

— Моля те, извини ме — отвърна той и постави ръката си върху нейната. — С теб сме толкова различни, възприемаме по различен начин нещата. Трябва да знаеш, че цял живот пазя спомена за теб. Винаги съм те носил в сърцето си след онзи забележителен следобед. Не съм ви забравил двете със сестра ти.

Двамата тръгнаха да се разходят из къщата и Сабрина се поотпусна, когато Димитри започна да разказва за себе си, особено когато стана дума за репортера, който ги „осиновил“, него и сестрите му, след като ги снимал пред посолството.