Работеше само когато имаше настроение. След като навърши трийсет и се ожени, мечтаеше единствено да пътешества с младата си съпруга, за да й покаже света.

За няколко месеца двамата обиколиха Биариц и Кан, Уимбълдън и Буенос Айрес. Навсякъде по света представителите на привилегированите класи изпадаха във възторг от неговата съпруга заради неустоимото съчетание на красота, изисканост и детско чистосърдечие.

Където и да отидеха, там вече ги чакаше куп от покани, които секретарката на Дентън бе изпратила от Лондон. Той ги преглеждаше с безразличие, след това ги подаваше на жена си.

— Избери къде искаш да отидем.

Понякога колодата от покани и визитни картички се разсипваше на пода, а той не си даваше труд дори да погледне от кого са и оставяше чистачката да ги измете. Все пак следеше какво избира Сабрина.

— Нали няма да изхвърлиш поканата на Кора, тя е великолепна домакиня. Никой не пропуска нейните приеми.

Така, докато стигнат в Монако, настъпи месец май. Бе изминала почти година от сватбата им. Един ден тя му подаде поканите, без да ги чете.

— Ти избери. Все още не познавам никого тук.

Той ги пръсна на масичката и взе да ги нарежда като карти за покер.

— Чудесно! Непременно трябва да отделим време за Макс.

— За кого?

— Макс Стайвесънт. Нима не си чувала за него? Странно. Той просто изпълва пространството! Приятно момче, малко е загадъчен. Ще ти хареса. Кани ни за четири дни на пътешествие из Средиземно море с неговата яхта. Добра идея. И нещо съвсем непознато за теб.

— Какво му е загадъчното?

— Никой не знае как изкарва парите си. Любопитните го бяха разпитвали, но той отвръщаше, че се занимава с изкуство, и сменяше темата. Някои подозираха, че притежава галерии някъде из Латинска Америка и Европа, други твърдяха, че е подставено лице на богати клиенти, които предпочитат да останат анонимни. Носеха се слухове, че издържал млади и талантливи художници. Наемал хора, които по време на търговете умишлено вдигали цените на техните произведения, за да им спечели име. След това прибирал в джоба си разликата между истинската стойност и раздутата сума, платена от някой сноб. Циниците пък твърдяха, че бил обрал няколко египетски гробници.

Независимо от произхода на парите, той харчеше щедро състоянието си. Водеше по трийсетина приятели на сафари из Кения или превозваше по двеста души през Европа, да ги заведе на фолклорен фестивал в Югославия. Сабрина го ненавиждаше. Той се извисяваше над нея като планина; рижавата му коса беше оредяла, а сивите му очи сякаш криеха някакви ужасни тайни.

— Как е възможно да не го харесваш? Дори не си разговаряла с него. Досега си му казала едно „здравей“, след което се разположи на яхтата му като в собствен дом — чудеше се Дентън.

— Надменен е. Обзалагам се, че не разбира нищо от изкуство.

— Откъде знаеш…

— Съжалявам жена му. Прилича на кученце, което чака с изплезено езиче господарят да го погали. — Облече вечерната си рокля от синьо-черна коприна, която се плъзна по тялото й като ласка, разкривайки красивите й рамене. Дентън мълчеше. — Побързай, скъпи. Коктейлът е в осем и ако не бъдем точни, Макс като нищо ще ни превърне в солени стълбове с безизразния си поглед.

— Сабрина! Макс е наш домакин!

— Съжалявам, Дентън.

— Надявам се, че го казваш искрено. Къде са ми копчетата за ръкавели?

На яхтата „Лафит“ бяха поканени пет двойки. По време на коктейла Бетси, третата съпруга на Макс, им довери, че нямала право да променя нито програмата, нито маршрута на яхтата. Дребничка и пухкава в своята копринена рокля, тя тръсна изрусените си буклички и те затрептяха около ушите й. Ако имали нужда от нещо, трябвало да се обръщат не към нея, а към Кърст, главния стюард. После млъкна и не обели дума до края на вечерта.

Вечеряха рибена супа с шафран, последвана от октопод в сос с шампанско. Макс вдигна тост.

— Пожелавам на всички приятно пътуване.

Той се усмихна на своята съседка — изящна блондинка, която вече бе представил като принцеса Александра от някаква страна, която никой не беше чувал. Срещу него съпругът й, принц Мартов, гледаше съсредоточено в чинията си.

— Накъде ще тръгнем утре? — попита някаква дама със сънлив поглед, която седеше до принца.

— На изток. — Домакинът все още не откъсваше очи от Александра. — Покрай италианската Ривиера и Генуа и оттам обратно. Четири дни. Цял един живот.

Александра се усмихна. Сабрина погледна Дентън. Той се усмихваше на седящата срещу него Бетси, сякаш искаше да подражава на мъжа й.

На сутринта в малката трапезария ги чакаха плата, отрупани с плодове, кифлички и кафе. Макс ги беше приготвил собственоръчно.

— Горната палуба е за тези, които обичат слънчевите бани. В салона устройваме хазартни игри. Ако желаете да гледате някой филм, обърнете се към Кърст. Обядваме в един. Приятно плаване, приятели.

— Първо ще посетим салона — Дентън се протегна. — После отиваме на горната палуба. Нали, сладурче?

Петима от гостите бяха вече там. Някои смъркаха кокаин. На един от шкафовете бяха наредени дузина разноцветни капсули.

— Макс е фантастичен домакин! Какво предпочитате? — обърна се към Сабрина дамата със сънливия поглед.

— Благодаря — намеси се Дентън, — сам ще се погрижа за съпругата си.

Сложи малко бял прах на една салфетка, сгъна я и я прибра в джоба си. Сабрина го наблюдаваше и се питаше този ли е Дентън, за когото се беше омъжила. Той едва-едва пиеше, и то само леки питиета, не пушеше, а за наркотици изобщо не можеше и дума да става. При другите им пътувания неведнъж я бе озадачавал, но сега сякаш бе свалил някаква маска от себе си. Тя го последва към палубата, където вече бяха изложили на показ красивите си, загорели тела три семейни двойки, между които и принц и принцеса Мартов.

Дентън изобщо не ги погледна.

— Хайде, сладурче. — Свали халата си и се излегна.

Сабрина се чувстваше глупаво и неловко. Имаше един-единствен Дентън — нейният съпруг, който в момента й показваше как очаква от нея да се държи. „Нещо съвсем непознато за теб“ — бе казал по повод поканата на Макс. Тя огледа великолепните тела на жените около себе си, загорели и блестящи от плажното масло. Нейното беше още по-хубаво! Свали халата си, легна до него и го остави да намаже гърба й. Той й подаде малко от белия прах, но тя поклати глава. Той смръкна от праха първо с едната, после с другата ноздра. Останалите правеха същото или пушеха хашиш. Слънцето прежуряше на притихналата палуба и Сабрина сякаш се носеше в океана от топлина и светлина, когато някаква сянка легна над главата й. Отвори очи и видя пред себе си Макс Стайвесънт. Мускулите й се стегнаха инстинктивно, но погледът му мина край нея и се спря на Александра. Принцесата лениво се надигна и тръгна с него към каютите.

Сякаш бе чакала само това, Бетси легна в шезлонга на Александра. Дентън гледаше как с тихо мъркане милва гърдите и бедрата си, докато нанася крема. След малко тя легна по гръб и задряма. Той се обърна и срещна погледа на жена си.

— Беше права. Тя наистина прилича на котенце. Но не ми е интересна.

Сабрина бе сравнила Бетси с кученце, но не го поправи. По време на обеда в пристанището на Алацио Александра направи ловка маневра, за да седне до нея.

— Скъпа, отпусни се. Защо си толкова разстроена? Те диктуват правилата, а ние ги изпълняваме. Ако приемеш това, ще ти олекне — прошепна й. Сабрина я слушаше, леко привела глава встрани, за да я чува по-добре, и си играеше с вилицата и ордьовъра. Жената продължи: — Виждаш, че твоят Дентън мечтае само как да разтвори краката на милото Бетси, а може би вече го е направил. Голяма работа! Затвори очи и се отдай на това щедро слънце или се научи да смъркаш кокаин, или се затвори в спалнята си с някоя интересна книга.

— Откъде знаете, че…

— Виж, мила, това е второто нещо, което трябва да научиш. На тази гемия нищо не остава скрито. Можеш да правиш каквото си поискаш, но Макс ще научи за това още докато си го помислиш.

— Ти наистина ли си принцеса?

— Още един урок — засмя се сърдечно Александра. — Тук нищо не е точно такова, каквото изглежда. Само отчасти. Не го забравяй, особено когато виждаш как съпругът ти се заглежда след някоя друга.

Следобед двете свалиха на вода моторницата, която яхтата носеше вместо спасителна лодка и се понесоха на водни ски, обгърнати от облак от синьо-златиста мъгла. Сабрина се чувстваше млада, силна и красива. „Мога да направя всичко, което пожелая“ — мислеше си.

По-късно, загърнати в огромни хавлии, седнаха на палубата на чаша вино.

— Ти си невероятна скиорка! — забеляза Александра. — Къде си се научила да караш?

— В пансиона в Швейцария.

— А-ха, един от пансионите за привилегированата класа. Аз пък завърших гимназия в Лос Анжелис. Майка ми беше нещо като актриса. Научи ме как да си пробия път във висшето общество. Направи от мен по-добра актриса. Впрочем ти изглеждаш много по-различно от тази сутрин. Актьорски талант, или нещо друго?

— Не зная. Докато карах ски, реших, че мога да постигна всичко, дори и да заживея като вас.

— Скъпа, казваш го така, сякаш ние сме отровни. Ако наистина мислиш така, какво търсиш тук?

— Нямах предвид теб. Ти ми харесваш. — Сабрина потрепери и се уви още по-плътно в хавлията. — Искам да кажа, че не желая да гледам как Дентън… да очакват от мен, че… По дяволите, сигурно изглеждам като глупачка.

— Само неподготвена. Той не те ли предупреди? Всички знаят какво представляват круизите на Макс.

— Не знаех нищо. Дентън нищо не ми е казвал.

— В Лондон той е съвсем различен човек, нали?

— Работата е там, че не се интересува дали всичко това ми харесва или не. Струва ми се, че просто нямам избор.

— Започваш да разбираш. Щом искаш да имаш това, което животът с него ти предоставя, нямаш никакъв избор, освен да понасяш и неговите капризи и странности. А сега иди и се направи неотразима. Ще вечеряме в Генуа. Храната е великолепна.

Сякаш подслушал разговора им, Макс организира вечерята така, че да демонстрира напълно какво могат да предложат хора като него и Дентън. Лимузините ги отведоха някъде на височините над Генуа в изискан ресторант с прекрасен изглед към залива. След вечерята компанията се премести в малка дървена вила. Играха покер, пиха червени вина и в три през нощта се върнаха на яхтата. Макс взе ръката на Сабрина.

— Правите ни чест с присъствието си като наш гост. Очакват ни много други пътешествия. Приятни сънища, скъпа моя.

В спалнята Дентън вече си беше легнал и я чакаше.

— Сладур, тази вечер ти беше наистина неотразима. Всички са влюбени в теб, а аз спечелих. Не беше ми се случвало от години. Ела при мен, скъпа, чакам те. — Притегли я към себе си и започна припряно да я гали, превъзбуден от нейния светски успех и парите, които бе спечелил. — Ще има да говорят за нас с месеци — промърмори самодоволно, докато се нагласяваше върху нея. — М-м, приятно и стегнато!

Сабрина лежеше под него и правеше движенията, които му доставяха най-голямо удоволствие. Дентън бързаше и тя знаеше, че и този път ще бъде както всички останали. Беше полувъзбудена и щеше да свърши полузадоволена. Бе мислила да говори с него за начина, по който се любят, но той беше толкова самоуверен, че тя не знаеше откъде да започне. Многобройните жени, които бе притежавал преди нея, до една признателни за честта, с която ги бе удостоил, бяха изградили у него убеждението, че притежава невероятна сексуална техника. Сабрина нарочно ускори дишането си, стегна краката си за минута, след което се отпусна.

— Браво, доброто ми момиче!

Щом той заспа, тя излезе на палубата и мислите й се зареяха надалеч. Беше вече четири и половина. Яхтата бе намалила скоростта си и леко се полюляваше. Връщаха се в Монте Карло. Чу наблизо приглушеното боботене на мотор и се наведе над перилата. Моторницата на Макс приближи до корпуса на яхтата и Иван Ласло, секретарят му, угаси двигателя и скочи на стълбичката заедно с един от моряците. Двамата влязоха в помещенията за екипажа. „Странно — помисли тя, — къде са ходили толкова далеч от брега?“ Впрочем какво значение имаха и Иван Ласло и самият Макс? Искаше само едно — круизът да свърши. Оставаха два дни. Постоя навън, докато очите й започнаха да се затварят, и се върна в спалнята.

На сутринта двамата се събудиха късно и закусиха в леглото. Дентън я целуна по челото и тя му се усмихна гальовно.

— Сладурче, днес ще бъда през целия ден с Бетси. Можеш да правиш каквото си поискаш, но според мен трябва да отделиш малко време на Алдо Дерона. Той те харесва и е добро момче.

— Аз не мога да бъда давана под наем! — Скочи от леглото и застана на разстояние от него.

— Сладурче, това беше малко грубо. Едва ли си изненадана. Нали виждаше какво става? Аз изчаках, но ти не каза нищо, напротив, чудесно се приспособи. Гордея се с теб. Мисля, че не заслужавам такива думи.