Джем се усмихна:

— Какво излиза, че май съм му длъжник, че сега си с мен!

— Защо?

— Защото, ако нямаше опит в това, можеше и да не се съгласиш да бъдеш с мене!

Айдан се опита да прикрие обидата си:

— Искаш да кажеш, че съм жена, свикнала да изневерява, така ли?

— Разбира се, че не!… Само, че си разбрала, че не е нещо страшно — това исках да кажа. Това, че си бил с някого, не значи, че земята е започнала да се върти на обратно или че наближава краят на света.

— Не знам… за някои може земята наистина да е променила посоката си…

Айдан много мисли върху това — защо разкри пред Джем толкова дълго пазената си тайна. Питаше се и не намираше отговор. Може би защото мислеше, че признанието й ще промени връзката им — ще я направи по-дълбока, по-истинска, ще прибави чувства, ще станат един за друг любим, мил приятел, душеприказчик и ще се отърве от лишеното от чувства любене. Може би искаше да излезе на чисто от тази връзка. Някъде дълбоко в подсъзнанието си държеше скрито чувството за срам, което й нашепваше, че любовта и любимият са нещо свято. Опитвайки се да придаде чувства на връзката им, Айдан всъщност се опитваше да запази светостта на любовта.

Разказа му тайната си, но в главата й се въртеше един въпрос, чийто отговор я вълнуваше толкова силно, колкото и желанието Джем също да сподели нещо дълбоко лично с нея. Надяваше се, че това ще спомогне връзката им да прерасне в любов.

— В твоя живот… — направи пауза и продължи — колко жени е имало?

Върху лицето на Джем се изписа насмешка:

— Не знам, скъпа, не ги броя, това разваля удоволствието.

Този отговор бе равен на обида. Джем открито се опитваше да я държи далеч от себе си. След време, мислейки върху това, Айдан си каза: „Трябваше да стана и да си тръгна тогава.“

Ако беше си тръгнала, щеше да се спаси. Това щеше да бъде повратна точка в отношенията им. Но Айдан не си тръгна. Само запали цигара.

Джем стоеше пред нея подобно на голяма кръстословица, която чака да бъде решена. Гледаше го и се опитваше да разбере как е възможно един път да бъде толкова близък и мил, друг път — далечен и чужд? Как е възможно да се люби така, без да влага чувства? Измъчваше я желание да прозре какво се крие зад постъпките, погледите, думите на този мъж. Подобно на много други жени, които безпомощно бяха обикаляли около „загадката“, опитвайки се да я разрешат, и тя се затрудняваше. Но си вярваше, че ще успее. Това, което останалите жени не бяха могли да сторят, тя, Айдан, щеше да го направи.

Думите му: „Моята майка умря“ не й излизаха от ума. Искаше й се като доктор да разсъблече този мъж, който не споделяше живота си с никого, не влагаше чувства, и с когото изживяваше връзка, базирана единствено на половия нагон, да свали кожата му и под нея да се покаже един самотен, тъжен, раним човек. И макар егоизмът му да я обиждаше, Айдан изпитваше обич и състрадание към него — искаше й се да види в този ехиден, самовлюбен мъж онова, което останалите не виждаха.

Противоречията в характера на Джем я привличаха с особена сила — не я оставяха да си тръгне.

Никога по-късно не успя да си даде ясен отговор дали съжали, или се зарадва, че не си тръгна в онзи ден.

След разговора отново се любиха и тогава в леглото започна нещо, което Айдан не беше преживяла преди това.

Когато Джем й го прошепна за пръв път в ухото, помисли, че не е разбрала:

— Какъв ако съм ти, ще легнеш с мене?

Айдан не разбра какво я пита, но не искаше да прекъсва любенето с въпроси, затова замълча и почака той да продължи.

Джем без друго не чакаше отговор от нея. Продължи да шепне в ухото:

— Ако беше дъщерята на съседката, щеше ли да легнеш с мене? Ако ми беше роднина? Ако беше леля ми?…

В миг Айдан осъзна играта, която бяха започнали. Изпита страх, но вълнението се оказа по-силно. Сви се притеснено, но после с разтреперан от възбуда глас, даде отговора, който Джем очакваше.

— Какъвто и да ми беше, щях да легна с тебе…

— Какъвто и да съм ти ли?

Отговорът на Айдан дойде от дъното на душата й. Трепереща от възбуда прошепна:

— Какъвто и да ми беше… Щях да легна… Какъвто и да ми беше…

Тази игра щеше да продължи месеци. Айдан я играеше за пръв път и нямаше да я забрави никога.

Айдан, подобно на червена пръчица, която потопена във вълшебна вода, без да изгубва собствения си цвят, се променяше в лилава, жълта, синя, зелена и която, знаейки, че това не са нейните цветове, се успокояваше и едновременно с това изживяваше насладата и възбудата от това, да бъде друг цвят. В това легло бяха един за друг всекиго и всичко — абсолютно всичко! Всичко долно и извратено, което намериха в хората от своя и от другите цветове, го преживяха.

Не се посвениха от никой цвят и от никоя роля. Продължиха да играят играта на похотта месеци наред. Заслепени от страсти и желания, превърнаха леглото в театър, в който изиграха всички най-мръсни и долни сцени, преживяха чувства, които не можеха да се нарекат с име. Всичко, което хората правят, когато се любят, във всичките му форми, видове и разновидности — преживяха го. Нито за миг не изпитаха срам, съжаление или угризение на съвестта. Подобно на пчели, смучещи нектара на цветята, живееха, водени единствено от удоволствията, желанията, насладите си.

В този ден, когато Айдан си тръгна от там, вече знаеше, че от тук нататък няма връщане. До края на живота си щеше да желае вълненията, възбудите и насладите, които преживя. Искаше ги и не можеше да си представи, че ще живее без тях.

Усещаше се раздвоена. Голяма част от душата и тялото й вече принадлежаха на един скрит свят.

IX

Все едно бе влязла в подземен лунапарк. Светлините неочаквано я удариха в очите и в кривите огледала насреща видя себе си — в много и различни образи на други хора — беше се скрила в тях. Похотта и плътската наслада в другите бяха победили срама в нея, взела бе на заем желанията им и ги бе прибавила към собствените си тяло и душа. В този и следващите дни на това приключение влизаха в лунапарка в образа на други, а излизаха на светло като себе си.

Знаеха, че на влезлите не се разрешаваше излизане, затова безброй пъти влизаха в това плашещо място, криейки се под чужда външност. Познаха силни аромати, звуци и цветове, които не се срещаха никъде другаде. Джем, подобно на изследовател, познаващ всяко кътче на забранените места, я водеше майсторски до най-тъмните потайности. Помогна й да помирише най-отровните цветя, да престъпи най-страшните забрани, да опита най-вкусните плодове. На това място нямаше постоянни жители. Знаеха, че могат да си тръгнат, когато пожелаят, и това ги караше да се чувстват спокойни. По тези места нямаше чувство за вина. Тук изживяха наслади, за които самите собственици на терена дори не предполагаха.

Първият път пристъпи плахо. И в следващите пъти се боеше от това, което ще я очаква, и по-лошо — че може да свикне и да остане там. Постепенно обаче свикна с полумрака, доби увереност, че винаги ще успее да се върне и че единствено с Джем може да направи това пътешествие. Когато се любеха, приближавайки мястото, още преди да го достигнат, си мислеше за насладите, които я очакваха там, и това я възбуждаше още повече.

Границите на плътската наслада ставаха неясни, защото не се определяха от тялото, а от силата на въображението. Нещо като торба на фокусник — колкото повече въображение прибавяш в торбата, толкова по-големи и силни стават предишните фантазии и желания — нарастват, изпълват всичко, раждат нови видения и блянове, създават нови игри — границата между фантазии и реалност се размива и изчезва. Когато достигнеше до местата на удоволствията, които тялото не можеше да даде, защото не бяха записани в неговата география, тогава ставаше зависима от собствените си фантазии и… донякъде подценяваше тялото. Стигна се до там, че силата на въображението й стана зависима от един-единствен човек — Джем. Когато него го нямаше, въображението й приличаше на слънчоглед, попаднал в сянка — листенцата му се затваряха и главицата му клюмваше надолу.

Дълго време се съпротивлява преди да приеме зависимостта си. Когато се любеше с Халюк, напрягаше въображението си, редеше една след друга вече познати фантазии, но не успяваше — удоволствието си оставаше само в границите на тялото. Халюк беше здрав и силен мъж, любеше я, възбуждаше я, караше я да изпитва удоволствие, но задоволяваше само тялото й, въображението й си оставаше ненаситено.

В тези дни, подобно на пубертетен юноша, открил отскоро любенето, изпитваше желание да го прави непрекъснато. Жадуваше Джем — тялото, думите, игрите, милувките му. Джем не й излизаше от ума. Опитваше се да мисли за друго, гневеше се, но не беше по силите й. Опитваше се да не го показва, но изпитваше и пристъпи на ревност. И макар Джем да й припомняше, че не влага чувства и не дава обещания, болката й ставаше по-силна, привързаността й — по-голяма.

Айдан не беше от хората, които лесно се отказваха от себе си или от каквото и да е в живота си. Но хармонията и разбирателството в отношенията й с Джем, я подтикваха към това. Не беше наясно какво точно иска от Джем — от една страна го желаеше, от друга се опитваше да се откъсне от него. Прекалено весело, с приповдигнат тон захващаше разговори за любов и секс с останалите жени и се опитваше да разбере има ли други мъже като него. Не че желаеше друг! Просто не искаше да се чувства зависима, искаше да вярва, че когато пожелае, може да скъса въжето, което я свързваше с него.

Гневеше се, че Джем не прилича на Халюк, и Халюк на Джем. Харесваше й, че не си приличат и се гневеше в същото време.

Веднъж го сподели с Джем:

— Защо ти не приличаш на Халюк, а Халюк на тебе? Ако си приличахте, щеше да е много хубаво.

Джем се усмихна. На пръв поглед изглеждаше спокоен и невъзмутим, както винаги, но в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение:

— Нямаше да е хубаво, а лесно, нали това искаше да кажеш?… Ти си добър икономист, знаеш ли, на цената на един искаш да купиш двама мъже, но тази сметка тука не минава. Ако Бог не беше създал дявола, ако беше го представил като част от себе си, тогава колко лесно щеше да е да бъдеш вярващ, нали? Но не става така! Ако Бог носеше в себе си лошотиите на дявола, нямаше да бъде бог… Ако аз приличах на Халюк — нямаше да съм аз! Ако той приличаше на мене — нямаше да е Халюк! За чара и интереса към нас донякъде сме задължени на хората, които не приличат на нас…

После с вид на човек, отегчен от собствените си думи, попита:

— Искаш ли още малко ягоди?

Айдан беше напълно объркана. Колкото и да се мъчеше да сложи в ред чувствата си, не го постигаше — не успяваше да нарече нито едно от тях с конкретно име. Луташе се между двамата мъже в живота си — единия, който възбуждаше фантазията й и й доставяше временни удоволствия, от които не можеше да се откаже, и другия — по-скучен и обикновен, но който й даваше спокойствие и сигурност. Главата й раждаше безброй въпроси, на които, колкото й да се ровеше в душата си, не намираше отговор. Беше излязла изпод дебелата завивка на спокойствието и сигурността, с които от години бе свикнала, и подобно на своенравна котка съскаше, драскаше, хапеше до кръв. Сетивата й бяха изострени повече от всякога — към всекиго и всичко.



Вечерта като горещо мастило се спускаше над града. Приспа Селин и излезе на балкона. Запали цигара, а до слуха й достигаха смеховете на по-големите деца от комплекса, събрани долу в парка, и металните гласове на телевизорите. Халюк, който винаги се сърдеше, когато пушеше вкъщи, настоятелно я повика вътре. Въпреки мамещата прохлада на климатика не влезе.

Докато пушеше цигарата си в онази гореща вечер, майка й й се обади по телефона. Майка й беше хладнокръвна и спокойна жена, но този път гласът й прозвуча притеснено:

— Дойката ти е зле…

— Какво е станало?

— Казали са бъбречна недостатъчност… Трябвало да й се присади бъбрек… Но успяла да вземе час при лекаря едва след три месеца… Ако не намерим по-ранен час, женицата ще умре… Дали да не поговориш с Халюк?