Пиеха шампанското си, когато Айдан предложи:

— Ако искаш, да пием вътре — и добави — или вече и от това се страхуваш?

— Има някои места, на които проявявам смелост!

Докато се изправяше на крака, с глас, който подейства възбуждащо на Джем, прошепна: „Слава богу!“

Докато се любеха този ден, откриха една нова игра. Откриха я случайно, но беше жестока, възбуждаща, страшна!

Айдан винаги държеше телефона си отворен — в случай, че позвъни Селин. Когато се любеха, изпитваше странен страх, че може да се случи нещо с детето й, затова държеше телефона до себе си.

Любеха се, играеха играта на прегрешили брат и сестра. Телефонът звънна. Айдан погледна номера:

— Халюк — каза и го остави настрана.

— Отвори! — Джем я гледаше предизвикателно усмихнат.

Айдан се поколеба миг-два. Знаеше, че е подло и гадно да говори с мъжа си и да се люби с друг в същото време, но Джем я гледаше така възбуден и тръпнещ, че състоянието му се предаде и на нея. Птицата, която размахваше крила, отново кацна върху гърдите й. В този момент приличаше на наркоман — в името на малко повече и по-ново удоволствие нямаше граница, която да не е готова да прекрачи.

Отвори телефона.

Ръката й трепереше, всичките й вътрешности се бяха свили в тръпнеща топка. Вълнението й се предаде на Джем. И двамата горяха от напрежение и възбуда.

— Как си, мъжленцето ми?

Докато говореше, усещаше как Джем бавно прониква в нея.

— Добре съм… Излязох малко по магазините…

Този разговор с Халюк за нея беше отмъщение за всички неща, които беше и не беше направил. В същото време обаче беше начин да покаже и на Джем, че има още един мъж, с когото се люби, и искаше да извлече максимално удоволствие от това.

— Търся си секси нощница… надявам се, че няма да си много уморен тази вечер…

С всяко следващо изречение гласът й звучеше все по-предизвикателно и подканващо.

— Селин ще остане при майка ми тази вечер.

Докато говореше, двамата с Джем се гледаха право в очите. При всяко изречение, Айдан леко приплъзваше тялото си.

— Така ли… Много ли…

Леко повдигна телефона от ухото си така, че и Джем да можеше да чува какво казва Халюк.

— И аз… До довечера, скъпи…

След разговора продължиха да се любят. Неочаквано бяха открили нова, възбуждаща игра. Споделеното чувство за вина, скандалното погазване на моралните норми ги караше да се чувстват различни, откъснати от целия свят, с всичките му хора и табута. Примиращи, пламенни, тръпнещи, стенеха в най-сладостното удоволствие на ада, горяха в най-горещия му огън.

В желанието си да изпитва все нови и нови възбуди Айдан пристъпваше всички граници и това неотклонно променяше и самата й същност.

XI

В коридорите на горния етаж на банката под приглушената светлина на бронзовите лампи, осветяващи картините по стените, се чуваше тих шепот, който много скоро се превърна в мощно бръмчене — цялата сграда се разтресе. Директорът на банката напускаше и всички говореха за това. От къде започна всичко, кой пръв заговори за това — не се знаеше, но до вечерта и най-големите скептици повярваха на слуха.

На сутринта слуховете се превърнаха в истина — директорът не дойде на работа. Подобно на пиле с откъсната глава, цялата банка се тресеше, всички се опитваха да разберат какво става. И както се случва на такива места, клюките предшестват истината — подчинените се опитваха да разгадаят „защо“. Тези, които съжалиха, не бяха много, но затова пък изпълнените с надежди не бяха никак малко. Предстояха промени от горе до долу. Някои щяха да се изкачат едно стъпало нагоре. Задкулисните игри започнаха още от сега. Естествено най-кървава предстоеше да бъде борбата в „горните“ етажи — между заместниците на директора. Подобно на крокодили в плитки води, всички се готвеха за лов: създаваха се групички, правеха се съглашения, преценяваха се съотношенията „полза — вреда“, пресмяташе се степента на загуба в случай, че са заложили на грешна карта…

И Айдан беше един от крокодилите. Някак си рефлекторно, без да се замисли, се включи в задкулисните надигравания. Не смяташе, че може да стане директор, беше млада за това, а и имаше други на по-високи длъжности от нейната. Тя искаше Хасан да стане директор. От една страна знаеше, че случи ли се, това ще заздрави позициите й в банката, от друга — водеше се от чисто приятелски съображения.

В тези бесни дни Айдан се чувстваше като застанала под водите на водопад. За разлика от останалите обаче, водата не я мокреше — усещаше шума й, миризмата й, но не се мокреше. Беше вътре в случката, но случката беше извън нея. Тайният свят, в който живееха двамата с Джем, й действаше като разтворен чадър — пазеше я от външния, видим свят, притъпяваше амбициите й и желанието й за издигане.

Може би това беше причината, поради която Айдан живо се включи в играта. Надаваше повече от друг път ухо на клюките — интуицията й й подсказваше, че не бива да охлабва и изтънява връзките си с видимия свят. При всеки удобен случай се опитваше да се приобщи към него.

По четири-пет пъти на ден се срещаха с Хасан и си разменяха клюки — анализираха, пресмятаха, опитваха се да прогнозират. Шепотът заглушаваше всички останали гласове в банката. Понякога чутото ги изпълваше с надежда, друг път — обратно.

Докато обядваха, Хасан беше неспокоен.

— Ще направят Еркан директор… Почакай и ще видиш… Днес го търсили от Америка… Май не искат добър човек, щом са се спрели на този дилетант. Селянин, не знае как се държи вилица и нож, камо ли за друго… Като иде в ресторанта, не може да си поръча, бърка имената на ястията, а за шампанско изобщо не е чувал — една марка не може да назове…

— За бога, не говори глупости… Какво общо има банката с шампанското… И от къде си сигурен, че тъкмо него ще изберат, говорят се още толкова други неща…

— Казват, че го търсили от Америка…

— Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.

Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.

— Мене ли са търсили?

— Така чух…

— Чудесно…

— Търсиха ли те наистина?

— Не.

— Тогава кое му е чудесното?

— Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…

— Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…

Хасан не я слушаше. Беше се замислил за нещо. Айдан го гледаше и си мислеше с какво този човек някога й беше привлякъл вниманието. Дали защото в последно време се срещаха по-често, или защото Хасан вече нямаше сили да се прикрива, или защото тя вече гледаше на мъжете с друго око, но определено виждаше Хасан като на длан и това, което виждаше, не беше много приятно. Слабите му страни бяха повече от силните. И макар да говореше винаги пренебрежително за останалите, да се изтъкваше, да се показваше по-богат, отколкото беше в действителност, всъщност беше от хората, които веднага се разтреперваха и губеха контрол върху себе си пред всяка трудност, а ако успееше — хвалеше се на висок глас. Въпреки това Айдан все още хранеше някакви приятелски или сестрински чувства към него и се опитваше да го предпази от другите. Ако трябваше да го сравнява с Джем, Хасан губеше по всички показатели.

— Според мен, недей да злословиш по ничий адрес. Не казвай на никого нищо. Трай си. Ако станеш директор, ще ти се наложи да работиш с тези хора. Не си създавай врагове още от сега.

— Без друго на никого нищо не казвам… Как можеш да си помислиш такова нещо.

— Е нали преди малко казваше, че Еркан е дилетант и селянин…

— Аз го казах на тебе, на други не съм…

Айдан се засмя:

— Кажи ми честно, освен на мене, на колко души още каза това?

Хасан се ядоса:

— На никого не съм казал…

Айдан се усмихна отново:

— Остави сръднята. Кажи ми честно, на колко човека още си казал това?

Хасан се засмя:

— Може би на двама-трима, но не са хора, които ще отидат да кажат на Еркан.

Вероятно Еркан отдавна вече знаеше какво е казал за него Хасан. Айдан разбра и друго — въпреки че много искаше, Хасан нямаше шансове да стане директор. Трябваше да направи нещо, да го подготви за загубата и да го успокои.

— Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.

— Ако не ме направят директор — ще напусна.

— Не говори глупости, защо ще напуснеш?

— Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.

Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.

— Хасан, друже, много те моля, не казвай на хората, че ще напуснеш… Моля те!

— На никого не съм казал.

Айдан не можа да се сдържи и този път. Усмихна се:

— На колко човека каза, че ще напуснеш?

Този път Хасан наистина се ядоса:

— Престани да се държиш с мене като с дете! На никого не съм казал!

— Хайде, кажи ми на колко човека го каза!

— На никого…

— Хайдее…

— Може би на Резан…

Айдан се пресегна и го докосна по ръката:

— На никого не казвай такова нещо. Такива неща бързо се разчуват. После ще се окажеш в трудно положение.

Когато се върна в стаята си, Айдан беше спокойна. Всъщност отдавна го беше предугаждала, но днес по време на обяда, разговаряйки шеговито с Хасан, предчувствието й се превърна в непоклатимо убеждение — Хасан никога, абсолютно никога нямаше да стане директор. Почувства се леко в позиция на губеща — нейният кандидат за длъжността се оказа губещ. Но това не беше всичко. Човекът, когото някога бе харесвала и обичала, се оказа объркан и безпомощен като дете. Беше направила грешен избор.

Обади се на Джем.

— Какво ще кажеш да се срещнем утре?

— Утре не мога, зает съм. Може ли вдругиден?

За първи път, откакто се срещаха, Джем отказа да се видят — отложи датата. Каза го леко и безгрижно.

— Добре — каза Айдан и затвори телефона.

Настръхна. Уплаши се. Почувства се изправена пред опасност. Всичко в нея потрепери. Искаше да се успокои, но мисълта, че Джем отложи срещата, се забиваше като клин в съзнанието й. И което беше по-лошо — не можеше да намери заместител на емоциите, които Джем й даваше. Когато него го нямаше, всичко — работа, хора, семейство, Халюк, Хасан — й се струваше скучно и сиво. Благодарение на Джем успяваше да ги понася. Светлината, която Джем хвърляше в живота й, малко или много, озаряваше и останалите и те, ако не можеха да бъдат привлекателни, поне ставаха поносими. „Не го попитах каква работа има“ — косеше се наум. Сякаш, ако го беше попитала, нямаше да се страхува толкова, но не го направи — не искаше да показва чувства пред него.

Следващият ден мина отвратително. Не се интересуваше нито от клюките в банката, нито от душевните терзания на Хасан. Скара му се строго да внимава какво говори и да не се държи като дете, затвори се в стаята си и давайки си вид, че работи, не пускаше никого при себе си.

Беше си внушила, че винаги, по всяко време, може да се срещне с Джем, и сега съмнението, че може да го загуби, я хвърляше в ужас. За нея връзката им отдавна не беше само приключение, забежка, страст, подсилвана от усещането за тайнственост и грях — бе започнала да прибавя и чувства. Нямаше да е грешно, ако се каже, че бе на път да се влюби.

И както винаги до сега, отсъствието на Джем й въздействаше по-силно от присъствието му. Трудно би могла да живее без преживяванията, които й даваше. Загубеше ли го, нямаше с какво да запълни празнината в живота си — нито обичта й към Селин, нито привързаността й към работата, нито сигурността, която й даваше Халюк, нито възхищението, с което я гледаше Хасан, можеха да заемат мястото на Джем. Отидеше ли си Джем, след него щеше да зейне пропаст и Айдан щеше да пропадне в нея. Трябваше да го задържи, но не знаеше как да го стори. Мисълта, че може да го загуби, я правеше объркана и уплашена до смърт. Неусетно Джем бе заел такова място в живота й, че отидеше ли си, нямаше да може да запълни с нищо празнината след него. Без Джем всичко беше черна бездна.