Ахмет Алтан - Изневяра

Първите дъждове бяха започнали. Кървавият залез, прошарен с жълто и черно, бързо отстъпваше място на дългите черни нощи. В хладната привечер, заедно с възкиселата миризма на гниещи листа, във въздуха се усещаше и една тиха тъга, пропита с мъгла и дъжд и примесена със самота.

Айдан, която подозираше всекиго и всичко в лъжа и позьорство и по тази причина все повече се отдалечаваше от хората — от чувствата, гласовете, желанията, стремежите, оплакванията им, бе станала необичайно чувствителна към гласовете на природата. Един откъснал се от клонката лист, бавно падащ на земята, неочаквано започнал дъжд, лятното синьо на морето, което се сменяше със сиво, продавачът на кестени на ъгъла, кестените, подредени върху дупчената скара — с разпукани кафяви корици, под които прозира златистожълта сърцевина — неща, които нямаха нищо общо нито със спомените, нито с преживяванията й, но които по някакъв необясним начин събуждаха у нея хем преживени някога радостни мигове, хем й напомняха, че беше изоставена. Обикаляше по коридорите на банката, вкъщи, по мокрите улици с вид на отчаян човек, който току-що е научил, че е болен от страшна болест и който слисан и невярващ обикаля с болката си. От една страна, подобно на смъртник, който живее последните си дни, се опитваше да се вкопчи в живота, от друга — презираше и се надсмиваше над всичко, свързано с живота и хората. Само радостите и вълненията, които беше преживяла и които бяха причина за сегашната й мъка, й се струваха значими и истински.

За първи път в живота си беше готова да се откаже от всичко, което имаше. Ако в тези дни Джем се обадеше и кажеше: „Ела да живеем заедно“, беше готова да остави дом, семейство, работа, близки, богатство, пари, мечти, бъдеще. Нито едно от тях не й се струваше значимо колкото Джем. После обаче си мислеше: „Може би, защото не ми се обажда, затова ми се струва така. Може би, ако ми се обади — няма да отида.“

Тези трудни за нея дни съвпаднаха с избора на главен лекар в болницата на Халюк и той се вълнуваше единствено и само от това. Сутрин, вечер единствена тема на разговор беше това. Не забелязваше състоянието на жена си, страданията й, това, че бе готова да го напусне. Айдан се дразнеше и с огромно усилие на волята се опитваше да се сдържи, да не избухне.

Не я свърташе на едно място. На работа ходеше от стая в стая, излизаше често навън да говори с клиентите, вечер не можеше да понася да стои затворена вкъщи и да слуша дертовете на Халюк. За да има причина да не стои затворена вкъщи, измисли да направят зимна градина някъде в комплекса:

— Ще направим и малко кафене в единия ъгъл. Ще се събираме, ще си говорим, който иска, може да сади цветя.

Останалите жени веднага я подкрепиха. Така Айдан почти всяка вечер обикаляше от врата на врата да разяснява на съседите и да търси нови поддръжници. И пак никъде не се задържаше дълго — създаваше организационни комитети, говореше, убеждаваше, но не отиваше при Джем, за да сподели идеята с него. И макар да не беше му казала, знаеше, че по лицето му ще се изпише една мръсна усмивка, защото идеята за зимната градина всъщност целеше да я държи по-далеч от къщи и по-близо до него.

Една вечер, когато се върна от поредната си обиколка из комплекса, Халюк я чакаше в салона. Навън валеше силен дъжд. Влизайки в блока, бе погледнала към прозорците на Джем — светеха. Мислите й бяха заети с това, дали има, или не жена при него. От една страна, се питаше дали е сам, или не е, от друга, беше сигурна, че при него има жена. Толкова много си бе мислила за това, толкова много бе страдала от тази мисъл, че съмнението, подобно на нажежен до червено шиш, ненадейно я жегваше, после се връщаше обратно. След тези неочаквани, моменти съмнения и болки в душата й оставаха големи и дълбоки рани. Погледнато отвън нямаше причина да страда, но подобно на отровен газ съмнението се бе просмукало в живота й.

Можеше да намери думи, действия, любов, които да уталожат съмненията, ревността, болката в душата й, но затова трябваше да знае причината за тях. И понеже не я знаеше — нямаше шанс да бъде утешена. Подобно на сюнгер с огромни пори попиваше всяка капка тъга, дори да не беше свързана с нея, и така болката й непрекъснато нарастваше. Капещите есенни листа, дъждът, дългите нощи, хладните утрини засилваха тъгата й. Към обърканите й мисли и чувства се прибавяха нови — много и различни — в душата й се бе събрало толкова страдание, че дори първоначалната причина за него да бъде премахната, страданието нямаше да изчезне.

И сред цялата мъка и страдание като бляскав меч просветваше образът на Джем. Айдан чакаше, останала без дъх, тръпнеща от възбуда, да изживее отново онази лудост. Само тя можеше да я успокои — поне за малко. Възбудата приличаше на нажежена игла, доближена до окото — виждаше единствено и само нея.

Съблече дъждобрана си. Халюк седеше насреща й.

— Къде беше?

— Събранието продължи малко по-дълго.

Халюк изобщо не чу отговора й. Попита просто така, колкото да каже нещо. Изобщо не го вълнуваше защо е закъсняла.

— След два дни ще избират главен лекар.

— Вероятно ще изберат тебе.

— Няма да ме изберат. Те не искат човек като мене.

— Защо няма да те искат?

Айдан нямаше никакво желание да говори за това, но не искаше да обиди Халюк. Отговаряше с кратки изречения.

— На тях не им трябва честен човек.

— Но кардиологът е честен мъж…

— Той може и да е честен за себе си, но ще си затваря очите за останалите… Нищо няма да им каже… Малко е гъвкав в кръста.

— Халюк, ти самият ми каза, че е честен човек, защо говориш така сега?

Халюк се засрами от думите си, но не беше човек, който признаваше лесно грешката си.

— Ти без друго от началото не искаше да стана главен лекар.

— А ти защо искаш толкова много? Какво ще стане, ако станеше главен лекар? Ще стигнеш звездите ли? По-добър доктор ли ще станеш? Това не е чак толкова важно! В живота има много други важни неща.

— Ти не разбираш…

Айдан подпря брада върху ръката си:

— Всъщност ти не разбираш… Нищо не разбираш…

Халюк можеше и да беше блестящ хирург, голям талант, но беше дилетант в сферата на чувствата. И сега не забелязваше объркаността в душата на Айдан, не разбираше, че е на крачка да я загуби. Живееше с нея, любеше се с нея, обичаше я, но беше нечувствителен към нотките в гласа й, сляп за постъпките й, глух за подтекста в думите й. Това можеше и да се дължи на безкрайното му доверие в Айдан, но от това на нея не й ставаше по-леко. На младата жена й се искаше да изкрещи в лицето му: „Внимавай! Внимавай, защото заради тебе ходя при друг мъж!“, но не го направи.

Всъщност Айдан изцяло обвиняваше Халюк за случващото се, но все пак тя беше тази, която му изневеряваше, и изпитваше вина. Затова, колкото и да беше ядосана, не си позволяваше да вика, както й се иска, или да му каже каквото мисли, и да излее насъбралото се в душата й. Между яда й и този, срещу когото беше насочен, оставаше празнина, която постепенно прерастваше в пропаст.

От една страна го съжаляваше, чувстваше се виновна, милееше за него, а от друга се ядосваше жестоко. Останала по средата между тези противоречиви чувства, душата й се цепеше на две. Никога не можеше да разкрие истинските си чувства пред Халюк, а това засилваше отчуждението между тях. Халюк обаче не го забелязваше.

Айдан се надигна:

— Аз ще си лягам… — но чу гласа на Халюк:

— Ако ти искаше да станеш директор, аз щях да те подкрепя с цялото си сърце…

Отпусна се отново в креслото.

— Халюк, скъпи, знам, че ще ме подкрепиш… Но двамата не сме в равностойно положение. Аз нямам твоя талант… Аз съм от хората, които се нуждаят от него… Ти нямаш нужда от длъжности… Ти си от хората, на които Бог е дал повече, трябва да знаеш това… Дявол да го вземе, защо не съумяваш да се държиш и в живота като бог — така както го правиш в операционната… — Последното изречение Айдан произнесе по-високо. След това с разтреперан глас добави: — Тогава всичко щеше да бъде различно…

Халюк скочи. Втренчено погледна Айдан — като човек, който се опитва да види нещо в далечината:

— Какво значи „щеше да бъде по-различно“?

— Ами така… По-различно…

— Как?

Айдан забеляза притеснението и съмнението, което събуди в душата на Халюк.

— И аз не знам точно.

— Не си ли доволна от живота ни? Какво ни липсва? Имаме прекрасно дете, живеем добре. Какво по-различно искаш?… Не си ли щастлива?

Двамата се спогледаха. С искрена обич и загриженост в гласа Халюк попита:

— Не си ли щастлива, Айдан?

Айдан стана и отиде при него. Обхвана главата му с ръце и я притисна към корема си.

— Щастлива съм.

Халюк повдигна глава. Погледна я:

— Тогава защо плачеш?

Айдан отново притисна главата му към себе си. Не искаше да я види, че плаче.

— Не знам, скъпи… Малко съм напрегната…

— Толкова ли не искаш да стана главен лекар?

Айдан започна да се смее:

— Като дете си… Разбира се, че не съм против да станеш главен лекар. Особено ако това ще те направи щастлив… Не ми обръщай внимание. Дай боже да станеш, но ако не станеш — не съжалявай! Хайде, ела да си лягаме.

На сутринта Айдан се събуди с предчувствието, че Халюк няма да стане главен лекар. Също както преди време предусети, че и Хасан няма да стане директор. И на двамата не им достигаше нещо, за да растат в службата. За себе си знаеше, че като й дойде времето, ще стане директор — имаше в себе си това, което липсваше на двамата мъже. Не знаеше какво точно е „това нещо“, но беше сигурна, че го има.

На работа вече не мислеше нито за Халюк, нито за избора на главен лекар. Мислеше за Джем. Защо не я търси? Последния път му каза, че когато пожелае, може да й се обади, но от Джем — ни вест, ни кост. „Дали пък не си спомням грешно? Да не би да му казах, че аз ще го потърся, и той да чака?“ — мина й през ума.

И искаше, и не искаше да се обади на Джем. Дали щеше да спечели, или не Халюк, нямаше значение, но за него това бяха важни дни, така че не й се искаше Джем да дойде точно сега. Въпреки това развълнувано подскачаше при всяко позвъняване на телефона.

Толкова се беше изморила от дилемата в себе си, че всяко нещо събуждаше все повече чувства и копнежи, които безмилостно си противоречаха едни на други. Въпреки емоционалната си обърканост продължаваше да върши работата си прецизно и стриктно, както преди, но се боеше да не пропусне нещо, затова отвори един бележник на бюрото си и започна да си води записки в него. Разбираше, че може да забрави.

В деня на избора помогна на Халюк да се облече, сама завърза вратовръзката му.