Айдан от опит знаеше, че домакините избързват крачка напред, за да отворят вратата. Дискретно се огледа и забеляза портфейла на мъжа на портмантото до телефона. Пред очите й се спусна черна пелена, почувства забравените от доста време сърцебиене и треска.

Съзнаваше, че е много опасно, но така вълнуващо и страшно, че…

Ако имаше време да помисли, вероятно нямаше да предприеме такова рисковано действие, но отдавна зажаднялото за емоции и адреналин тяло реагира по-бързо от разума. Без да се замисли, посегна към портфейла и го сложи в джоба си.

Не помнеше как излезе от апартамента, как с черната пелена пред очите си слезе по стълбите, нито как излезе от блока. Само помнеше, че хвърли портфейла в контейнера за боклук непосредствено до блока.

Изпитваше смъртен страх.

И имаше защо този път.

XV

На светлината, която идваше отвътре, първо видя блестящите жълти бронзови копчета.

Точно когато отвори вратата, осветлението на стълбите угасна и в мрака се очертаха едрите силуети на двамата полицаи с лъскави копчета на униформите.

Думата страх беше слаба, за да обясни тогавашното й състояние. Не беше страх като на газела, тичаща да се спаси от гонещия я леопард. Беше ужас, много по-дълбок и много по-страшен от този на подсъдим, който е чул потвърждението на смъртната си присъда. Тялото по-бързо от разума прецени, че няма начин да избяга — зави й се свят, стомахът й се сви, аха-аха да повърне; за да не преживее това, което предстоеше, се опитваше да се оттегли от живота и да изчезне; не усещаше тялото си, мозъкът й, сякаш стискан в желязна лапа, се смаляваше и гърчеше.

Преди още да бъде произнесена, чу фразата, позната от филмите:

— Трябва да ни придружите до полицейския участък, госпожо…

Халюк, все още сънен, не разбираше какво става:

— Какво има?

Айдан с последни сили, като пред припадък, успя да каже:

— Полиция…

— Кажете какво има.

— Госпожата трябва да дойде в полицията.

— О, боже, трябва да е някаква грешка!

Подпряна на вратата, Айдан слушаше разговора на мъжа си и полицаите. „Няма грешка“ — знаеше и чакаше съсипана.

— Няма грешка, господине. Срещу Айдан ханъм е постъпило оплакване… Трябва да дойде с нас в полицейското управление.

— Добре тогава, да вървим — ядосано ги погледна Халюк.

Айдан произнесе нещо като „Уфф“.

— Ти закарай Селин при майка ми, да не вижда полицаите, после ще дойдеш в полицейското.

Мозъкът й, който бе престанал да мисли, повтаряше само едно и също: „Селин да не види. Селин да не види.“

Халюк отначало не се съгласи, но като разбра, че Айдан няма да отстъпи, се съгласи.

— Добре, вие отивайте, аз ще дойда веднага след това.

Айдан по навик взе чантата си от закачалката, облече палтото си и бързо излезе, затваряйки вратата след себе си. Искаше да тръгнат преди Селин да излезе от банята и да ги види.

Вървейки към полицейската кола, осъзна какво значи безизходица. Почувства се оплетена в мрежата на огромен паяк, който всеки момент щеше да й изпие кръвта, а нямаше никой, който да й помогне да се измъкне. Нямаше никой, който да попречи да я заведат на разпит в полицията.

Преди да се качи в колата, погледна към прозорците на Джем. Хранеше надежда, че може да го зърне. Кой знае защо, но си мислеше, че единственият човек, който може да я спаси от ситуацията, беше той. Ако я види, ще слезе долу и с вечната си леко подигравателна усмивка ще каже нещо на полицаите, ще се пошегува, ще се обади на някого по телефона и ще я спаси. Молеше се на бога Джем да я види, но пердетата на прозорците му бяха спуснати.

Полицаят учтиво й отвори вратата на колата. И той си мислеше, че може да е станала грешка — такава жена, в такъв комплекс, затова се държеше учтиво.

Пред тъмносивата каменна сграда на полицейското управление имаше някакво знаме.

Прекрачи прага на сградата и с мъка преглътна. Долната част на стените в коридора бяха боядисани в мръсно сиво. Там, където сивото свършваше, беше теглена черна линия, а над нея, чак до тавана, бяха боядисани с някаква тъмножълта боя. На пода до стената стояха наредени червени противопожарни кофи, пълни с пясък; в стъкления шкаф над кофите стоеше брадва с червена дръжка — да се използва в случай на пожар, а също и пожарогасител.

През отворената врата се чуваше тракането на пишеща машина. Един полицай с уморено от безсъние лице питаше нещо човека пред себе си, после записваше казаното на машината. Някъде от дъното на коридора се чуваше странна тупурдия, на Айдан й се стори, че чуваше някой плачливо да моли за нещо.

Вкараха я в една стая. Стаята беше прашна. Миришеше на цигари и пот. В дъното на стаята седеше видимо отегчен полицай. Изгледа Айдан с неодобрение. После, все едно я нямаше, обърна се към полицаите, които я бяха довели.

— Това ли е лицето?

— Да, господине!

Полицаят зад бюрото се обърна отново към Айдан. Посочи й с ръка табуретката пред себе си.

— Седни, да видим сега…

Айдан се отпусна върху столчето като парцал, преминал през зъбчати колела — смазана, разръфана, разкъсана на парчета. Едва когато седна, можа да различи лицата на тъмните силуети, които видя, влизайки в стаята. Възрастните мъж и жена от горните етажи седяха в протритите кожени кресла до стената — доволни, горди и обидени. На отсрещната стена, плътно опрени о нея, стоеше младото семейство от съседния блок и укорително поглеждаха възрастната двойка.

— Как ти беше името, Айдан ли каза? — обърна се полицаят към нея.

С треперещ глас Айдан каза името си.

— Срещу тебе има оплакване… Откраднала си портфейла на господина… Какво ще кажеш?

Преди Айдан да отвори уста, възрастният мъж скочи от мястото си:

— Господин комисар, тази вечер, освен нея никой друг не е идвал у дома. След като тя си отиде, портфейлът ми изчезна. И преди ви казах — и другите съседи се оплакват, че от много време изчезвали разни работи от домовете им.

Искаше им се да видят как Айдан веднага ще бъде осъдена и как ще й надянат белезници. Изглеждаха враждебни и безпощадни. В името на справедливостта бяха загубили всичките си човешки чувства. Говореха бездушно и студено. Айдан почти чуваше как след това ще разказват на останалите: „Господа, който и да е, трябва да си понесе справедливо наказанието си, така мислим ние“.

Полицаят се подразни от постъпката на мъжа:

— Един момент, господине, вас вече ви изслушах. Моля, седнете на мястото си и не ме прекъсвайте. Не може така… Не може всеки да се обажда когато му скимне. Това е разпит…

Мъжът страхливо млъкна.

Айдан седеше с гръб към вратата и ни виждаше, ни чувстваше, че в стаята идваха все нови и нови хора. Стана задушно. Айдан се изпоти.

Агресивността на възрастния мъж вместо да я уплаши, я успокои. Знаеше, че този скандал ще остави следа в живота й, но също така осъзнаваше, че нямат никакво доказателство срещу нея.

Тихо и уморено отговори:

— Нищо не съм взела — и добави — ако искате можете да претърсите дома ми…

Полицаят не се впечатли от думите й:

— Чакай, не бързай… Това е по-сетнешна работа… Ако се наложи, ще го направим… — Наведе се и погледна в листа пред себе си: — Виж сега, когато си влязла, портфейлът бил там, а когато си си отишла — изчезнал… Никой друг не бил влизал… Какво ще кажеш?

— Не знам… Може грешно да си спомня господинът… Аз от къде да знам къде се намира портфейлът му… Може да го е изгубил някъде…

— Но и от други домове са изчезвали неща… Където си ходила, от там са изчезвали… Не е ли странно?

— Не знам…

В този момент в стаята влезе Халюк. Докосна я по рамото.

— Какво става, Айдан?

Полицаят се ядоса:

— Ти пък кой си?

— Съпругът на госпожата…

— Добре, мини седни там. Ако потрябва, ще те питам и тебе.

Полицаят повдигна глава и се обърна към някой в ъгъла:

— От вас какво изчезна?

— Една порцеланова фигурка, господин комисар… Не е нещо важно…

— Тази госпожа ли я взе?

— Не знам, господине… Нали ви казах, не е нещо важно… Ние не се оплакваме…

Полицаят попита всеки от присъстващите, един по един, какво е изчезнало от дома му. Всички отговаряха засрамено, с наведени глави и думите им бяха почти едни и същи:

— Не е нещо важно, господин комисар… Ние не се оплакваме… Не знаем кой го е взел…

Всъщност Айдан разбра накъде отива работата — всеки от присъстващите знаеше истината, но я съжаляваха и не искаха да кажат. Тяхното съжаление обаче я дразнеше и при всеки отговор тя изправяше глава и гледаше говорещите право в очите.

Душата й беше опразнена. Чувствата й се бяха притъпили и свили някъде дълбоко в нея. Нямаше болка, съжаление, разкаяние, срам. Само гняв и желание за мъст.

Неочаквано на един стол до вратата зърна Джем. По лицето му беше изписано съжаление. Айдан вярваше, че единствен той разбира причината за случилото се и че й съчувстваше искрено.

За пръв път под студената флуоресцентна светлина във вмирисаната, боядисана в сиво стая на полицейското, Джем осъзна пагубните последствия, до които бе довела започнатата от него уж забавна игра. Виждаше цялата гола истина и страдаше, съжаляваше, разкайваше се. Никога не бе допускал, че някой може да приеме толкова сериозно една такава игра, че играта може да събуди у някого толкова силни и дълбоки чувства, които, подобно на силен земен трус, да разтърсят душата му. Мислеше си какво би могъл да направи, за да облекчи болката, която предполагаше, че изпитва Айдан. За миг си помисли, че ако трябва, ще я пази до края на живота си. Съзнаваше, че той стои в основата на нещата и не смяташе, че е човек, който може да обърне гръб на последствията. Ако Айдан успееше да се измъкне, вероятно никога повече нямаше да се срещнат, но не успееше ли, щеше да застане зад нея до край. В този ред на мисли през ума му мина още нещо — дано на Айдан да й се размине, че заедно с това и той да се освободи от чувството си за отговорност и вина.

Комисарят питаше всички един по един. Най-сетне стигна до Джем. Със сините си джинси и стара риза над тях се отличаваше от останалите.

— На тебе какво ти се изгуби?

Айдан погледна Джем право в очите. После бавно, за да привлече вниманието му, отвори чантата си, уж да вземе нещо от нея. В чантата лежеше фигурката от слонова кост на Буда. Погледна отново Джем в очите, после сведе поглед към чантата си. Джем проследи погледа й и видя фигурката. Не можа да се сдържи и противно на потискащата обстановка в стаята, се засмя.

— Защо се смееш? — попита го комисарят.

Джем погледна полицая.

— Не се смея… Пък и да се смея, не смятам, че е забранено… Докарахте ме рано-рано тука и сега ме питате за щяло и нещяло.

Полицаят не познаваше Джем, но по увереността, наглостта и високомерието в него предположи, че не е кой да е, затова отговори:

— Разбира се, че не е забранено да се смеете, но все пак тук е полицейско управление и се води разпит.

— Както и да е… — отегчено каза Джем. — Млъкна за миг, погледна Айдан, после фигурката в чантата — всичко му се стори игра. Усмихна се отново: — Освен това аз познавам Айдан ханъм от много време. Заедно с нея работихме по много проекти в комплекса и на мене и през ум не ми е минавало, че тя може да направи подобно нещо.

Айдан погледна отново Джем. Докато той говореше, по лицето й — бледо и безизразно, не потрепна и мускулче. Погледът й беше празен. Никой не можеше да предположи какво си мисли.

Полицаят се ядоса:

— Е, като нямате оплаквания, защо сте тука тогава?