Ахмет Алтан - Изневяра

Тогава Айдан си мислеше, че когато човек е готов да изживее онова, което случайността му предлага, тогава животът се променя много по-бързо, отколкото ако промените са планирани. Сподели това с Джем, но той само иронично се усмихна:

— В повечето случаи човек сам си подготвя случайностите.

Джем подлагаше всичко на съмнение и успяваше да посее семенцето му и в главите на околните. Сега Айдан се замисли, дали тяхната среща, която разтърси и промени живота й из основи, е била случайност, или…

В дните и нощите, последвали онази нощ, за която Айдан си казваше, че е „страхотно падение“, беше напрегната и раздразнителна. Някои вечери изобщо не можеше да заспи. Ставаше и пушеше цигара след цигара в салона. Опитваше се да разбере поведението на Джем. Колкото и да се напрягаше, не можеше да проумее какво иска, какво се опитва да направи този мъж. Върна се назад в мислите си, припомни си всичко — първата среща, после разговора при басейна, по-сетнешните им разговори, но не можеше да намери нищо, което да й помогне да разгадае нежеланието у Джем.

Мисълта, че беше отхвърлена, се бе забила като кукичка в мозъка й и колкото повече се опитваше да я извади, толкова раната ставаше по-голяма и боляща. В един момент й мина през ума дали да не отиде при Джем и да го попита направо „Защо“, но усещаше, че това ще я унизи още повече, и се отказа. Правеше — струваше, мислите й се въртяха все около онова, което отвори рана в душата й, и срама, който изпитваше от това. Изведнъж й ставаше горещо, лицето й се зачервяваше. Мисълта, че беше отхвърлена, объркваше всичките й останали мисли и чувства.

Цялата й същност, навици, характер, принципи се бунтуваха срещу неразборията в душата й — някогашната Айдан се бореше със сегашната объркана жена.

Няколко дни живя като на сън, после реши да потърси спасение в работата — работеше като луда — сутрин от тъмно, вечер до тъмно и, разбира се, този опит да приведе душата си в ред, не остана незабелязан от околните.

По принцип беше работлива, но новото й състояние хвърли в смут колегите й особено останалите заместник-директори, които видяха в това опит за конкуренция и заплаха за бъдещето си. Всички я дебнеха изкъсо. Подобно на дивите животни в африканската савана — когато дъждовният период отмине и реките пресъхнат, за глътка вода или за парче месо са готови да се разкъсат едни други. Хапливи шеги, скрити намигвания, уж случайно зададени въпроси, клюки, сплетни — всичките за една хапка повече месо — длъжност, за една глътка вода — премия, повече. Както за дивите зверове светът е саваната, така и за тях работното място е светът. Тези хора не се вълнуваха от неща, които не засягаха техния свят или които нямаха отношение към положението им в службата — не четяха книги, не се интересуваха от политика, освен ако не ги засягаше пряко, но бяха особено чувствителни и към най-малката промяна или размърдване в своя свят. И Айдан беше една от този странен затворен свят — пещера, и в нея дремеха същите инстинкти. Беше свикнала да използва ума, знанията, силата, прозорливостта си, за да опознае и успее в този свят. Сега, за да се спаси от сътресенията и объркаността, които изживяваше навън, реши да се спаси, хващайки се здраво за нещата в „пещерата“ — това обаче плашеше останалите и ги караше да настръхват.

Един късен следобед Сема, която беше другата жена заместник-директор, надникна в стаята на Айдан.

— Още ли работиш?

Сема и Айдан се конкурираха както с останалите, така и помежду си. И конкуренцията между тях двете беше по-жестока от тази между мъжете. Мъжете се борят помежду си за нещо, което по принцип е естествено — мъж, директор на банка, но с жените не е така. Те се борят, за нещо, което принципно не е присъщо на тях — жена директор. И докато мъжете, въпреки амбициите си, можеха да се обединят против жената директор, то такова съглашение между две жени бе невъзможно. За да успеят, жените трябваше да са по-агресивни от мъжете.

— Трябва да приключа някои неща — гласът й прозвуча любезно, но хладно.

— Май си решила на всяка цена да станеш генерален директор.

— Не, за какво ми е да ставам директор, смятам направо да купя банката.

Видно бе, че Айдан каза това, защото не й се говореше със Сема и че това беше просто приказка. И Сема го знаеше, но въпреки това още на следващия ден не пропусна да обиколи една по една стаите на останалите заместник-директори и уж пиейки кафе с тях, да им предаде думите на Айдан.

— Не мога да кажа, че не го заслужава — с това започваше разговора си Сема — Айдан не е като нас. Всички имаме амбиции, но нейните са нещо друго… Знаете ли какво ми каза? „Не ми е достатъчно да стана директор“ — ми каза — „Аз смятам да купя банката.“ Все едно директорството й е в кърпа вързано, та виж за какво се е замислила…

Успелите жени уж са интелигентни, уж са над нещата, но и в тях дреме махленската клюкарка. На някои от по-близките си колеги Сема не пропусна да каже:

— Скъпата Айдан, когато изживява оргазъм, и тогава сигурно крещи: „Ще стана генерален директор! Ще стана генерален директор!“

Клюките естествено стигнаха и до ушите на Хасан. Дойде в стаята й и с искрена загриженост я попита:

— Ти какво каза на Сема? Вдигнала е на крак цялата банка.

По друго време това щеше да я ядоса и да я накара да предприеме мерки, за да заздрави позициите си, да сплоти поддръжниците. Казано накратко щеше да направи една „кафе обиколка“ и да опровергае думите на Сема, но нямаше да се натъжи. Но сега, когато беше отхвърлена и пренебрегната, когато се съмняваше в ума и женствеността си, думите на Сема я караха да се почувства като спънала се и паднала по очи на земята, нямаща сили да се изправи. Сянката на поражението, която я преследваше в личния й живот, започна да пада и върху работата й. Започна да се страхува — от всекиго и от всичко, от живота. Прииска й се да избяга — нещо, което й беше неприсъщо.

Използва предстоящото утре събрание като претекст, взе необходимите документи и след обяд излезе от работа. Искаше й се да се прибере вкъщи, да си легне, да си почине, да се скрие под одеялото и ако е възможно, да поспи. Единственото й желание в момента беше да стане вечер и Халюк да се прибере вкъщи. Неговата обич щеше да й вдъхне вяра и да й върне силата. Той бе нейната крепост, освен него на никого не можеше да се довери, при никого не можеше да се подслони.

Денят беше горещ. Притеснена слезе от колата. Влизаше вътре, когато един мъжки глас я попита:

— Как си?

Позна гласа. После си спомни, че тогава космите на тила й настръхнаха. Продължи да върви, само леко извърна глава:

— Благодаря, добре.

Не го попита „Ти как си?“3

Но Джем се държеше така, все едно не забелязваше студенината в гласа й. Тонът, поведението, начинът, по който й отвори вратата и я подкрепи по лакътя, докато влизаше — всичко излъчваше приятелство и близост. Беше си внушила незабелязано за самата себе си, че ако един ден се срещне с Джем, ще се държи сдържано и студено, затова неговата топлота и близост сега я учудиха. Както след всяка среща с Джем, и сега в душата й настана смут. Започна да си мисли: „Аз ли не разбирам какво се случва, или го разбирам погрешно?“

Чувстваше се самотна и уязвима, но дружелюбното отношение на човека, предизвикал тези й чувства, неочаквано бързо разсея съмненията й. За това толкова кратко време всичко се промени по магически начин — нещата, които й се струваха важни, неочаквано изгубиха смисъла си, увереността й се върна, от чувството за поражение не остана и следа, мъката и болката изчезнаха. Душата й олекна, почувства се окрилена и дори не забеляза, че всичко се бе случило само благодарение на приятелските нотки в гласа на Джем.

От години живееше по един и същ начин. Животът й вървеше по определени релси, подобно на трамвай, който от край време се движеше по един и същ маршрут. След първата среща с Джем обаче старите навици изгубваха значението си, вътрешното й равновесие се разклати — душата й жадуваше промяна. Подобно на дете, получило цветен калейдоскоп по празниците — с всяко движение пред очите му се сменяха една от друга по-пъстри и неприличащи си една с друга картини, в душата й се раждаха нови и различни чувства, понякога коренно различни едни от други. Повечето бяха моментни, нямаха здрави корени и като че само навестяваха душата й. Минаваше време, в което се опитваше да разбере кои са истински и кои — не, преди да ги приеме завинаги. Но в такива моменти човек често губеше мярката между истинското и преходното.

Докато чакаха асансьора, Джем тихо прошепна:

— Много добре изглеждаш днес. Този цвят ти отива.

— Така ли? Само дето аз не се чувствам добре днес…

— Жалко… Значи това, което всички виждат, ти не го виждаш и не можеш да му се насладиш… Я застани пред огледалото и се погледни добре. Може би така ще видиш това, което мъжете виждат и чувстват, когато те гледат.

— И какво чувстват? — в гласа й прозвуча подигравка.

— Щях да ти кажа, но майка ми ме е учила, когато разговарям с жени, да не казвам неприлични неща.

— Правилно ти е казвала майка ти… — „Каква ли жена ще да е била майка му“ — мина й през ума. После в асансьора: — Каква жена беше майка ти?

За пръв път, откакто се бяха запознали, по лицето на Джем премина сянка. Надменното дръзко изражение изчезна. Чертите му се смекчиха, изглеждаше леко смутен и объркан — подобно на подплашено ято птици, разлетяло се на всички страни — и това го правеше още по-красив. Джем, когото виждаше сега, беше различен от Джем в представите й. Не бе допускала, че може да има човек, когото Джем толкова да обича, по когото толкова да страда и който толкова да го опечали.

— Моята майка почина.

Айдан никога не забрави този отговор. Джем не каза както обикновено казват: „майка ми почина“ или „майка ми умря“, а подобно на самотно, изоставено, тъжно дете рече: „Моята майка почина.“ След много време Айдан си помисли дали печалното изражение на Джем не беше признак на онова странно, болестно състояние, в което изпадат изоставените деца. Веднага след това го погледна и изпита съмнение дали тъгата, изписана по лицето му, е истинска. Не можа да реши. Много по-късно щеше да научи, че това е само едно изречение, чието въздействие върху жените многократно бе изпитано.

Но в онзи ден не знаеше това и не мислеше така.

Влязоха в асансьора. Айдан изтълкува печалното изражение на Джем от преди малко като израз на близост. В този момент й се искаше да го погали по главата като малко дете.

— Ела, ще те почерпя нещо студено — предложи Джем.

След време Айдан щеше да си мисли, че може би изречението „Моята майка почина“ и състраданието, което предизвика у нея, бяха причина да приеме поканата му, но никога не успя да бъде напълно сигурна. Ако не беше го казал, дали щеше да отиде? Един вътрешен глас й нашепваше „да“, а друг — „никога“.

Краткото мълчание на Айдан Джем прие като съгласие и натисна копчето за последния етаж, а може би не допускаше, че може да му откаже.

Айдан стоеше, опряла гръб в ъгъла на асансьора. Притиснал ръце о стените, Джем стоеше пред нея. Усещаше миризмата му — на чисто. Малко остра, но създаваща странно усещане мъжка миризма. Като че за да я усети по-ясно, повдигна глава. В този момент Джем наведе своята. Лицата им се оказаха близо — почти да се докоснат. Гледаха се, без да помръднат, като че не знаеха какво да направят. И двамата видяха поканата в очите на другия. И двамата, накланяйки глави встрани, приеха поканата. Айдан не разбра как точно стана, но когато асансьорът стигна до последния етаж, устните им се докоснаха. Не беше точно целувка, но от това докосване в стената, която пазеше живота и брака на Айдан, се появи малка пробойна. Не знаеше какво я очаква от другата страна на стената, но мисълта за неизвестното я възбуди — толкова силно — за пръв път от много дълго време.