Присвитите очи на Тен бяха като парченца стъкло. Даяна не можа да издържи погледа им и мисълта за това какво са видели.

Мъжът се извърна и отново се взря в кашона с парчетата. Когато вдигна поглед, изражението му отново беше спокойно.

— Във всеки случай, който е учил поне малко биология, може да каже на твоите теоретици, че построяването на каменни апартаменти в скалите изисква невероятно количество време и енергия, което означава, че нуждата, принудила обществото да го стори, също е била доста силна. Оцеляването е най-вероятното обяснение, а единственото животно, което застрашава оцеляването на човека е самият човек. — Тен се усмихна мрачно. — Това също не се е променило.

— Страх.

— Не го подценявай. Нито едно животно не би оцеляло без него, включително и човекът. — Тен задържа едно парче на светлината, сви рамене и все пак опита да го нагласи. Пасна съвсем точно. — Може би анасази не са воювали активно. Може би са се страхували от войната до такава степен, че са се оттеглили в дупка в скалите и са я затворили след себе си. — Тен вдигна поглед. — Можеш да разбереш подобен страх, нали? Именно това те е привлякло за първи път към анасази. Също като теб, те са изградили около себе си черупка, за да се отделят от света. А сетне са започнали да се свиват и умират в черупката си.

Даяна се съсредоточи върху две парчета, които изобщо не пасваха.

Тен почака малко, сетне въздъхна и продължи:

— Когато се оттеглиш в скала, достъпна само по една-две тесни пътеки, които могат да бъдат охранявани от деветгодишно дете с остра пръчка, може би причината е, че не разполагаш с други, освен с деветгодишни деца, които да защитават селището.

— Но няма доказателства за постоянни сблъсъци с враждебно настроено племе — хладно отбеляза Даяна.

— Няма ли? Какво означава анасази?

— Това е дума на племето навахо, която означава Древните или Онези, дошли преди нас.

Тен се усмихна.

— Означава също „вражески предшественик“. — Той вдигна едно парче със странна форма и се взря в него. — Предполагам, че в края на дълъг тежък период, по време на който се е наложило да се справят с война, суша, болести или и трите заедно, някаква лудост е обзела северните анасази.

Вниманието на Даяна бе привлечено от нещо недоизречено в гласа на Тен.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че ги е погълнал култ към някакъв черен шаман, изразходвал всичко, с което племето е разполагало и изискващ дори повече. Може би страховете, на които е бил изграден култът към шамана, са били основани на нещо от действителността, а може да са съществували само в кошмарите на анасази. — Тен поклати глава. — И в двата случая страхът е управлявал обществото. Хората са се оттеглили на най-трудните места, които са могли да достигнат, изолирали са се в стаи и са провеждали церемонии в подземни храмове. Когато се е изчерпало мястото в нишите, строили са все по-големи и по-големи храмове в основата на скалите. — Гласът на Тен леко се смекчи. — Ритуалите им са ставали все по-сложни — тихо продължи той. — Изисквали са все повече и повече душевна и физическа сила от хората. Станали са по-тъмни. Възможно е една култура да съществува по този начин, ала не за дълго. Да се сгушиш в каменно подземие е в разрез с най-дълбоко вкорененото чувство за оцеляване.

— Това ли смяташ, че е станало? Анасази са загинали в градските подземия, които са построили за самите себе си?

— Някои са загинали. Други са избягали.

Нотките в гласа на Тен накараха Даяна да настръхне. Същото бе изпитала с Тен и преди, когато стоеше на пустото скално плато и имаше чувството, че вековете се размесват като тесте карти, което й дава възможност да зърне друго време, когато действителността е била много различна, както и те двамата с Тен.

— Как са избягали? — попита Даяна. Гласът прозвуча странно в собствените й уши.

Настъпи продължителна тишина, чуваше се само вятърът, брулещ древната земя. Точно когато Даяна реши, че Тен няма да каже нищо повече, той заговори отново:

— Друг шаман се е спуснал от север, шаман скитник, донесъл видение, погълнало анасази, видение, което говорело за светлина и мрак, за живот и смърт. — Тен внезапно вдигна поглед към Даяна, очите му бяха чисти и ясни като дъжд. — Онези от анасази, които повярвали на шамана скитник, излезли от своите красиви опасни и безплодни скални поселища и никога повече не се върнали.

Десета глава

Люк се наведе към малкия Лоуган, усмихна се и заговори нежно на бебето, което напрегнато се взираше в него.

— Определено има твоите очи, Карла — рече Люк и погали съпругата си по бузата.

— Устата обаче си е твоята — отвърна тя и притисна страна към дланта му.

— Загазихме значи. Половината щат ще му е ядосан веднага щом проговори.

Карла се засмя, целуна дланта на Люк и се облегна на гърдите му. Шалът й се изплъзна и разкри нежната извивка на пълните й с мляко гърди. Люк нагласи отново шала, сетне възобнови лекото люшкане на големия люлеещ се стол, който бе направил преди раждането на Лоуган.

Въпреки размерите си, столът бе толкова уютен за тримата — Лоуган, Карла и Люк — че никой от тях не желаеше да го смени за канапето. Спокойните вечери, когато Карла кърмеше бебето, седнала в скута на Люк, се бяха превърнали в прекрасно изживяване и за тримата.

— Здрасти — рече Карла, зърнала Даяна да влиза откъм кухнята във всекидневната. — Тен питаше за теб преди няколко минути. Ставало дума за кашона от 11-С.

— Още червени парчета. На това се надява. Има теория за това къде е останалата част от червената купа. Досега все се оказваше прав.

Неспокойната нощ, изпълнена с накъсани сънища, бе убедила Даяна, че Тен е прав не само за глинената купа, ала нямаше представа как да възобнови отново темата също както не знаеше какво да отвърне снощи, когато той говореше за страха, за анасази и за Даяна Сакстън. Тогава наместо да говори, тя му бе подала ново глинено парче и разговорът се бе превърнал в откъслечни фрази относно късчетата натрошени съдове.

— Тен в бараката ли е? — попита Даяна.

— Не, в обора е, отиде да нагледа един кон, който куца.

Даяна прикри разочарованието си. И в каньона Септембър, и в ранчото тя с нетърпение очакваше вечерите с Тен, въпреки напрежението, което изпитваше заради мъжественото му излъчване. Забелязваше у него неща, на които никога не бе обръщала внимание у един мъж. Гъстите му черни мигли, също тъй гъстата набола брада, изпъкналите мускули, гъвкавата походка на човек, който се чувства добре в тялото си.

Ала най-силно от всичко й въздействаше мъжката му чувственост, която бе едновременно ненатрапчива и всепроникваща. Завладяваше сетивата й по същия начин, по който интелигентността му завладяваше съзнанието й.

— Ако видиш Тен — обърна се Даяна към Карла, — кажи му, че съм почистила калциевите отлагания от парчетата от 11-С, сложила съм им номера и са напълно готови за вълшебното му докосване.

— Ще му кажа. Искаш ли да ни правиш компания за пая? Ще хапнем веднага щом сложим в леглото нашия лаком син.

— Не, благодаря. Шевовете на джинсите ми и без това ще се пръснат заради вкусните ти ястия. Става неприлично.

— Не съм чул никой от мъжете да се оплаква от начина, по който ти стоят джинсите — подхвърли Люк.

— Люк! — засмя се Карла.

— Добре де, ти чула ли си ги да се оплакват? — невинно попита той и насочи вниманието си към Лоуган. — Побързай, синко. Твоят старец е готов за десерта.

Карла се засмя и промърмори нещо, което Даяна не успя да чуе. Тя безмълвно се излезе от всекидневната и се насочи към кухнята. Не че се чувстваше нежелана, напротив. Знаеше, че Люк и Карла обичат да я разпитват за напредъка на разкопките и за глинените съдове, които двамата с Тен така умело сглобяваха от натрошените парченца. Просто не бе сигурна, че може да гледа Люк и Карла заедно с тяхното бебе, без да издаде собствения си копнеж да има дете.

Колко жалко, че е нужен мъж, за да имаш бебе.

Подобно мисъл често й бе минавала през ума, ала желанието й да има дете се усилваше все повече. Тази вечер я бе разтърсило дълбоко, бе й отнело способността да разсъждава.

Но и това не беше нещо ново. Даяна трудно успяваше да си събере мислите, когато бе близо до Тен. Един негов поглед, една фраза, лека усмивка и тя отново и отново започваше да мисли за това колко бе нежен с котенцето, колко търпелив бе с крехките чупливи глинени късчета, колко приятно и вълнуващо бе да е в неговата компания.

Престани. Още малко и ще го помолиш да те целуне.

Даяна леко потръпна. Не бе сигурна на какво се дължеше реакцията й. В едно обаче бе сигурна. Това не беше страх.

Даяна излезе навън в нощта. Над главата й Млечния път бе като река от светлина, безшумно носеща се по небето. Нямаше луна, която да засенчи звездите, нито облаци, които да смекчат острите очертания на билото Макензи. Нищо не помръдваше, освен вятъра. Той проникваше в нощта, изпълваше я с шепот, който би могъл да бъде ехо на мислите на Даяна или на древните молитви на анасази, отправени към непознати богове.

Щом Даяна отвори вратата на стара къща, Паунс изскочи от близките храсти и се шмугна вътре. Младата жена затвори вратата, наведе се и вдигна големия котарак.

— Здравей, Паунс. Как беше ловът на мишки днес?

Котаракът замърка и се отърка в Даяна.

— Чак толкова успешен, а? — промърмори тя и го погали по гърба. — Тогава няма да си давам труда да ти слагам от сухата храна, която Карла ми даде вчера.

Паунс измърка в знак на съгласие.

— Да, и тя така каза. Ядеш суха храна само когато няма нищо по-добро.

Естествено, Паунс не обърна внимание на паничката, която Даяна приготви с една ръка, докато го държеше с другата. Дори чинийката с мляко не го заинтересува. Искаше само да се сгуши в скута на любимото си човешко същество.

Понесла Паунс, Даяна прекоси работната стая и влезе в спалнята си. Внимателно оправеното легло не изглеждаше примамливо. Твърде рано бе за лягане. Дори часът да бе подходящ, душевното й състояние не позволяваше. Бе твърде неспокойна, за да заспи.

За беда, бе твърде неспокойна и за да работи. Опита се, ала за първи път изкушението да подрежда парченцата на древния пъзел не успя да задържи вниманието й. След като сглоби няколко, тя угаси силната настолна лампа и седна до работната маса, осветявана само от лампата в далечния ъгъл на стаята. Сенките, хвърляни от тази лампа, бяха нежни и подканящи, смекчаваха като кадифе границата между светлината и мрака.

Паунс скочи в скута на Даяна и измяука нежно. Тя разсеяно го погали и веднага се дочу силно мъркане. Дълго време само този звук нарушаваше тишината. Сетне на вратата се почука и Тен извика. Дочула гласа му, Даяна отново потръпна.

— В работната стая съм — отговори тя.

Гласът й бе необичайно дрезгав, ала думите прозвучаха достатъчно ясно. Вратата се шпори и Тен пристъпи в стаята. С небрежен жест свали шапката си и я остави на малката масичка под лампата.

— Този стар мишелов сигурно мисли, че е умрял и отишъл в рая — подхвърли Тен.

Мъжът леко се усмихна и Даяна отново бе обзета от силно вълнение.

— Наистина ли говореше сериозно? — попита тя, преди да измисли куп причина, за да замълчи.

— Винаги говоря сериозно. А когато става дума за теб и котарака, съм напълно сигурен.

Даяна пое дълбоко въздух.

— Наистина ли би сменил мястото си с Паунс?

Тен се усмихна широко.

— Защо? Имаш мишки, които го мързи да хване?

Даяна опита да отвърне на усмивката, ала устните й трепереха твърде силно. Едва намери смелост да зададе следващия си въпрос.

— Наистина ли искаш да те докосна? — попита. — Имам предвид… аз… привличам ли те?

— Разбира се — нехайно отвърна Тен и посегна да включи настолната лампа.

— Би ли… ме целунал?

Ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му се стопи. Очите му се присвиха, когато се извърна и погледна младата жена, застанала само на метър от него.

— Говориш сериозно, нали — отбеляза той.

Тя кимна, защото не бе в състояние да изрече нищо.

— А какво стана с всичките забранителни знаци?

Даяна отвори уста. Нито дума не излезе от свитото й гърло. Тя навлажни устни. Тен проследи движението с чувственост, която навремето би я уплашила. Сега й донесе облекчение. Вдъхна й смелост да изрече онова, което отдавна бе осъзнала.

— Докато наблюдавах Люк, Карла и бебето им, осъзнах, че пропускам нещо прекрасно и… и жизненоважно. — Гласът й стана по-нисък и още по-дрезгав. Тя заговори припряно, сякаш се боеше да не я прекъснат, което би и отнело смелостта да продължи. — Ала докато не преодолея страха си от мъжете, няма да имам възможност да постигна живота, който искам. Мъжете искат секс. Трябва да бъда в състояние да дам на един мъж това, което иска, за да получа онова, което истински желая — мое собствено бебе.