Елизабет Лоуел - Извън закона

Будилникът на дигиталния часовник дразнещо пропищя и я разсея против волята й. Даяна остави номерираните снимки, нагласи го отново за по-късно, протегна се и чу как стомахът й се бунтува в очакване на вечерята. Макар да бе гладна, нямаше желание да напусне притихналата стара къща, а и компанията на старинните предмети, наредени по полиците в работната стая.

Бледа жълтеникава светлина проникваше през северния прозорец и обагряше с особено сияние фигурките от камък и сандалово дърво, чирепите и паничките с лепило. С нетърпение очакваше утрешния ден, когато й предстоеше да отиде до каньона. Независимо от фактологията, която съдържаха, независимо от вложеното усърдие, фотографиите, предметите и описанията не бяха в състояние да предадат заплетената мистерия на анасази.

Изтръгнала се от настоящето, потопена в миналото, Даяна бавно пристъпи в банята. Косата светлина от малкия, високо разположен прозорец, позлати светлите кичури в косите й, а на по-тъмните придаде блясъка на сатен. На тъмно очите й изглеждаха индиговосини, а изложени на пряка светлина, се превръщаха в ярки сапфири. Естествената бледа руменина на страните и устните й контрастираше с тъмнокестенявия цвят на веждите и гъстите ветрилца на миглите.

Навремето Даяна обръщаше повече внимание на ненатрапчивата си красота с помощта на спирала руж, червило и знойни парфюми. Но всичко това беше отдавна. Беше си обещала никога повече да не допусне някой мъж да я обвини, че прибягва до драстични средства, за да привлича противния пол дразни ги, дори ги влудява, макар да няма и най-малко желание да им отдаде дори частица от себе си. Никога повече нямаше да изпадне в ситуация, при която мъжът ще посегне да вземе желаното с убеждението, че то му се предлага без резерви.

Сапун, вода, напарфюмиран лосион и няколко резки прокарвания на четката през късата й коса й се сториха напълно достатъчна подготовка за вечеря. С известна тъга си припомни обувките на десет сантиметрови токчета, каквито носеше докато бе преподавател и които й даваха желаната глътка самочувствие, добавяйки приятна издълженост към ръста й от сто и шестдесет сантиметра. Сега бе облечена в памучен пуловер, който спокойно би могъл да побере и едър мъж, и избелели джинси, тъй че на високи токове без друго би изглеждала нелепо. Очуканите туристически обувки, които сега носени през повечето време добавяха едва пет сантиметра към височината й.

А тя болезнено се нуждаеше от самочувствие.

Рязко извърна глава към прозореца по посока на неочаквания шум. На клона, който се удряше в прозореца на банята, бе застанала котка на тигрови шарки. Първото, което правеше впечатление, бе едното отхапано ушенце. Котката настървено удряше прозореца в долната част, където бе леко открехнат.

— Здравей! — усмихна се Даяна. — Ти тук ли живееш?

Лапичката със скрити нокти отново меко блъсна стъклото.

— Разбрах те.

Даяна бутна прозореца, колкото да може котката да се промуши. Със следващия скок се озова на ръба на мивката, а цялото движение издаваше тъй естествена грация, че Даяна неволно си припомни как шефът на „Рокинг Ем“ бе прескочил оградата и сякаш без да докосва земята се бе отдалечил на бегом.

Котката подуши скромните тоалетни принадлежности на своята домакиня, кихна срещу ментовата паста за зъби, измяука и се отпусна по коремче. Даяна я погали по гръбчето, отначало боязливо, а сетне с повече охота, усетила, че животинчето отвръща на милувката. Не закъсня и доволното мъркане.

— Много си сладка — рече Даяна. — Искаш ли да те гушна?

Искаше, естествено. Дори настояваше.

— Господи, колко си тежка! Не, не си дебела. Та това са само мускули.

Мъркането се усили.

Даяна се засмя и потърка брадичка в пухкавата козина. Котката се изви грациозно, доволна от нежния допир.

Даяна забеляза сиво-черните косъмчета, полепнаха по тъмния й памучен пуловер. Сви рамене почти невъзмутимо. Може пък да се окаже, че някои от мъжете са алергични към котки. Допадна й тази мисъл.

— Хайде, коте. Ела да проверим дали ще те пуснат в трапезарията.

Котката се гушна в прегръдката на Даяна, дори използва ноктите си, когато тя затвори прозореца на банята. С мъркащото животинче в ръце Даяна обиколи старата къща, за да се увери, че всички прозорци са плътно затворени, в случай че се разрази бурята, заплашваща да връхлети вече цял час. В стаята всичко бе наред — прозорците затворени дрехите прибрани, двойното легло със стара табла и съвсем нов матрак оправено. Прозорецът над мивката в кухнята също бе затворен. Работната стая с двете дълги маси, с безбройните кофички, шкафчета и полички бе разтребена, както винаги.

Даяна разсеяно прокара пръсти по гладката повърхност на някакъв скрин, питайки се дали Люк го бе измайсторил, както и люлката. Защото и тук тя откриваше не само сръчност и умение, но и удоволствие от работата, каквото рядко се забелязваше в съвременните мебели.

Стомахът й закъркори. Тя издърпа ръка изпод топлото телце на котката и си погледна часовника. Шест без двадесет. Много скоро будилникът отново щеше да иззвъни, за да й напомни къде трябва да бъде в този момент, по-точно къде не й искаше да попадне — в една стая, пълна с непознати мъже.

Може би ако отида по-рано, ще си сервирам набързо и ще седна в самия край. По този начин поне няма да имам чувството, че съм попаднала след глутница диваци.

Това са мъже, не диваци, напомни си машинално в старанието си да бъде поне донякъде справедлива.

Онази част от съществото й, която пет пари не даваше за справедливостта, изстреля в отговор: мъже и диваци, разлика няма.

Даяна си припомни прекрасно изработената люлка и се усети как поставя въпросителна до името на Люк. Наистина бе възможно той да не спада към категорията диваци. Надяваше се да е така поне заради Карла. Карла бе една от любимите й студентки — умна, съобразителна, жадна за знания и приключения, очарована от неразгаданото, пълно с тайнственост минало на племето анасази.

Будилникът отново пропя. Подразнена, котката рязко махна с опашка.

— И аз мисля като теб, коте. Но все пак това е единственият начин да не забравям кога и къде трябва да бъда. Погълне ли ме работата върху чирепите и скицниците, забравям за всичко останало.

Котето измърка още веднъж, след което се настани по-удобно в ръцете й.

Даяна затвори вратата и погледна по протежение на тясната пътека, която водеше от старата къща към новата, по-модерна и по-голяма постройка.

В нежеланието си да се изправи срещу онези едри мъжаги тя постоя така още миг-два. Горичката вечнозелени храсти и дървета, засадена около къщата още с основаването на ранчото, дъхтеше на дъжд. Облаците в прихлупеното небе се сгъстяваха, отделни златисти лъчи ги прорязваха, сякаш единствено те придържаха тежката влажна маса да не се стовари върху земята. Току отекваше далечен тътен, ала светкавиците сякаш се губеха някъде по пътя.

Даяна въздъхна дълбоко, усетила вълнението да пробягва по изопнатите й нерви в очакване на бурята. Твърде дълго бе прекарала затворена по класни стаи, спестявайки пари, за да може да се отдаде на проучвания тук, в земята на анасази през дългата лятна ваканция. Необятната древна земя я зовеше нашепваше й за отдавна изчезнала култура, забулени в сенки тайни, натрошени предмети, които очакват да бъдат възстановени. Това бе причината да дойде в „Рокинг Ем“ — заради незнайното минало.

Потърквайки брадичка в меката козина на котката, Даяна измина късото разстояние до голямата къща. Вятърът смени посоката си и миризмата от приготвена храна я привлече, напомняйки й, че бе пропуснала обяда.

Външната врата към трапезарията бе отворена Даяна надникна, ала вътре още нямаше никой. От бараката отвъд заграждението се чуваше мъжка гълчава, подмятания за свършената и несвършена работа, за наближаващата буря и приканващата миризма на вкусна вечеря. С тихи стъпки Даяна прекоси трапезарията по посока към кухнята. Тъкмо се бе зародила надеждата, че ще успее да се нахрани необезпокоявана, когато прекрачи кухнята и спря като закована.

В дъното на помещението, гърбом към нея, стоеше мъж, чиито широки рамене изпъваха до крайност черната му риза. Усещането за мъжка сила се подчертаваше от изразената линия на гърба, която продължаваше към тесни бедра, гъвкавостта на мускулите и безмерната самоувереност в стойката.

Господи, толкова е висок и масивен, като каменен блок. Нищо чудно, че е тъй самоуверен. Достатъчно е да се изправи насреща ти и на всекиго ще стане ясно кой командва парада.

Даяна неволно направи крачка назад, ала ето че се блъсна в плота и това я издаде.

— Карла? — рече мъжът и бавно се извърна. Гласът му беше дълбок, леко дрезгав. Беше се привел на нещо, което държеше в ръце. Косата му бе съвсем черна, леко чуплива и много гъста. — Можеш ли да ми помогнеш?

Даяна понечи да обясни, че не е Карла, ала бе тъй изненадана от онова, което видя, че и дума не можа да отрони.

Котенце на тигрови шарки се бе свряло в слабите възлести длани. Контрастът между силата, която излъчваше този мъж и мекото уязвимо телце, бе не по-малко поразителен от погледа в ясните сиви очи на мъжа, насочени към нея. Внезапно й просветна, че вече го е срещала, макар и при съвсем различни обстоятелства.

— Вие сте шефът — избълва тя, без да се замисли.

— Повечето хора ме наричат Тен. Името ми Тенеси.

— Вие… Бейкър… конят.

Тенеси се вгледа по-внимателно в жената пред себе си, която не успяваше да прикрие притеснението си, както и свободният пуловер не успяваше да прикрие привлекателните извивки на тялото й.

— Не се тревожете. Няма да го видите повече. Да знаете къде е Карла?

Даяна поклати глава и прокара пръсти през късата си копринено мека коса. Ноздрите на мъжа леко потрепнаха, доловили аромата на сапун, слънце и нежна женска кожа.

— Дали ще можете да оставите Паунс, за да ми помогнете с Ноузи.

— Паунс? — повтори Даяна, питайки се дали не загубила разсъдъка си.

— Лукавият мързеливец, който мърка в ръцете ти.

— А… котката. — Даяна сведе очи. — Значи ти си Паунс.

Потвърждението от страна на Тен подозрително напомняше котешко мъркане.

— Най-добрият ловец на мишки в цялото ранчо. Обикновено не е много общителен, но от километри може да усети желана милувка. Като гледам колко е доволен, не се е излъгал в очакванията си.

Малкото коте се размърда, сякаш искаше да изтръгне. Дългите пръсти леко го обгърнаха, за го спрат, но не за да го наранят или уплашат.

— Кротко, Ноузи. Раната трябва да се почисти, иначе ще умреш или ще останеш с един крак по-малко, което е почти същото в този край, а това би било много жалко. Та ти си най-хубавото издание на онзи грозник баща ти.

Очарована от тази жива картина, Даяна поотпусна ръце. Паунс се досети накъде вървят нещата, грациозно скочи на пода и изчезна нанякъде. Загрижена за малкия страдалец, Даяна се приведе.

— Какво му е? — попита.

— Все едно и също. Някой ден наистина ще умре от любопитство. Може пиле да я е клъвнало или пък ястреб я е нападнал и е успяла да избяга, или я е ухапало някое от кучетата… — Тен сви рамене. — Много неща могат да сполетят едно малко коте в това ранчо.

— Бедничкото — промърмори Даяна, погали го с пръст и едва тогава забеляза, че на лявото задно краче козината е щръкнала над голям оток. — Какво трябва да направя?

Дръжте я, докато почистя мястото, за да открием причината. Майка й би се погрижила за нея, само дето отиде на лов преди седмица и оттогава не се я мяркала.

Даяна вдигна поглед само за миг, колкото да зърне бистрите като диаманти очи, обрамчени от гъсти черни мигли, на които би завидяла всяка жена. Това бе единственото у този мъж, което внушаваше впечатлението за мекота, ала засега то бе напълно достатъчно за Даяна.

— Не знам дали ще мога да се справя.

— Разперете пръсти, ето така. Придържайте я, за да почистя подутината. Дръжте по-здраво, няма да й причините болка. На тази възраст тя е мека като каучук и изпълнена с любопитство.