— Това ли търсиш? Отговорът на една стара загадка?

Даяна кимна.

— Защо?

Въпросът я изненада.

— Какво имаш предвид?

— Какво искаш в действителност? — попита Тен. — Слава? Богатство? Постоянна длъжност в някой източен университет? Стаи, пълни със студенти, които смятат, че си по-умна от Бог?

— Мен лично ли не харесваш, или преподавателите по принцип?

Тен се усмихна вътрешно, разпознал собствения си въпрос.

— Познавам те твърде бегло, за да твърдя, че не те харесвам. Просто съм любопитен.

— Аз също — спокойно заяви Даяна. — Ето защо искам да науча повече за анасази. Внезапното им изчезване от скалните им къщи в разцвета на културата им е също толкова голяма загадка колкото и причината за измирането на динозаврите.

Тя скришом хвърли поглед към Тен. Макар мъжът да наблюдаваше неравния и труден път, тя усещаше, че внимателно следи думите й. Имаше нещо у Тен, което я караше да продължи да говори, въпреки обичайната си сдържаност дори само за да подобри мнението му за себе си. Всъщност изобщо не можеше да го вини задето е толкова хладен към нея; тя само дето не бе пропълзяла под масата, за да се отдалечи от него по време на вечерята.

Контрастите и противоречията у Тенеси Блекторн едновременно я интригуваха и дразнеха. Мъж, който можеше да се бие толкова сурово, не би трябвало да го е грижа за болни котенца. Мъж, който с такова умение управляваше пикапа по отвратителния път, не би трябвало да се интересува от нещо толкова абстрактно и неосезаемо като изчезналите анасази. И все пак той проявяваше голям интерес всеки път, когато станеше дума за тях.

Но най-вече не можеше да си представи, че той е толкова мъжествен и в същото време тъй чувствителен, та бе доловил мълчаливия й копнеж по неизследваните каньони. Нито пък би трябвало да й прави впечатление изсечения му профил, високото чело и гъстата леко чуплива коса, необичайно дългите ресници, кристално ясните очи и чувствените устни.

Насоката на мислите й я накара да се почувства неудобно. Тя се извърна и отново погледна през прозореца, ала установи, че не може да се върне към продължителната тишина на предишните часове в пикапа, когато се бе опитала да изхвърли от съзнанието всичко друго, освен земята.

— Що се отнася до престижа или постоянното преподавателско място — продължи тя, загледана през прозореца, — не съм кандидат за никой университет, най-малко пък за източен. Толкова много обичам платото Колорадо, че не бих могла да живея никъде другаде. Заставам пред студентите, независимо дали са изпълнени с благоговение или враждебност, само защото преподавателската работа ми осигурява пари и време да изследвам културата на анасази на местата, където са живели древните, след което да изобразя с рисунки видяното и наученото.

— Художничка ли си?

Даяна поклати глава и късата й златисто кестенява коса проблесна, уловила слънчевите лъчи.

— В най-добрия случай съм илюстратор. Взимам снимките от мястото на разкопките, прочитам археологическите резюмета за обекта и разглеждам намерените артефакти. Добавям и собствените си знания за анасази и правя серия от скици на мястото както вероятно е изглеждало, когато е било населено.

— Струва ми се нещо повече от илюстриране.

— Уверявам те, не е изкуство. Майка ми е художничка, така че мога да правя разлика.

— Родителите ти в Колорадо ли живеят?

— Майка ми живее в Аризона.

При обичайни обстоятелства Тен би изоставил темата за родителите, още повече, че гласът на Даяна недвусмислено му бе подсказал нежеланието й да навлиза в подробности, ала любопитството му за Даяна Сакстън бе необичайно силно. Тя бе показала страст, съчетана с необичайна сдържаност. Не стеснителност, а сдържаност. Тен познаваше доста стеснителни каубои. Никой от тях не би бил в състояние да се изправи насред стая, пълна с хора, и да изрече една-единствена дума, какво остава да води цял курс на обучение.

Даяна не се стесняваше от хората. Тя се притесняваше от мъжете. Тен веднага бе разбрал, че мнението й за мъжката половина на човечеството не е особено високо. Ала все още не бе открил причината за това.

— А баща ти? — попита той.

— Какво за него?

Макар гласът й да не трепна, Тен долови как тялото й се скова.

— Къде живее той?

— Не зная.

— Заради него ли не харесваш мъжете?

— Честно казано, не е твоя работа.

— Напротив. Аз съм мъж.

— Господин Блекторн…

— Тен — прекъсна я той.

— … дали мразя или обичам мъжете не засяга нито теб, нито който и да било друг мъж.

— За другите мъже съм съгласен, но не и за мен.

— Защо?

— Аз съм мъжът, с когото ще прекараш сама следващите пет дни.

— Моля? — Даяна се втренчи в Тен.

— Един от студентите си счупи глезена, докато се катереше по стената на каньона — обясни Тен. — Друг си намери работа в Илинойс. Останалите трима могат да идват само през уикендите, защото през седмицата работят.

— И какво?

— Ще остана с теб в каньона Септембър.

— Не е необходимо. И друг път съм била на отдалечени обекти.

— Не и тук. На обекта постоянно ще има въоръжена охрана. — Без да променя тона, той добави: — Дръж се, ще стане малко неприятно.

Той умело премина хлъзгавия участък от пътя, където пясъчникът преминаваше в тънък слой шисти, които и най-лекия дъждец отмиваше. По време на поройните летни дъждове участъците от пътя, които бяха върху шисти, ставаха напълно непроходими в продължение на часове, а дори и дни. Пясъчникът също не бе никак удобен за шофиране. Мокрият пясъчник бе невероятно хлъзгав.

— В района има банда търсачи на археологически находки — продължи Тен. — Обходили са доста обекти. Ако някой възрази, хубаво го обработват. С Люк решихме, че никой няма да ходи без охрана в каньона Септембър.

— Защо не ми беше казано, преди да бъда наета? — попита Даяна.

— Защото шерифът ни каза едва снощи.

Даяна промърмори нещо.

Тен я стрелна с поглед.

— Ако не си съгласна, кажи ми веднага. Ще успеем да се върнем в ранчото за обяд.

Даяна не каза нищо, опитвайки се да потуши бурята от чувства при мисълта, че в продължение на пет дни ще бъде насаме с Тен в отдалечения каньон.

— Ако смятах, че ще помогне — подхвърли Тен — щях да ти дам дума, че няма да те докосна. Но ти ме познаваш твърде бегло, за да ми повярваш, така че няма голяма полза от обещания, нали?

Даяна не отговори.

Тен внезапно спря пикапа и се извърна към нещастната си спътничка.

— Какво да бъде? — попита той. — Каньона Септембър или обратно в ранчото?

Даяна трескаво се огледа. Бе изпаднала в такова въодушевление, когато Карла й предложи тази работа за лятото. Заплатата бе минимална, но възможността да изследва новооткритите руини бе уникална.

А ето че сега всички изчезваше като дъжд в пустинята.

Тя погледна Тен. Част от нея бе искрено ужасена от перспективата да остане насаме с него дни наред. Ала най-ужасното беше, че друга част от нея изобщо не се страхуваше.

Даяна затвори очи. Какво да правя? В съзнанието й изплува картината, когато силните ръце на Тен тъй нежно придържаха котенцето.

Естествено, Карла никога не би ме изпратила там сама с мъж, на когото няма доверие. Тази мисъл бе последвана от друга. Баща ми никога не е проявявал такава нежност към нищо. Нито пък Стив.

Дългогодишният навик върна съзнанието на Даяна към нещастната нощ, когато веднъж завинаги бе научила да не се доверява на мъжете, нито на собствената си преценка. И все пак бе имала по-голям късмет от повечето жени, с които бе разговаряла. Нейните белези бяха само душевни.

Неканена дойде мисълта, която накара Даяна да потръпне от чувства, които отказа да назове, последвани от въпрос, който не би си задала дори наум.

Дали Тен щеше да бъде тъй нежен към някоя жена, както бе към онова котенце?

Пета глава

Тен седеше и наблюдаваше смяната на чувствата по лицето на Даяна — гняв, страх, надежда, объркване, любопитство, копнеж. Нежеланието на Даяна да продължи към каньона Септембър го изненада, бе зърнал дълбочината на страстта й към анасази. Ала след като размишляваше над възможността да се върнат, явно страхът й бе твърде силен, макар Тен да не знаеше от какво е предизвикан. Повечето жени първоначално наистина биха се почувствали неудобно пред перспективата да прекарат няколко дни на отдалечено място с някой непознат, но инстинктивната им предпазливост щеше да бъде компенсирана от факта, че неочакваният им придружител се ползва с уважението и доверието на хората, сред които живее.

За Даяна обаче това като че ли беше без значение.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита накрая Тен.

— За кое?

— Защо се страхуваш от мъжете. С баща ти ли е свързано?

Даяна срещна изпитателния поглед на Тен, усети интелигентността и силата на волята му, долови молбата да му се довери.

Изведнъж се почувства притисната да направи нещо, за което не бе подготвена.

— Престани да ме разпитваш — процеди през зъби Даяна. — Нямаш право да знаеш тайните ми, така както никой мъж няма права върху тялото ми!

За миг помежду им настъпи напрегнато мълчание; сетне Тен се извърна и огледа земята наоколо. Мълчанието се проточи, докато шумът от мотора се извиси до гръмотевичен тътен. Когато най-сетне Тен се извърна отново към Даяна, лицето му беше безизразно, а в гласа му не се долавяше и следа от предишните чувства.

— След по-малко от час облаците ще се скупчат и ще завали силен дъжд. Тогава старото корито Пикчър Уош ще стане непроходимо. Всички, стигнали до каньона Септембър ще бъдат принудени да останат там. Е, какво да бъде, доктор Сакстън? Напред към разкопките или обратно към ранчото?

Гласът му бе равнодушен, безизразен, учтив. Сякаш някой непознат я питаше колко е часът.

Даяна горчиво си напомни, че Тен е именно непознат. И все пак досега не й се бе струвал чужд. От мига, в който й бе подал пострадалото котенце, той се бе отнасял към нея като към стара приятелка, която е срещнал отново. Дори не бе осъзнала топлината на присъствието му, докато не я бе загубила.

Усети абсурден подтик да протегна ръка и да докосне Тен, да възнегодува срещу присъствието на привлекателния, спокоен непознат, който хладно очакваше отговора й. Изражението му подсказваше, за него няма никакво значение какъв ще бъде изборът й.

— Каньона Септембър — отвърна Даяна след минута. Макар да положи голямо старание, гласът й бе тъй овладян както неговият. Тен отпусна спирачката и подкара отново. Постепенно мълчанието, което отначало бе задало Даяна, започна да я дразни. Гледаше през прозореца, ала се улавяше, че непрестанно обръща глава към Тен. Каза си, че просто е запленена от шофьорските му умения. Беше пропътувала много километри по неравни черни пътища и си даваше сметка, че лекотата, с която той управляваше пикапа, наистина е достойна за възхищение. И именно това събуждаше възхищението й, а не играта на мусилите под черната работна риза.

— Много добър шофьор си — отбеляза тя.

Тен кимна безизразно.

Мълчанието отново се възцари помежду им, проточи се, изпълни кабината и накрая Даяна свали прозореца просто за да чуе шепота на вятъра. Каза си, липсата на разговор не я смущава. В края на краищата тя беше тази, която бе избягвала разговора през дългите часове преди зазоряване. Когато Тен посочваше нещо покрай пътя или я питаше за работата й, тя само кимваше или отвръщаше накратко, без самата тя да задава въпроси.

Ала сега реши, че има пълното право да зададе колко делови въпроса на Тен и да получи няколко елови отговора.

— Разговорът ще те разсейва ли? — попита най-сетне тя.

— Не.

Кратко и по същество. Съвсем делово. И ужасно дразнещо. Даяна се запита дали и нейните кратки безлични отговори са изглеждали тъй хладни и резки на Тен.

— Не исках да бъда груба — рече тя.

— Не беше груба.

Даяна изчака.

Тен не каза нищо повече.

— Колко още има до каньона Септембър? — попита Даяна след няколко минути.

— Един час.

Даяна погледна към върха на скалистото плато, където растяха пинии, хвойни и кедри, пронизани от заострените стъбла на юка. Облаците се бяха сгъстили съвсем и бяха почти черни.

— Май ще вали — отбеляза Даяна.

Тен кимна.

Отново мълчание, отново бабуни и отново ръмженето на задъхващия се пикап.

— Защо се нарича Пикчър Уош? — решително и леко раздразнено попита Даяна.

— По скалите има пиктограми.

Цели четири думи. Невероятно.

— От анасази ли? — попита тя.

Тен сви рамене.

— Живели ли са тук други индианци, преди пристигането на белите? — настоя Даяна, макар чудесно да знаеше отговора.

Тен кимна.

— Планинци уто? — попита отново тя, като отново знаеше отговора.

— Да — отвърна мъжът и ловко избегна купчина шисти на пътя.