— Не се тревожи. Няма да проучвам нищо сама. Твърде голяма част от тези руини представляват капани, готови да хлопнат. С анасази никога не знаеш дали земята не е таванът на подземен храм. Докато не дойдат повече хора, ще се придържам към добре отъпканите пътеки.

Продължителният изпитателен поглед увери Тен, че Даяна говори сериозно. Той кимна.

— Благодаря.

— За какво?

— Задето не оспори предложенията ми.

— Нямам нищо против здравия разум. Освен това ти си шеф на обекта. Ако твоите „предложения“ не ми харесват, значи нямам късмет, нали? Ще наложиш нарежданията си, по какъвто начин сметнеш за добре.

Тен си помисли дали да не смекчи нещата, сетне сви рамене. Даяна беше права и съзнанието за това, щеше да спести доста неприятности.

— Това ми е работата.

— Ще го запомня.

Това си беше чистата истина. Щеше да го запомни. Мисълта да се опълчи срещу „предложенията“ на Тен бе наистина страховита. Той притежаваше силата да наложи волята си, и двамата прекрасно знаеха това. Нещо повече. От баща си и годеника си бе научила, че възраженията на една жена нямат никакво значение за мъжа, чието физическо превъзходство е житейска истина.

— Ако чуеш три изсвирвания с клаксона или три изстрела с пушка, това означава, връщай се бързо — добави Тен.

Даяна кимна, погледна часовника си и отвърна:

— Ще се върна преди залез.

— Постарай се да го сториш. — Той вдигна две парченца срещу слънчевата светлина, струяща в нишата, намръщи се и остави едното, сетне допълни: — Само глупак или крадец на антики би се мотал из руините след мръкване.

Даяна не си даде труда да отговори. Тен и без това не я слушаше. Бе вдигнал друго парче към светлината и сравняваше ръбчетата. Явно съвпадаха, тъй като той кимна одобрително и записа нещо от вътрешната страна на парченцата. След като бъдеха почистени, щяха да бъдат залепени, ала оборудването за тази операция се намираше в старата къща в ранчото.

Извън нишата земята бе влажна и блестеше от дъжда. Мимолетните водопади, образували изящни дантелени воали по скалите, вече бяха намалели до сребристи поточета. Преди да излезе навън Даяна хвърли поглед към Тен, ала установи, че е изцяло погълнат от триизмерния си пъзел. Би трябвало да изпитва облекчение заради безмълвното доказателство, че няма да се наложи да отблъсква нежелани аванси от страна на Тен. Съвсем очевидно бе, че не тя е центърът на мъжкото му внимание.

Ала Даяна не изпитваше облекчение. Беше леко раздразнена от лекотата, с която мъжът бе забравил напълно за нея.

Обезпокоена от откритието, тя прогони тази мисъл и се съсредоточи върху все по-неравния терен щом започна изкачването от дъното на каньон Септембър към подножието на стръмните скали, следвайки отпечатъците от автомобилни гуми, които дъждът все още не бе отмил.

Лятна гръмотевица отекна в каньона Септембър, последвана от ухаещ на дъжд порив на вятъра, който накара пиниите да изстенат. От мястото, където бе паркиран джипът, руините сякаш канеха посетители. Порутените стени бяха грубо набраздени от времето и падащата мазилка. Някои бяха високи едва до глезена, други се издигаха до седем метра и половина, виждаха се кедровите греди, подпирали някога подовете. Кедрите, защитени от камък, оставаха яки и твърди. Оголените греди се износваха бавно като самия камък.

Даяна приложи един трик, на който я бе научил стар археолог — разфокусира поглед, докато се взираше в руините. Подробностите се размазаха и избледняха, останаха видими само основните контури, тежест и маса, симетрия и равновесие, неуловимата употреба сила и противосила, които трябва да се зародят в човешкото съзнание, преди да бъдат изградени, тъй като не съществуват в природата. Високата стена с Т-образните врати вече не приличаше на комин с порутени тухли, храмовете без покриви вече не приличаха на твърде широки кладенци. Връзката между покрив, етаж и таван, геометрията на жилището, се виждаше по-ясно с нефокусиран поглед.

Археологът, проучил пръв каньона Септембър, бе предположил, че в нишата са се помещавали между деветнайсет и двайсет и шест стаи, включително неизменните кръгли храмове. Височината на постройката варираше от метър до три етажа, в зависимост от височината на самата ниша.

Храмовете приличаха по-скоро на мазета към голяма група стаи. Плоските покриви на храмовете бяха всъщност подът на местата за срещи в града, където децата играеха, а жените отглеждаха царевица, където кучетата лаеха и гонеха глупавите пуйки. Балконът на една стая на третия етаж бе таванът на пристроено двуетажно жилище. Кедрови стълби водеха до подобни на кутии хранилища, изградени в странични цепнатини, твърде малки, за да поберат дори миниатюрна стаичка. А анасази използваха такива мънички стаи, които биха били немислими за съвременните хора, дори като се вземе предвид дребното телосложение на племето.

Даяна отвори външния джоб на раницата си и измъкна силен бинокъл. Както винаги, търпението на зидарите от анасази я заплени. Лишени от какъвто и да било метал, те оформяха камъка, използвайки отново камък. Брадви, тежки само няколко килограма, бяха използвани, за да оформят квадрати или правоъгълници от безформените скални късове. Сетне въображаемата геометрия бе внимателно издялана в грубия блок, хиляди и хиляди удари, камък, дълбаещ камък, докато скалата придобиеше желаната форма и размери.

Лявата страна на нишата свършваше в скална стена, върху която се виждаше цепнатина. Не беше по-широка от десетина сантиметри, но Даяна забеляза местата, където са били добавени естествени места за стъпване или хващане. Всеки анасази, който се е качвал на платото, за да се погрижи за посевите, е трябвало да изкатери скалата, без как вито и да било допълнителни приспособления, освен самата цепнатина. Мисълта самата тя да се покатери, никак не я привличаше. Съзнанието, че деца и старци са се катерели в хубаво и лошо време, беше ужасяваща, както и мисълта за прощъпалници, играещи си досами ръба на нишата.

Неизбежно хората са се подхлъзвали и падали. Дори за ниша, която имаше южно изложение и бе защитена от всичко, с изключение на най-яростните бури, подобен всекидневен риск на живота и крайниците, какъвто представляваше тази пътека, изглеждаше твърде висока цена.

Даяна свали бинокъла, погледна руините и се намръщи. Ъгълът не бе подходящ за това, което искаше да постигне. Високо нагоре по каньона, където насипите се издигаха до място, от което пъргав катерач би могъл да достигне руините без стълба, ъгълът нямаше да бъде по-добър. Трябваше й добро място, от което да скицира общ изглед на околността и детайлно изображение на структурата и местоположението на самите руини. Местността можеше да бъде скицирана по всяко време. Развалините обаче най-добре се скицираха на косата късно следобедна светлина, когато всички особености и ъгли на зидарията изпъкваха най-добре. Тази „сладка светлина“ се увеличаваше с напредването на деня.

Даяна внимателно огледа околността и реши да скицира от противоположната страна на каньона. Намести по-удобно раницата си и пое. Дъждът бе краткотраен и тя премина потока Септембър без опасност да си намокри краката. Продължи нагоре по каньона, докато се озова на около километър над руините от противоположната страна. Едва тогава тръгна да се катери по сипея в основата на каменните стени на каньона.

Щом достигна твърд камък, Даяна започна да се придвижва успоредно на основата на скалата, която оформяше стената на каньона. На всеки няколко минути спираше, за да погледне руините от другата страна, да провери смяната на ъгъла, докато намери такъв, който да й допадне. Стратегията й означаваше трудно катерене по каменистия склон в основата на стената на каньона, ала тя неведнъж се бе катерила по други обекти, за да открие най-подходящото място, на което да седне и да скицира.

Най-сетне Даяна спря на върха на особено стръмно изкачване, където част от пясъчника се бе разтрошил, засипвайки всичко отдолу с огромни каменни късове. Тя избърса потта от челото си, провери ъгъла и въздъхна.

— Близо, но не достатъчно добър. — Погледна каменистия склон отгоре, сетне отново се обърна към развалините. — Още съвсем малко нагоре. Надявам се.

Даяна се катереше внимателно, по-скоро пълзеше нагоре по склона, дланите и дрехите й бяха просмукани с аромата на вечнозелени растения, за които се хващаше, за да се издърпа по най-стръмните места. Изведнъж забеляза на земята нещо, което по цвят и форма не напомняше никак на скала. Нетърпеливо продължи напред и се наведе да вдигне чирепа, който проблесна в необичайно червено на косите слънчеви лъчи. В мига, в който пръстите й се сключиха около парчето, земята поддаде под краката й и младата жена пропадна сред фонтан от прахоляк и камъни.

Успя да изкрещи името на Тен и писъкът й заглъхна в мрака.

Осма глава

Тен хукна още преди писъкът на Даяна да заглъхне напълно. Отдалечи се бегом от руините, без да се налага да следва дирите й, за да я открие. В мига на писъка бе зърнал червения й анорак на фона на белезникавата каменна стена от другата страна на каньона.

А после червената дреха бе изчезнала.

— Даяна! Даяна!

Никой не отвърна на виковете му. Той прекоси каньона и се заизкачва по стръмния склон. Веднага щом зърна черната сянка на зейналата в земята дупка, Тен си даде сметка какво се е случило. Даяна бе стъпила върху замаскиран покрив на храм и той бе поддал под тежестта й. Някои храмове бяха дълбоки само метър. Други бяха по-дълбоки от човешки ръст. Боеше се, че Даяна е открила един от дълбоките.

Тен се придвижваше бавно, готов да се хвърли настрани веднага щом усети, че земята поддава, Тен приближи до дупката, появила се на каменистия склон.

— Даяна, чуваш ли ме?

Откъм дупката долетя някакъв звук, кой напомняше името му.

— Не мърдай — нареди той. — Ако си наранила гръбнака си, само ще влошиш положението, ако мърдаш. Ще се постарая да стигна до теб възможно най-бързо.

Този път Тен със сигурност дочу името си, изречено от Даяна.

— Лежи неподвижно и затвори очи, защото може да съборя още пръст.

Легнал по корем, Тен приближи още повече към дупката. В далечния край зърна да стърчат кедровите стълбове, подпирали тавана. Пред него зееше отворът, през който бе паднала Даяна. Напречно върху дупката минаваха две съвсем здрави кедрови греди.

Тен изпълзя до ръба на дупката и надникна. Два метра по-надолу Даяна лежеше, наполовина засипана от отломки, заобиколена в кръг от плътно иззидана стена.

— Слизам долу. Не мърдай.

Тен изпробва, доколкото можа, здравината на кедровите греди. Хвана се за тях, помоли се здравият кедър да издържи тежестта му, спусна се през отвора и се приземи леко на крака до Даяна. Тя инстинктивно се опита да седне.

— Не мърдай!

— Не мога… да дишам.

Дрезгавото й хриптене му подсказа, че всъщност тя диша по-добре, отколкото й се струва.

— Всичко е наред. Ударът при падането ти е изкарал въздуха, но скоро ще дишаш нормално. Боли ли те някъде?

— Не!

Тен коленичи до главата на Даяна. Очите й се разшириха и тя хрипливо пое въздух, щом мъжът посегна към нея.

— Спокойно, скъпа — прошепна той. — Трябва да проверя дали не си пострадала. Просто лежи неподвижно. Няма да ти причиня болка. Не мърдай. Всичко е наред.

Замаяна и безпомощна, Даяна пропъди страха си и се вкопчи в кадифения глас на Тен, спомни си момента, когато бе успокоил уплашената кобила и нежността, с която бе държал пострадалото котенце. Същото беше и сега, със силните си и същевременно нежни ръце той провери черепа й, шията, раменете, гласът му успокояваше, насочваше, обясняваше; и през цялото време мъжът разчистваше отломките, разкриваше все по-голяма част от тялото й, пръстите му се плъзгаха по нея с интимност, каквато не би позволила на никой мъж. От паниката я предпазваше единствено съзнанието, че допирът му е толкова безстрастен, колкото и внимателен.

— Не напипвам нищо счупено, а и не усетих да трепнеш от болка — заключи накрая Тен. — Някъде да усещаш изтръпнало място?

— Не… усетих… — Даяна пое дълбоко въздух колкото заради емоционалния шок от докосването, толкова и заради силата на удара при падането. — Навсякъде… където ме докосна… усещах.

— Добре. Размърдай пръстите на ръцете и краката.

Даяна го стори.

— Боли ли?

— Не.

— Ще проверя отново шията ти. Ако те заболи, дори леко, веднага ми кажи.

Дългите пръсти отново се плъзнаха по шията на Даяна, нагоре през косата й, поеха тежестта на главата толкова бавно, че тя дори не разбра кога стана това.

— Боли ли?

— Н-не.

Тен разтвори пръсти, подпря главата й и леко плъзна палци по челюстта й. Даяна затаи дъх, поразена от връхлетялото я усещане. Съвсем бавно Тен завъртя главата й надясно.

— Боли ли?

Тя се опита да отвърне, не можа да изрече нищо и поклати глава. Усмивката на мъжа проблесна в мрака.