Тя долови злорадо задоволство в гласа на сестра си и се притесни.

— Само внимавай да не ги разориш.

— Много се изкушавам.

Побъбриха още малко за преговорите, преди Моли да изплюе камъчето, опитвайки се да не се задави:

— Кевин току-що е направил нещо страхотно.

— Преминал е със завързани очи на червен светофар?

— Не говори така, Фийби. — Май в крайна сметка камъчето щеше не само да я задави, но и да я задуши. — Той е невероятен. Всъщност ми е направил суперизненада — подарил ми е летния лагер.

— Шегуваш се.

Моли стисна телефона по-силно.

— Кевин знае колко много обичам това място.

— Разбирам, но…

— Утре заминавам за лагера. Не зная колко дълго ще остана.

— Поне ще се измъкнеш от този въшлясал апартамент, докато завършим преговорите по новия ти договор. Предполагам, че би трябвало да съм му благодарна.

Моли не бе забравила колко бе унизително да признае на сестра си, че се е наложило да продаде мансардния си апартамент. Фийби я уважаваше достатъчно, за да не й предложи пари, но това още не означаваше, че щеше да си мълчи по въпроса.

Младата жена побърза да приключи разговора. Погледна към Ру, който се опитваше да се преструва на безразличен, сврян под кухненската маса.

— Е, хайде, кажи го. Никога не улучвам момента и все оплесквам нещата. Ако бях изчакала само две седмици, сега още щяхме да се наслаждаваме на прохладата и уюта в стария ни апартамент.

Може би беше игра на въображението й, но й се стори, че Ру я изгледа укорително. Този предател явно тъгуваше за Кевин.

— Хайде, приятел, да се залавяме за работа. Утре, още на разсъмване, потегляме за северните гори.

Ру мигом наостри уши.

— Не се радвай, защото няма да останем там. Говоря сериозно, Ру. Ще продам лагера!

Само дето нямаше да го продаде. От яд изрита един кашон с чинии. Съжаляваше, че не е главата на Кевин. Явно го бе направил заради угризения на съвестта. Опитваше се да й се подмаже и да заглади вината си. И то само защото тя се беше влюбила в него, но той в нея — не.

Щедър подарък, направен от съжаление.

25

„Дафни не говореше с Бени, но на него не му пукаше. Мелиса не можеше да си намери шикарните слънчеви очила, достойни за кинозвезда, а освен това заваля. Всичко напълно се обърка!“

Из „Дафни отива на летен лагер“

Лили се спря на прага на кухнята и се загледа в Моли, която бе заспала върху масата. Главата й лежеше върху ръката, а пръстите й бяха отпуснати върху скицника. Косата й се стелеше по стария дървен плот на масата като гъст кленов сироп. Как бе могла изобщо някога да я помисли за повърхностна?

Откакто се бе върнала в лагера преди десет дни, Моли довърши илюстрациите към „Дафни отива на летен лагер“, започна нова книга, написа статия за списание „Чик“, като едновременно с това готвеше и се грижеше за гостите. Почти не й оставаше време за почивка, при все че бе споделила с Лили, че новият договор най-сетне й бе осигурил финансова стабилност. Актрисата знаеше, че младата жена се опитва да не мисли за Кевин, и разбираше мълчаливото й страдание. Понякога й се искаше да удуши сина си.

Моли се размърда и примигна, сетне отвори широко очи и се усмихна. Под ресниците й тъмнееха големи сенки. Същите като под очите на Лили.

— Хубава ли беше разходката?

— Да.

Младата жена се надигна и приглади косата си зад ушите си.

— Лиам идва.

Сърцето на Лили прескочи един удар. След ултиматума му не го бе виждала от седмици, само веднъж го бе зърнала отдалече в града. Вместо да намалява, болката от раздялата им ставаше все по-силна и мъчителна.

— Той донесе нещо за теб — додаде Моли. — Казах му да го остави в стаята ти.

— Какво е донесъл?

— Предполагам, че е най-добре сама да го видиш. — Моли вдигна молива, който бе паднал на пода, и започна да го върти между пръстите си. — Помоли ме да ти кажа сбогом от негово име.

Лили изведнъж потръпна от студ, макар че в кухнята беше топло.

— Заминава ли?

— Днес. Отива за известно време в Мексико. Смята да експериментира със светлината.

Не би трябвало да се изненадва. Нима очакваше той да се мотае смирено наоколо, очаквайки тя да размисли и да се хвърли в обятията му? Всеки, който познаваше творчеството на Лиам Дженър, можеше да прозре, че художникът по природа бе човек на действието.

— Разбирам.

Моли стана и я погледна съчувствено.

— Май доста яко го издъни.

— Се издъни — машинално я поправи Лили, подчинявайки се на набитите от Крейг правила.

— Наистина трудно бих се справила без теб, но сега, след като Кевин замина, защо още си тук?

Актрисата възнамеряваше скоро да се срещне със сина си в Чикаго. Двамата не смятаха да пазят отношенията си в тайна и той вече бе отлетял за Северна Каролина, за да съобщи новината на своите приятели, семейство Бонър. Освен това, според последния им телефонен разговор, вече бе казал на братята на Кал, на съпругите им, както и на съседа си в самолета.

Лили нямаше търпение да го види отново, ала все още не можеше да се реши да си тръгне от лагера. Казваше си, че стои заради снаха си.

— Още съм тук, за да ти помагам, малко неблагодарно глупаче.

Моли отнесе празната си водна чаша в мивката.

— Май не е само заради това.

— И защото тук е тихо и спокойно, а аз мразя Ел Ей.

— Или може би защото не можеш да се решиш да заминеш далеч от Лиам, при все че се държа много гадно с него и изобщо не го заслужаваш.

— Щом го смяташ за толкова прекрасен, вземи го ти. Нямаш представа какво е да си омъжена за властен и самовлюбен мъж.

— Как ли пък не! Ако искаш, лесно ще го накараш да ти играе по свирката.

— Не ми говори по този начин, млада госпожо.

— Голяма си глупачка — усмихна се Моли. — По-добре се качи горе и виж какво ти е донесъл.

Лили надяна надменното изражение на кинозвезда и се опита да напусне кухнята с царствена походка, но знаеше, че на снаха й такива не й минават. Съпругата на сина й притежаваше открития неподправен чар на Малъри. Защо Кевин не можеше да проумее от какво се бе отказал?

Ами тя самата? Нима не се бе отказала от мъжа, който бе покорил сърцето й? Все още не можеше да довърши покривката. Когато я погледнеше, виждаше само съшити парчета плат. Нямаше я творческата енергия, не я озаряваха прозрения за тайните на живота.

Прекоси площадката на втория етаж и се заизкачва по тясното вито стълбище, водещо към тавана. Кевин й бе предложил да се премести в една от по-големите стаи, но на нея тук й харесваше.

Когато влезе, тутакси видя голямото правоъгълно платно, облегнато на долната табла на леглото. Макар че бе увито в кафява опаковъчна хартия, тя отлично знаеше какво се крие под нея. „Мадоната“, на която толкова много се бе възхищавала през онзи следобед в ателието му. Коленичи върху плетеното килимче и със затаен дъх разкъса хартията.

Но се оказа, че не е „Мадоната“. Беше портретът, който Лиам й бе нарисувал.

От гърдите й се надигна ридание. Жената побърза да притисне пръсти към устните си, за да го възпре. Той бе нарисувал тялото й с безпощадна правдивост. Бе показал всяка бръчка, всяка натрупана мазнина, отпуснатата плът, която в младостта беше гладка и стегната. Едното й сбръчкано бедро се подаваше от края на стола, на който седеше; гърдите й бяха увиснали под тежестта на годините.

При все това беше прекрасна. Кожата й излъчваше меко сияние, което сякаш струеше отвътре, извивките бяха плавни и подканващи, а лицето — божествено красиво. Истинско въплъщение на Вечната жена, зряла и помъдряла.

Това бе прощалното любовно писмо на Лиам Дженър. Безкомпромисен израз на чувствата му, открити и ясни. Това бе душата й, претворена върху платното от един прекрасен и необикновен мъж, който тя не бе имала смелостта да нарече свой. А сега навярно вече бе твърде късно.

Грабна ключовете си, спусна се надолу по стълбите и хукна навън към колата. Някое от децата бе изрисувало накипрен заек върху прашния капак на багажника. В същия миг Лили осъзна, че рисунката е твърде хубава, за да е дело на детска ръка. Пак Моли и шмекериите й.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Гумите изсвистяха, когато подкара от лагера към стъклената му къща. Докато тя издигаше бариери, за да прикрие страха си със спомена за мъжа, когото отдавна не обичаше, Лиам честно и открито преследваше това, което желаеше.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Колата заподскача по бабуните в края на черния път, сетне продължи по равната морава. Скоро се показа и стъклената къща. Изглеждаше празна и изоставена.

Лили изскочи навън, изтича до вратата и натисна звънеца. Никой не отвори. Заудря с юмруци, сетне заобиколи на бегом къщата. Заминава за Мексико…

Над нея се извисяваше стъклената кула, подходящо убежище за един гений. Жената не съзря вътре признаци на живот, останалата част от дома му също изглеждаше пуста.

Зад гърба й водите на езерото проблясваха на слънчевата светлина, небето над главата й се синееше в безбрежната си синева. Един идеален ден, който сякаш й се присмиваше. Лили зърна една врата отстрани и се спусна към нея. Не очакваше, че ще е отключена, ала тежката дръжка се превъртя в ръката й.

Вътре цареше пълна тишина. Тя прекоси задната част на къщата, надникна в кухнята, после се запъти към дневната. Оттам се качи по железния мост.

Сводестият вход в другия му край я мамеше към неговата светая светих. Нямаше право да влиза там, ала все пак го направи.

Той стоеше с гръб към вратата и опаковаше тубите с акрилни бои в малък куфар. Както и предишния път, когато бе идвала тук, художникът бе облечен в черно — елегантни панталони и риза с дълги ръкави. Облекло за пътуване.

— Искаш ли нещо? — изръмжа мъжът, без да се обърне.

— О, да — отрони тя задъхано.

Той най-после се обърна, но ако се съдеше по стиснатите челюсти и суровия поглед, нямаше да й е лесно.

— Искам теб — заяви Лили.

Трудно беше да се повярва, че е възможно, но изражението му стана още по-надменно. Тя адски бе наранила гордостта му и трябваше доста да се потруди, за да го спечели отново.

Неканената гостенка подхвана подгъва на лятната си рокля, изхлузи я презглава и я захвърли. Разкопчаният сутиен я последва. Накрая пъхна палци под ластика на пликчетата си, смъкна ги надолу и пристъпи настрани от белия кръг.

Той я наблюдаваше безмълвно, с безизразно лице.

Лили вдигна ръце, плъзна пръсти в гъстите си коси и ги повдигна от тила. Сгъна леко едното си коляно, изви се в кокетна чупка в кръста, заставайки в позата, продала милион плакати.

Да стои в тази поза на нейната възраст, навярно изглеждаше нелепо. Ала вместо това тя се чувстваше могъща и огнено чувствена, точно както той я бе нарисувал.

— Да не би да смяташ, че с подобни номера можеш да ме спечелиш отново? — изсумтя Лиам пренебрежително.

— Да. Смятам.

Той кимна рязко с глава към стария диван с протрита кадифена дамаска, който предишния път го нямаше.

— Легни.

Лили се запита дали върху същия диван не бе лежала и друга жена, за да му позира, ала вместо ревност изпита единствено съжаление. Която и да бе жената, тя не притежаваше нейната сила.

Бавно, с уверена усмивка на уста, тя пристъпи към дивана, поставен под един от таванските прозорци. Когато се излегна, светлината окъпа кожата й в златисто сияние.

Не се изненада, като го видя да вади трескаво палитрата и тубите с бои от куфарчето. Как би могъл да устои на желанието да я рисува? Отпусна глава върху извитата си ръка и застина в позата на съвършено задоволство върху мекото кадифе, докато той работеше, изстисквайки боите върху палитрата. Накрая събра четките и приближи към нея.