Моли откъсна листа от жълтия скицник. Предполагаше се, че това трябва да е началото на новата история за приключенията на зайчето — „Дафни се вкисва“, а не „Дафни — новата звезда на Далас“. Младата жена зарея поглед през Поляната на косовете и се зачуди как човек може едновременно да е толкова щастлив и нещастен.

Тениската, която бе постлала върху тревата, се бе смачкала под босите й крака. Беше на Кевин. Докато я приглаждаше, Моли се опита да се съсредоточи само върху хубавите неща в живота си.

Благодарение на новия договор, най-после имаше финансова сигурност за пръв път, откакто се бе отказала от наследството си, а сюжетите за нови книги направо извираха от главата й. Всички места в лагера и пансиона бяха заети и колкото повече отговорности възлагаше на Ейми и Трой, толкова по-успешно се справяха влюбените младоженци.

Обичаха мястото не по-малко от нея и я бяха помолили да помисли върху идеята да преустрои тавана в удобен апартамент, където двамата да живеят през цялата година. Искаха пансионът да е отворен и през зимата за скиорите и любителите на моторни ски шейни, както и за гости от града, които биха се радвали на зимна почивка сред природата. Моли с радост одобри предложението им. За съжаление, когато Кевин набираше персонал за лагера и пансиона, не бе забелязал тези, които бяха под носа му.

Мразеше се, задето й липсваше толкова много. Той вероятно дори не се сещаше за нея. Е, толкова по-зле за него. Тя му бе предложила най-скъпоценния дар — любовта си, а вместо да го грабне, Кевин най-нехайно го бе захвърлил като нещо ненужно и незначително.

Младата жена грабна скицника си. Ако не можеше да работи върху „Дафни се вкисва“, поне щеше да направи списък на Трой с нещата, които трябва да напазарува в града. Ейми печеше за чая новия си специалитет — пясъчни тарталетки, които всъщност бяха шоколадови тарталетки със зелен кокосов крем и разтопени бонбони. На Моли щеше да й липсва помощта на Лили за гостите, ала най-вече щеше да й липсва нейното приятелство. Настроението й малко се подобри, когато си помисли колко са щастливи Мелиса и жабокът Лио.

Чу зад гърба си шум и остави скицника. Някой от гостите бе открил тихото й пристанище. Сутринта вече бе правила резервации за ресторанта, черта карти за антикварните магазини и голф игрищата, спря една течаща тоалетна, закова един счупен прозорец и помогна на някои от децата да съставят списък за играта „Търси се“.

Примирена с неизбежното, Моли се извърна и… видя Кевин да заобикаля оградата в дъното на поляната.

Дъхът й секна. Рамките на сребристите му очила „Рево“ блестяха на слънцето, а вятърът рошеше косата му. Беше облечен в панталони цвят каки и светлосиня тениска. Когато приближи, тя видя, че отпред е отпечатана снимка на Дафни.

Куотърбекът се закова на място и се втренчи в нея. Младата жена седеше насред поляната със скръстени крака, слънчевите лъчи струяха върху голите й рамене, а две жълти пеперуди, все едно панделки за коса, пърхаха около главата й. Тя беше като сбъднат сън — сън, пропъден от реалността — копнеж и мечта за всичко, което досега не бе осъзнавал, че му е липсвало и от което отчаяно се нуждаеше. Тя беше неговата приятелка и довереница, любовницата, която караше кръвта му да кипи. Щеше да бъде майката на децата му и верен другар и утеха в дните на старостта. Тя беше радостта на сърцето му.

И същата тази жена се взираше в него, сякаш беше миризлив скункс, току-що изскочил от гората.

— Какво искаш?

Къде се дяна ентусиазираното: „Целуни ме, тъпчо!“? Доообре… Той свали очилата си и пробута една от неотразимите си плейбойски усмивки.

— Е, как са нещата?

Наистина ли бе изрекъл това? Не й се бе причуло и наистина бе изтърсил: „Как са нещата“? Ако имаше нещо по-тежко подръка, с най-голямо удоволствие щеше да го фрасне по самодоволната физиономия.

— Супер. Хубава тениска. А сега се омитай от собствеността ми.

Нямаше и следа от жената, когато му бе пожелала всичко най-хубаво, когато за последен път бяха заедно.

— Аз, ъъъ… чух, че може би ще продадеш лагера.

— Обмислям го, но засега не съм намерила време за това.

— Може би ще го купя обратно.

— А може би няма да го купиш. — Тя стана. Няколко стръка трева бяха полепнали към краката й, които той толкова обичаше да гали. — Защо не си на тренировъчен лагер?

— Тренировъчен лагер? — Кевин пъхна очилата си в джобчето на тениската.

— Всички ветерани би трябвало да се явят тази сутрин.

— По дяволите. Предполагам, че в такъв случай здравата съм го загазил.

— Фийби ли те изпрати тук?

— Не точно.

— Тогава какво става?

— Исках да поговоря с теб, това е всичко. Да ти кажа някои неща.

— Би трябвало да си на тренировъчен лагер.

— Струва ми се, че вече го спомена.

— Едно телефонно обаждане и ще разбера защо не си там.

Нещата не се развиваха според очакванията му и Кевин пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Може би не е зле първо да чуеш какво имам да ти кажа.

— Дай ми мобилния си телефон.

— В колата е.

Тя грабна тениската, която, поне доколкото той си спомняше, беше негова, и закрачи към оградата в дъното на поляната.

— Ще се обадя от пансиона.

— Аз съм в самоотлъчка, ясно ли е? Освен това ме продават!

Моли се извъртя. Думите му я втрещиха.

— Продават те? Не могат да го направят.

— Те са луди, а освен това могат да направят всичко, което си пожелаят.

— Не и ако не желаят да провалят сезона. — Тя завърза ръкавите на тениската му на кръста си и се спусна към него. — Искам да ми кажеш точно какво се е случило. С пълни подробности.

— Не искам. — Гърлото му се стегна и езикът му сякаш се върза на фльонга. — Вместо това ще ти кажа колко си хубава.

Тя го изгледа подозрително.

— Изглеждам съвсем същата както при последната ни среща, само дето носът ми изгоря и се бели.

— Ти си красива. — Той пристъпи по-близо. — И аз искам да се оженя за теб. Истински. Завинаги.

Младата жена примигна, напълно сразена.

— Защо?

Срещата определено не се развиваше според очакванията му. Искаше да я докосне, но сурово смръщените й вежди го караха да се въздържи от подобни действия.

— Защото те обичам. Наистина те обичам. Никога не съм си представял, че може толкова много да обичам някого.

Пълно мълчание.

— Моли, чуй ме. Съжалявам за това, което се случи, съжалявам, че ми отне толкова дълго време да осъзная какво искам, но когато бях с теб, ми беше толкова хубаво, че не се замислях за нищо друго. Обаче, след като си замина, нещата вече не бяха толкова хубави и аз осъзнах, че всичко, което каза за мен, е истина. Страхувах се. Животът ми беше само футбол. Чувствах се сигурен и уверен в себе си единствено на футболното игрище. Но тази година станах неспокоен. В мен зееше някаква празнота, която се опитвах да запълня, но го правех по грешния начин. Ала откакто ти се появи в живота ми, празнотата изчезна и вече нищо не ми липсва.

Сърцето на Моли биеше толкова силно, че тя се боеше, че той може да го чуе. Нима беше истина? Изглеждаше искрен — разтревожен, притеснен и необичайно сериозен, какъвто никога не го бе виждала. Ами ако казваше истината?

Като всяко дете, лишено от истинска обич и грижи, инстинктите й за оцеляване бяха много силни и тутакси се проявиха.

— Разкажи ми за продажбата.

— Нека сега не говорим за това. Предпочитам да говорим за нас. За нашето бъдеще.

— Не мога да говоря за бъдещето, докато не разбера какво става в настоящето.

Кевин навярно разбираше, че Моли няма да се откаже толкова лесно, но при все това се опита да отклони неприятната тема.

— Толкова много ми липсваше. Без теб не бях щастлив.

Това беше всичко, което искаше да чуе. И все пак…

— Отлично знаеш, че трябва само да се обадя на Фийби.

Той приближи до оградата.

— Добре, да бъде както искаш. — Подпря се на горната греда. — Исках веднъж завинаги да оправя нещата с тях, затова отидох в дома им. Дан не беше вкъщи, но се видях с Фийби. Казах й, че те обичам и смятам да те помоля да се омъжиш за мен, истински. Помолих за благословията й.

Моли трябваше да се хване за нещо, но поради липса на такова, се свлече сред избуялите треви, притисна колене към гърдите си и се опита да се съсредоточи в елементарна дейност като вдишването и издишването.

Кевин я измери с изумен поглед от горе надолу.

— Би могла да проявиш поне малко възторг.

— Продължавай.

— Фийби не остана очарована. — Той се оттласна от оградата и изведнъж бръчиците около устата му станаха по-отчетливи. — Всъщност тя направо побесня. Обвини ме, че те използвам, за да си подсигуря бъдещето, след като прекратя състезателната си кариера.

— Не разбирам.

— Всички знаят, че след като спра да играя, искам да стана треньор, дори вече съм говорил с Дан за това.

Моли най-сетне проумя.

— Сестра ми ти е казала, че ме използваш, за да си подсигуриш бъдещето в „Старс“. Така ли е?

— Нямам нужда от теб за това! — избухна Кевин. — Много отдавна съм доказал какво мога! В цялата лига няма играч, който да разбира тази игра повече от мен, а тя ме гледаше сякаш съм някакъв нищожен паразит. Моли, разбирам, че обичаш сестра си, но най-важното във футбола е победата. Длъжен съм още тук и сега да ти заявя направо, че изгубих всякакво уважение към Фийби.

Моли реши, че краката й вече са достатъчно укрепнали, за да я удържат, и се изправи.

— Това не е всичко, нали?

Изражението му бе смесица от гняв и смущение, сякаш не можеше да проумее как от галеник на съдбата изведнъж се бе превърнал в неин презрян роб.

— Тя заяви, че мога да имам или теб, или „Старс“, но няма да получа и теб, и отбора. Каза, че ако още веднъж се доближа до теб, с кариерата ми в отбора е свършено. Ако остана далеч, ще запазя работата си.

Сякаш красиво и уханно цвете разцъфна в сърцето на Моли.

— И ти й повярва?

— Дяволски си права — повярвах й! И толкова по-зле за нея! Аз не се нуждая от „Старс“. Дори вече не желая да играя за този отбор.

Нейната мила, любяща сестра, която толкова обича да си пъха носа в чуждите работи…

— Тя те е изпързаляла, Кевин. Цялата тази история е една опашата лъжа.

— Какви ги приказваш?

— Фийби иска да преживея Голямата любов, както тя с Дан.

— Видях лицето й. Изобщо не лъжеше.

— Тя е отлична актриса.

— Това са пълни глупости. Какво искаш да кажеш с тази Голяма любов? Аз вече й казах, че те обичам.

— Сестра ми е заклета романтичка. Почти като мен. Една обикновена любов не й стига. Тя иска да преживея нещо, което ще помня цял живот, ще ме топли и утешава, когато забравиш да ми изпратиш цветя за някоя годишнина или изпаднеш в ярост, ако одраскам бронята на колата.

— Сигурен съм, че разбираш за какво говориш, макар че аз нямам и понятие.

— Щеше да имаш, ако беше жена.

— Е, извини ме, че не съм и имам…

— Всички приказки за любов са чудесни, но много рядко и много малко жени имат късмета да изживеят нещо изключително и незабравимо. — Всичко това бе толкова присъщо за Моли, че тя трябваше на всяка цена да го накара да го прозре. — Нима не проумяваш? Дан е спасил живота й! Заради нея е готов да се откаже от всичко. И тъкмо поради това Фийби е убедена с цялото си сърце и душа, че за него тя е на първо място — преди футбола, амбициите му, преди всичко в този живот. Тя иска и аз да имам същото, затова те е накарала да повярваш, че трябва да избираш между мен и работата си.

— Нима искаш да ме убедиш, че тя е застрашила успеха на целия отбор, само и само да ме накара да направя някакъв велик романтичен жест? — избухна той. — И аз трябва да повярвам на това?