Бет Харбисън

Клубът на анонимните шопинг маниачки

Посвещава се на майка ми — Кони Аткинс, и нейната съучастничка в пазаруването — Джини Ръсел, най-истинската маниачка на обувки, която съм срещала в живота си. Вероятно и в този момент двете са в някой обувен магазин.

Също така и на Джен Ендърлин, моята редакторка и приятелка.

Писането е самотно преживяване, но животът, особено ако си късметлия, не е. Бих желала да благодаря на всички, които ме караха да се смея, да съхраня разума си и вдъхновиха създаването на тази книга: на сестрите ми Джаклин и Илейн Макшулскис; на приятелите, които бяха до мен почти толкова дълго, колкото и сестрите ми — Джордана Кармел и Ники Сингър; на съседите и познатите, които от време на време ме спасяваха или като отвеждаха децата, или като ми сипваха по питие (понякога и двете); на Ейми Сиърс и Каролин Клемънс; на щедрите души, които четяха, препрочитаха, съветваха и съпреживяваха — често хрупайки снакс, в продължение на много години и много книги: Илейн Фокс, Ани Джоунс, Марша Нюсио, Мери Блейни, Мег Рули и Анелиз Роуби.

Тази история е недействителна. Всички действащи лица, случки и събития, описани в нея, са или плод на фантазията на автора, или творческа измислица.

Глава 1.

Секс в кутия. Това беше. Предизвикващ изтръпване в гърба, спиране на сърцето, упадъчен секс в кутия.

Лорна Рафърти измъкна хартията и упоителната миризма на кожа изпълни ноздрите й, разнасяйки познатия трепет до мозъка на костите й. Тази възбуда никога не намаляваше, независимо колко пъти бе извършвала този ритуал.

Докосна изпънатата кожа на обувките и се усмихна. Не можеше да се въздържи. Това беше порочно удоволствие в своето чувствено, осезаемо, хедонистично превъзходство. И караше кожата й от главата до пръстите на краката й да настръхва.

Прокара по гладката повърхност дланта си, после я плъзна към грациозното стъпало, наподобяващо котка, изтегнала се на следобедното слънце. Усмихна се на острия, съвършен ток. Да. Дааа. Беше възбуждащо.

Естествено, знаеше, че това е греховно. Дванайсетте години в католическото училище не бяха пропилени и със сигурност щеше да плаща за тази си страст по-късно.

По дяволите, планираше това от години. Този дълг щеше да се трупа на сметката й заедно с още много други.

А междувременно Лорна разполагаше с тези отворени сандали на „Делман“1 с каишка, опасваща глезена й, с които да се утешава. Ако се наложеше, можеше още сега да тръгне към пламъците на ада с тези обувки, за които си струваше дори да се умре.

Едно от нещата, които можеше да си спомни за майка си, бяха обувките й. Предимно в черно и бяло. Малки розови сандали с кокетни токове. И любимите на Лорна — високи, тесни сатенени обувки с токчета като запетайки, леко извити откъм пръстите и поочукани отпред, датиращи от годината на сватбата й.

Ако затвореше очи, Лорна все още можеше да си представи собствените си крачета, пъхнати в тези обувки, чиито токове тракаха оглушително върху изтъркания персийски килим, докато обикаляше из спалнята на родителите си, носейки се към спомена за майка си — избледняващо петно от изгубили блясъка си златисти коси, широка усмивка и познатия парфюм.

От всички неща, които знаеше и помнеше, дори и онези, които бяха изтрити от паметта й, Лорна знаеше едно със сигурност: любовта й към обувките беше наследствена.

Бавно измъкна чифта на „Делман“ от кутията, отхвърляйки в съзнанието си спомена за това как бе извадила кредитната си карта и бе очаквала като комарджия, който е заложил всичко на червения цвят, дали покупката ще бъде одобрена или отхвърлена.

Този път отговорът беше „да“.

Подписа разписката, обещавайки (на себе си): „Ама, разбира се, ще платя тези обувки! Никакъв проблем! Следващият чек, който ще подпиша, ще бъде именно за тях!“, докато лицето й придоби изражението на човек, който редовно плаща вноските по разходите си и чийто живот по нищо не личеше да е изцяло подвластен на кредитната карта „Виза“.

Бррр.

Напълно пренебрегна другия глас, който й казваше: „Не трябваше да правя това и още тук и сега ще обещая пред Господ или пред когото и да е друг, че повече никога няма да харча пари, които не ми принадлежат!“.

По-добре беше да не задържа дълго мисълта си върху това ехо.

Ако опитите да се отхвърлят неприятните мисли за пари горяха калории, Лорна щеше да носи с два номера по-тесни дрехи.

Продължи да се любува на обувките в ръцете си още няколко минути, после ги обу.

Ах! Божествено!

Удоволствието от притежанието им траеше цял живот. Удоволствие, за което винаги бе готова и бе в настроение.

Какво толкова, че заради тях бе излязла на червено? От следващата си заплата ще внесе някаква сума в кредитната си карта. След две-три, най-много четири години, тъй като не беше особено разумна в харченето, дългът й щеше да бъде изплатен.

А тези обувки на „Делман“ и тогава щяха да бъдат толкова възхитителни, колкото и сега. И вероятно — два пъти по-скъпи. Дори повече. Бяха класически. Неподвластни на времето. Значи добра инвестиция.

Тази мисъл едва бе минала през съзнанието й, докато седеше в стаята, използвана едновременно за всекидневна и трапезария в малкия апартамент в Мериленд, когато токът спря.

В първия момент се уплаши, че са го прекъснали от електрическата компания. Но не… наскоро бе платила сметката си. Да не би да е имало гръмотевична буря, която не бе забелязала? Летата тук бяха изключително горещи и задушни и този ден в началото на август не правеше изключение. Хората като нея плащаха месечно за ползваното електричество, което от време на време — обикновено в най-неподходящия момент, бе спирано за часове, а понякога — и за цял ден.

Стана от дивана и се залюля на новите си обувки към телефона, поставен на масичка в коридора. Позвъни в компанията, очаквайки за пореден път да чуе, че включените на максимална степен климатици са претоварили мрежата и токът скоро ще бъде пуснат. Може да отиде в мола, за да убие час-два на хладно, преди да тръгне за работа, мислеше си разсеяно, докато набираше номера на розовия апарат, в чиято слушалка бе шепнала тайните си още като дванайсетгодишна.

Десетина минути по-късно, след като изслуша поне петнайсет автоматично записани мелодии, служителка от компанията, представила се само като госпожа Синклер, без малко име, даде тъкмо отговора, от който Лорна се опасяваше.

— Госпожо, електричеството ви е спряно заради неплатена сметка.

Така. Първо, това госпожо бе твърде снизходително. И второ — неплатена сметка? Не е възможно! Нали минаха само няколко седмици, когато след доста тлъсти бакшиши, дадени й в ресторанта, бе изплатила цял куп разписки? Кога беше това? В средата на юли? В началото? Определено беше след Четвърти юли.

Или — я чакай малко — май беше точно след Деня в памет на загиналите. Един от празниците, в които се устройваха пикници. Тогава носеше онези страхотни розови сандали на „Гучи“.

Погледна неуверено към масичката с купчина неразпечатани пликове, която се увеличаваше твърде бързо, и попита рязко:

— Кога е направено последното плащане?

— На двайсет и осми април.

Мислите й я върнаха назад, както се отваряше календар2 в нискобюджетен филм от трийсетте години. Добре де, бе получила премия през юли, но вероятно бе забравила сметката за тока. Може би бе плащала преди това, някъде… през юни? Възможно ли е да е било през май?

Но със сигурност не и през април! В никакъв случай! Беше сигурна, че е станала някаква грешка.

— Това е невъзможно! Аз…

— Пуснахме ви съобщение на петнайсети май, после още едно — на пети юли — с неприкрито неодобрение възрази госпожа Синклер. — А на девети юли ви изпратихме предупредително писмо, че ако не изплатите задълженията си до днешна дата, електричеството в апартамента ви ще бъде изключено.

Да, имаше смътен спомен, че в един момент бе готова да плати сметките си, когато от „Нордстром“3 пристигна каталогът за сезонната им разпродажба.

Беше страхотен ден. Двата чифта обувки на „Бруно Мали“4 бяха невероятни. Толкова удобни, че би могла да пробяга километри с тях. Определено.

Нима не бе платила?

— Изчакайте за момент да прегледам файловете си. — Отиде бързо до компютъра и натисна копчето, за да го включи. Минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че машината, в която съхраняваше всичките си сметки, се захранва с електричество, от което я бе лишила злобната жена от другата страна на линията. Сигурна съм, че щях да знам, ако бяхте ми изпратили предупредително писмо.

— Аха!

Лесно й беше да си представи госпожа Синклер като противно малко джудже, седнало под някакъв мост, със съсухрено лице и къдрава коса. Значи искаш ток? Първо ще трябва да минеш покрай мен. Отговори ми на тази гатанка: кога за последен път си плати сметката?

Лорна въздъхна раздразнено и посегна към портмонето си. И преди бе попадала в подобно положение.

— Добре, оставете това. Просто ми кажете колко ще ми струва да го пуснете. Мога ли да се разплатя по телефона?

— Да. Сумата е осемстотин и седемнайсет долара и двайсет и шест цента. Можете да използвате „Виза“, „Мастъркард“ или „Дискавър“.

Бяха й необходими няколко секунди, за да проумее чутото: Грешка. Грешка. Трябваше да има някаква грешка.

— Осемстотин долара? — повтори глуповато.

— Осемстотин и седемнайсет и двайсет и шест цента.

— Но мен ме нямаше цяла седмица през юни. — Оушън Сити. Седмица на еспадрили и гръцки сандали, която я бе накарала да се чувства, сякаш е на почивка на Средиземноморието. — Как бих могла да изразходвам електричество за осемстотин долара? Невъзможно е! — Нещо определено не беше наред. Вероятно бяха объркали сметката й с нечия чужда. Нямаше друго обяснение. Или пък бе сумата за консумирания ток от целия етаж на сградата.

— Това включва сто и петдесет долара такса за повторно включване и двеста и петдесет — депозит, които се прибавят към дължимите от вас триста осемдесет и девет долара и четиридесет и три цента, както и глобата от осем…

— Каква е тази такса за повторно включване? — Никога преди не й бяха искали такава.

— За да ви възстановим електрозахранването, след като вече е прекъснато.

Невероятно!

— Защо?

— Госпожо Рафърти, бяхме принудени да спрем тока в дома ви, а сега да го включим отново.

— И това само за да натиснете някакъв си бутон? — Можеше да си представи как сбръчканата госпожа Синклер седи до огромен пулт, излязъл сякаш от анимационен филм. — И искате от мен сто и петдесет долара за това?

— Госпожо… — Отново този отвратителен, снизходителен тон. — Може да постъпите, както решите. Ако искате токът да бъде пуснат веднага, ще ви струва осемстотин и осемнайсет долара и три цента…

— Ей, чакайте малко — прекъсна я Лорна. — Преди секунди ми казахте осемстотин и седемнайсет и нещо.

— Компютърът ни току-що актуализира информацията и към сумата бяха прибавени лихвите от днес.

В апартамента ставаше все по-горещо. Трудно можеше да се определи дали защото климатикът бе изключен, или защото Лорна бе прекалено разгневена на тази Синклер, за която, кой знае защо реши, че не е омъжена и използва всяка възможност да сложи госпожа пред името си, въпреки че всъщност не беше правила секс от години, ако изобщо й се бе случвало някога.

Вероятно дори името й не е Синклер. Сигурно го използва като псевдоним, така че хората да не я преследват и да не я убият пред дома й, след като са разговаряли с нея по телефона.

— Може ли да говоря с началника ви? — попита Лорна.

— Мога да уредя някой да ви се обади в следващите двайсет и четири часа, но това няма да намали сметката ви.

Само щеше да увеличи лихвите, естествено.

Извади кредитната си карта от портмонето. Беше още топла от последната покупка.

— Чудесно. — Битката бе свършила. Лорна бе победена. По дяволите, беше на път да изгуби цялата война. — Ще използвам „Виза“. — За постоянно растящата неустойка щеше да мисли по-късно.