— Пансион? — беше ужасена. — Това е най-тъпото, най-инфантилното…

Кит забеляза буреносните облаци, които промениха изражението на лицето му, и мигновено смени тактиката.

— Позволи ми да остана тук. Моля те! Няма да ти създавам проблеми. Кълна се в Исус! Мога да спя в бараката и дори няма да усетиш, че съм наоколо. Мога да ти бъда полезна, защото познавам тази плантация най-добре от всички. Моля те, позволи ми да остана!

— Ще направиш, каквото ти казвам.

— Не, аз…

— Ако мислиш да ми се противопоставяш, ще продам „Райзън Глори“ толкова бързо, че няма да разбереш, какво се е случило. Повярвай ми, тогава няма да имаш и най-малката надежда да си я получиш обратно.

Прилоша й. Омразата й към Кейн се стегна в по-твърд и здрав възел.

— Колко… колко дълго се налага да остана в този пансион?

— До момента, в който можеш да се държиш като дама, така че предполагам, всичко зависи от теб.

— Но ти може да ме оставиш там завинаги.

— Добре, нека кажем — три години.

— Но това е прекалено много време! Тогава ще бъда на двадесет и една.

— Имаш много да учиш. Впрочем, изборът е твой.

Кит го изгледа горчиво.

— И какво ще стане тогава? Ще мога ли да откупя плантацията от теб с парите от фонда?

— Ще го обсъдим, когато му дойде времето.

Той имаше власт да я държи далеч от „Райзън Глори“ в продължение на години, далеч от всичко, което обичаше.

Кит се обърна и се втурна в трапезарията. Беше се унизила да му предложи себе си и спомена за това, непоносимо я терзаеше. Когато изгнанието й приключеше и си върнеше плантацията обратно, той щеше да си плати за всичко.

— Какво ще кажеш, Кит? — попита я той внезапно появил се в стаята.

Тя с труд произнесе думите.

— Все едно ми остави някакъв избор, янки?

— Е, добре, добре.

Женски глас, гърлен и съблазнителен се разнесе от коридора.

— Виж ти, какво ми е довело моето момиче от Ню Йорк!

— Софрония! — Кит бързо прекоси трапезарията и се хвърли в прегръдките на жената, която стоеше на вратата. — Къде беше?

— В Ръдърфорд. Джексън Бейкър е болен.

Кейн се вторачи в новодошлата с изненада. Значи това беше Софрония! Не си я бе представял така. В мислите му бе стара, пълна негърка, а тя бе някъде в началото на двадесетте и най-красивата и екзотична жена, която някога бе виждал. Слаба и стройна, тя се извисяваше над Кит. Имаше високи, изваяни скули; кожа с цвят на карамел и леко скосени, златисти очи, които бавно се повдигнаха към него, докато той я изучаваше. Погледите им се срещнаха и застинаха над главата на Кит.

Софрония се освободи от прегръдката на възпитаницата си и тръгна към Байрън с ленивата грация на пантера. Дори простата памучна тъкан на роклята, изглеждаше върху тялото й, като най-скъпа коприна. Когато стигна до него, спря и подаде тънката си ръка.

— Добре дошли в „Райзън Глори“, господарю.



Във влака, по целия обратен път на север, Софрония се държа отвратително. Казваше само „Да, сър“, „Не сър“ на Кейн, като му се усмихваше ласкаво и нито веднъж не застана на страната на Кит.

— Така е, защото той е прав — заяви Софрония, когато Кит окончателно загуби търпение. — Време е вече да започнеш да се държиш, като голяма жена. Не можеш да промениш своята същност.

— А на тебе ти е време да си спомниш, с кого си живяла заедно и с кого си по-близка.

Софрония и Кит се обичаха искрено, независимо, че едната беше бяла, а другата — черна. Което не означаваше, че не спореха. А тези спорове ставаха все по-разгорещени, колкото повече приближаваха Ню Йорк.



Минути, след като Магнус съзря Софрония, започна да се движи унесен като в мъгла, а мисис Симънс не спря да превъзнася достойнствата й. След три дни на Кит й бе втръснало до смърт. След това, вече лошото й настроение, се срина още повече.

— Приличам на истинска идиотка!

Сиво-кафявата й филцова шапка, нахлупена върху рошавата коса, приличаше на сосиера. Жакетът й с цвят на охра бе от качествена материя, но й бе твърде широк в раменете и грозната кафява рокля се влачеше по земята. Изглеждаше, като престаряла неомъжена леля.

Когато Софрония видя това безобразие, предизвикателно постави ръце на хълбоците си.

— А, ти какво очакваше? Казах ти, че дрехите, които е купила мисис Симънс са ти прекалено големи, но така и не пожела да ме чуеш! Ако искаш да знаеш, си го заслужаваш, защото си си въобразила, че си по-умна от другите!

— Само защото си три години по-голяма от мен и се намираме в Ню Йорк, не означава, че можеш да се държиш, като някоя кралица!

Елегантните ноздри на Софрония се разшириха.

— Мислиш си, че можеш да ми говориш всичко, което си поискаш? Е, аз не съм ти повече робиня, Кит Уестън! Разбираш ли ме? Вече не ти принадлежа! Не принадлежа никому, освен на Бог!

Кит не желаеше да нарани чувствата на Софрония, но понякога тя можеше да бъде много упорита.

— А ти знаеш ли думата „благодарност“? Научих те да смяташ, четеш и пишеш, макар това да бе против закона. Скрих те от Джеси Овертуърф в нощта, когато искаше да те замъкне в леглото си. А сега, при всеки удобен случай, взимаш страната на този янки!

— Ти ли ми говориш за благодарност? Колко години се старах да те държа по-далеч от очите на мисис Уестън! И всеки път, когато те хващаше и те заключваше в килера, аз бях тази, която те пускаше, а после получавах камшик! Така че не искам да чувам нищо за благодарност! Ти си, като примка около шията ми! Задушаваш ме! Ако не беше ти…

Внезапно Софрония спря, когато чу стъпки приближаващи отвъд вратата. Мисис Симънс се появи и обяви, че Кейн чака Кит долу, за да я отведе в пансиона, който беше избрал.

И изведнъж, двете воюващи страни се озоваха заключени в прегръдките си. Накрая Кит се отдръпна, вдигна грозната си, приличаща на сосиера шапка и отиде до вратата.

— Пази се, чуваш ли? — прошепна тя.

— Не позволявай на никой да те нарани в това модерно училище! — отвърна й Софрония.

— Няма.

Очите на младата негърка се напълниха със сълзи.

— Ще бъдем отново заедно, преди да се усетиш!

Част втора

Младата дама от Темпълтън

„Маниерите — най-удачния метод за съзидание“

Ралф Уолдо Емерсън

Глава 5

Сградата на академия „Темпълтън“ за млади дами се намираше на „Пето Авеню“ и приличаше на голям кит, издялан от сив камък. Училището бе препоръчано от Хамилтън Удуърд, адвоката на Кейн. Макар че в него обикновено не приемаха девойки на възрастта на Кит, Елвира Темпълтън бе направила изключение за героя от „Мисионари Ридж“.

На третия етаж, Кит колебливо стоеше пред прага на стаята, в която щеше да се настани и изучаваше петте момичета, облечени в еднакви тъмносини рокли с бели яки и маншети. Те се бяха скупчили до прозореца на стаята и наблюдаваха улицата долу.

Не й се наложи да чака дълго, за да разбере в какво се бяха вторачили.

— О, Елзбет, той не е ли най-красивия мъж, когото някога си виждала?

Девойката, наречена Елзбет, въздъхна. Тя бе с лъскави кестеняви къдрици и красиво, свежо лице.

— Представете си, той беше точно тук, в академията, и не позволиха на никоя от нас да слезе долу! Каква несправедливост! — и добави с кикот: — Баща ми казва, че той не е истински джентълмен.

Още смях.

Едно много красиво момиче с руса коса, което напомни на Кит за Дора ван Нес, каза:

— Мадам Рикарди, оперната певица, се била побъркала от отчаяние, когато той й заявил, че се мести в Южна Каролина. Всички чуха за това. Тя му е любовница, нали знаете?

— Лилит Шелтън! — възкликнаха момичетата в престорен ужас и Лилит ги изгледа презрително.

— Ама че сте наивни! Толкова изкусителен мъж, като Байрън Кейн има десетки любовници!

— Не забравяйте това, което решихме — предупреди една от останалите. — Дори и да му е повереница, тя е южнячка, и всички ние трябва да я мразим!

Кит беше чула достатъчно.

— Ако това означава, че никога няма да ми се наложи да говоря с вас, глупави патки, толкова по-добре за мен!

Момичетата дружно се обърнаха и ахнаха. Кит почувства погледите им по грозната си рокля и ужасната си шапка. Още една точка в дългия списък с обиди и оскърбления, нанесени й от Кейн.

— Махайте се! Вън! Всички вие! И ако хвана някоя от вас отново тука, ще й сритам кльощавия задник така, че да се озове направо в ада!

С ужасени писъци девойките избягаха от стаята. Всички, с изключение на една. Тази, която бяха нарекли Елзбет. Тя се тресеше от страх, пухкавите й устни трепереха, а очите й станаха големи, колкото чаени чаши, пълни със сълзи.

— Ти, какво, глуха ли си? Казах ти да изчезваш!

— Аз… аз, не мога.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Аз… аз живея тук.

— О! — чак сега, Кит забеляза, че в стаята има две легла.

Сладкото лице на девойката ясно говореше за природна доброта и Кит не намери сили да продължи с нападките си. Но в същото време, тя си оставаше враг.

— Ще трябва да се пренесеш в друга спалня.

— Мисис… мисис Темпълтън не разрешава. Вече я попитах.

Кит изруга, повдигна полите на роклята си и се тръшна на леглото.

— И от къде този късмет да си заедно с мен в една стая?

— Заради… заради баща ми. Той е адвокат на мистър Кейн. Аз съм Елзбет Удуърд.

— Бих казала, че за мен е удоволствие да се запознаем, но и двете знаем, че това ще е лъжа.

— Аз… аз по-добре да изляза.

— Направи го!

Елзбет изтича от стаята. Кит се намести по-удобно на възглавницата и се опита да си представи как ще оцелее през следващите три години.



За поддържане на дисциплината, академия „Темпълтън“ използваше система от наказателни точки. За всеки десет точки девойката биваше затваряна в събота, за един ден, в стаята си. До края на първия си ден, Кит бе натрупала осемдесет и три — за напразното споменаване името на Господ, веднага се получаваха десет точки. До края на първата седмица вече бе загубила броя им.

Мисис Темпълтън извика Кит в кабинета си и я заплаши с изхвърляне от училището, ако не започнеше веднага да спазва правилата. Да присъства задължително на занятия. Да облече една от двете униформени рокли, които й бяха дали. Да внимава как говори. Дамите не казваха „т’ва“ или „считам“. Те характеризираха обектите като „маловажни“, а не „безполезни като жабешка плюнка“. И най-вече, никога не ругаеха.

Кит стоически понесе разговора, но вътрешно се тресеше от ужас. Ако старата кокошка я изгонеше, девойката щеше да наруши споразумението с Кейн и щеше да загуби плантацията завинаги.

Тя обеща да сдържа нрава си, но с всеки следващ ден й ставаше все по-трудно да следва добрите си намерения. Беше с три години по-голяма от съученичките си, но знаеше много по-малко от всички тях. Те се присмиваха зад гърба й на неравно постриганата й коса, и се кискаха, когато застъпваше роклята си със стола. Един ден, учебника й по френски се оказа със залепени страници, а друг — нощницата й завързана на възли. Винаги бе преминавала през живота размахвайки юмруци, но вече се налагаше да премисля всеки свой жест. Вместо веднага да си отмъщава, запомняше обидите и ги запазваше в себе си, за да може да ги прехвърля отново през паметта си през нощта докато лежеше в леглото. Някой ден Байрън Кейн щеше да й плати за всичко.

Елзбет продължаваше да се държи като изплашена мишка, всеки път, когато Кит бе наблизо. Макар да бе отказала да вземе участие в преследването на южнячката, тя бе твърде плаха, за да спре другите момичета. Доброто й сърце се възпротиви срещу несправедливостта, след като разбра, че Кит не е толкова свирепа, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Всичко е безнадеждно — призна й Кит една вечер, след като бе настъпила полата на униформената си рокля по време на урока по танци и бе съборила от пиедестала една китайска ваза. — Никога няма да се науча да танцувам. Говоря твърде високо, мразя да нося поли, от всички музикални инструменти умея да свиря само на дръмбой13, и щом видя Лилит Шелтън не мога да се възпра да не я наругая!

Огромните очи на Елзбет се разшириха тревожно.

— Трябва да бъдеш по-мила с нея. Тя е най-популярното момиче в училището.

— И най-противното!

— Но тя едва ли го прави нарочно!

— Мисля, че грешиш. Ти си прекалено добра, за да видиш недостатъците у другите хора. Дори в мен. А аз… сама знаеш… по-лоша от мен, едва ли ще намериш!

— Ти не си лоша!

— Да, такава съм. Но не съм толкова отвратителна, колкото останалите момичета, в това училище. Мисля, че ти си единствения порядъчен човек тук.